Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (57)

8

Когато Нахара ни напусна, бях убедена, че скоро ще се върне. Аз бях бунтовничката, а тя бе добрата дъщеря, моята скъпа и предана сестричка. Вярвах, че суровият начин на живот на есеите ще я отблъсне. Че ще си спомни, че принадлежи на мен.

Но сезоните се меняха, пшеницата израстваше все по-висока, а от нея нямаше никаква вест. На масата на мястото на Нахара седеше Йаел. В стаята пълзеше Арие, гукаше, играеше си на нейното легло с играчките си или с пумпала си. Сестра ми свеждаше надолу очи, когато се разминавахме, сякаш не бяхме прекосили заедно Соленото море и не бяхме спали в прегръдките си. Изглежда, не ме чуваше, когато виках името й на площада. Мислех си, че щом му дойде времето, тя ще се върне при мен, но грешах. Трябваше да проумея, че овцата не побягва през отворената врата, когато целият й свят се намира в тесния обор, в който живее. След като животното запомни бодливата ограда, то никога не я пресича, дори и когато бодлите опадат, защото тя все още определя границите на живота му, то вижда само вътре в нея.

Когато наблюдавах Нахара на полето как се грижи за черните кози и ги побутва с пръчката си, как следва мъжете от своето племе, с приковани в Малахи очи, често се питах дали майка ми не беше объркала пророчеството си за любовта, която ще ми донесе единствено гибел.

Може би бе видяла съдбата на сестра ми, не моята.

 

 

В деня на Празника на безквасните хлябове, когато празнуваме освобождението на народа ни от робство, от Едом се надигна кадим. Това не беше на добро.

— Щом този вятър започне, продължава със седмици — казваха хората на площада. — Не можем да го избегнем и да се скрием от яростта му.

— Седмици наред птиците няма да се издигат в небето — пророкуваха други, — крилете им ще се възпират от неговия порив и от волята на нашия Бог, който ни напомня, че трябва да Му се преклоним и да благодарим за живота на земята.

— Когато мъжете си говорят, ще настава объркване, а намеренията на жените ще бъдат разбирани погрешно — мърмореха вечер тъкачките на становете.

В гълъбарника птиците бяха нервни и отказваха да снасят. Майка ми начерта знака на четирите криле на пода, после изгори благоухания, малка купчинка смирна, която успокои птиците, въпреки че още трепереха. Йаел вземаше гълъбите един по един в скута си и те притихваха, но щом излезеше през вратата, отново започваха да пърхат с криле и да я викат.

Когато Празникът на безквасните хлябове свърши и пекарите се върнаха отново на работа във фурните, за да изпекат и малкото им останало зърно, вятърът бе още с нас, все така ожесточен. Листенцата валяха от бадемовите дървета като ослепителна градушка. Пред складовете имаше опашки, на които съседите ни чакаха за своите дажби. Хората крещяха, за да се чуват; на края често се отдалечаваха едни от други, поклащайки глава.

Кадим бе донесъл вихрушки; навсякъде имаше прах и чакъл — навлизаха в гънките на дрехите ни, спяхме и ядяхме сред тях…

За щастие, в един-единствен час вятърът отслабваше и носеше покой, за който всички бяхме благодарни. Това се случваше, когато синята светлина на вечерта започваше да угасва. Цветът на хоризонта бе толкова великолепен, че дори слепите се кълняха, че могат да го видят. Беше беин хаарбаим, нито ден, нито нощ, когато воалът на илюзията изтънява и можем да виждаме неща сред обагрената в лилаво светлина, които са скрити във всички други часове. В такова време се появяват демоните и ангелите и шедим за пръв път идват на този свят.

Една вечер Йаел не дойде сама в стаята ни. В часа, когато кадим се бе успокоил, тя доведе със себе си жена от есеите. Бялата роба на Тамар изглеждаше синя, когато вятърът се увиваше край нея. Жената се приближи, свела очите си към земята. Потръпнах, и от светлината, и от вихъра. Лицето на майка ми бе бледо и измъчено. Сутринта бе видяла скорпион в ъгъла. Оттогава очакваше бедствието да потропа на вратата ни.

— Не вини Тамар за това, което ще ти каже — помоли Йаел майка ми и в гласа й долових притеснение. Косата й искреше алена на угасващата светлина. — Тя дойде при мен, а сега и при теб, за да ти донесе истината, не да ти навреди.

Момчето на Тамар, Йехуда, се бе сприятелило с брат ми. Мислехме, че може да е дошла, за да го потърси, както често се случваше. Но сега бе различно. Тамар идваше при майка ми, но не смееше да пристъпи напред. Бяхме от едната страна на прага заедно с Йаел, която бе влязла в стаята, но остана от другата страна, сякаш дори само преминаването на прага ни щеше да й донесе проклятие.

Беше лошо знамение да стоим така, разделени, и все пак никоя от нас не помръдна.

— След Шабат няма връщане назад — каза Тамар, без да вдига очи. Беше мила жена, която бе изстрадала много, и личеше, че й е трудно да говори пред нас. Йаел я помоли да продължи и тя най-накрая ни каза. — Сутринта бяха при Абба.

Майка ми простена при тази вест. Знаеше, че Шабат е денят на булките, защото е седмият ден на сътворението и най-красивият от всички. Булката, за която говореха, бе сестра ми. Бе се омъжила без знанието или позволението на майка ми.

— Нищо не можеш да направиш — каза Йаел. — Венчали са се тази сутрин.

Тамар шепнеше извинения за начина, по който нейните хора ни бяха пренебрегнали. Тъй като нямахме мъж в семейството, Абба бе дал одобрението си е благословията на Бог. Майка ми вече не слушаше. Впусна се към шкафа, където държеше талисманите и билките си, отчаяно търсеща заклинание, което да оправи нещата. Маслото от лилия, този свят, скъпоценен аромат, се разсипа по олтара, докато ровеше. За миг ми се стори, че сме се върнали в полетата на Моаб и е лято, и всяко цвете е червено. Майка ми се разплака. Това ме ужаси най-много. Не я бях виждала да плаче, дори и в нощта, когато разбойниците нападнаха палатката ни и тя промени името и съдбата ми.

Искаше ми се още да съм момче, да преследвам кервани заедно с мъжете, да търся провизии, да оставям жените да се справят със сърцераздирателните мигове като този. Стоях там безмълвна, неспособна да се справя със скръбта на майка си. Йаел бе тази, която отиде при нея и я прегърна. Всеки би помислил, че тя е дъщерята, а аз бях само гостенка, която стоеше неловко и не знаеше какво да направи, освен да гледа как майка ми оплаква прибързаното решение на сестра ми.

— Това е краят — опита се да я утеши Йаел. — Тя им принадлежи.

Майка ми поклати глава; черната й коса се разпиля по гърба й.

— Знаеш го, също както го знам и аз. Туй, което е сторено, може да бъде разтурено.

Излезе забързано от стаята ни. Йаел понечи да я последва, но аз поставих ръка на рамото й и я спрях. Поне веднъж щях да бъда дъщеря на своята майка.

— Нахара е моя сестра — казах студено. — Това не те засяга.

Йаел ме погледна изненадано, после отстъпи назад.

— Разбира се, права си.

Тръгнах след майка си през площада, сърцето ми биеше бясно в гърдите ми. Чувах как стъпките й отекват по камъните. Беше бърза, но я настигнах в края на овощната градина. И двете дишахме учестено. Вятърът се бе завърнал. Разклащаше клоните и вдигаше вихрушки от прах. Времето на синята светлина бе свършило и мракът бе започнал да се спуска като спирала надолу. Майка ми не се изненада, когато ме видя. Знаеше, че сестра ми принадлежи на мен.

— Тя ще се върне при нас — казах аз.

Майка ми поклати глава.

— Баща й е пратил това проклятие, за да ме накаже. Така си отмъщава.

Не вярвах, че мъжът, който ме бе научил на всичко, може да е толкова жесток.

— Той не би направил такова нещо — отвърнах аз и огорчението ми от нейната измяна се надигна заедно с пясъците на Руах Кадим. — За разлика от теб неговата любов бе истинска.

Майка ми ме погледна. Уви се по-плътно в плаща си.

— Ако вината за това не е на човек, то тогава се случва по Божията воля. Ако е така, не можем да променим това, което е писано да стане. Затова се моли причината да е проклятието на баща ти.

Отвъд полето на грубата маса на есеите светеше лампа и в нейната светлина се виждаше групата хора, събрани за общата вечеря. Вместо ръкописите, които обикновено мъжете разстилаха върху масата, за да работят, сега видяхме празнични сватбени ястия — фурми и вино, извара и смокини. Над масата бе опънато покривало за защита от вихрушките пръст.

Погледът на майка ми бе втренчен във водача на есеите.

— Сега ще видим дали е дело на Бог или на алчността на мъжете — каза ми тя. — Ако знаеха кой е баща й, дори нямаше да смятат, че е от нашия народ и изповядва вярата ни.

Тръгна към Абба, светия мъж, който вече не можеше да ходи. Дори неверниците почитаха преклонната му възраст, защото тя бе знак за милостта на Всемогъщия, но майка ми не бе дошла, за да изкаже почитта си. Забелязах, че стиска нещо здраво в юмрука си. Есеите явно също го видяха, защото застанаха пред нея, за да не навреди на Абба. Спомних си как бе изкачвала сама Желязната планина, очаквайки гълъбите. Разбирах защо жените в Моаб се бояха да я погледнат. Спомних си как на брега на Соленото море и аз се бях уплашила до смърт от нея.

— Елохим ще ме защити — успокои Абба следовниците си.

— Дали? — попита майка ми. Гледаше Абба право в очите, главата й не бе покрита и изглеждаше опасна. — Искам само дъщеря си.

Сега видях, че в шепата си държи не оръжие, а сол. Но тя бе по-опасна от всеки кинжал, защото в нея имаше вложено проклятие, което смяташе да хвърли върху тези хора, за да огради злото и то да не може да й навреди.

Мъжете закриха очите си, за да не ги превърне в чудовища или козли. Започнаха да шепнат молитви, да зоват Божията милост. Майка ми не се впечатли. Извика ангелите на Хима, духовете на гнева, и помоли Създателя на вселената да погуби враговете й. Спомних си как разбойниците, които бащата на Нахара уби, бяха паднали край нас като изсъхнали клони на акациево дърво, кръвта им се стичаше като мъзга, толкова гъста, че на майка ми й бяха нужни дни, за да я почисти. Тя ги бе проклела, със същите думи, които редеше сега.

Вятърът поклащаше дрехите, които жените на есеите бяха закачили на простора; разтърсваше сватбената палатка, когато майка ми повдигна ръце, кадим сякаш бе привлечен към нея. Тя се обърна в четирите посоки на света. Хвърлената във въздуха сол се издигна нагоре като стълб от дим, за да завърши заклинанието й. Небето стана черно и не виждахме нито една звезда, сякаш майка ми бе успяла да дръпне завесата на небесната твърд и да скрие Трона на славата. Видях как по лицето на Абба премина изражение на почуда и страх. Той осъзна, че майка ми е учена жена, не поредната простодушна овца на полето, която ще се подчини безропотно на заповедите му. Тя нямаше да бъде спряна от оградата от тръни или от недоволството на добродетелния мъж.

Есеите бяха замръзнали на място, мишки, вцепенени пред черната усойница. Една от техните жени, по-възрастна, изтича да вземе ведро с вода, за да го излее върху солта, която майка ми хвърли в краката на Абба. Но нямаше достатъчно вода, за да я отмият цялата, и това, което остана, засъхна във формата на змия и стана черно, когато попи в пясъка.

Абба, който едвам ходеше, сега се надигна от стола си. Той разпозна знаците, но ги разчете в своя полза. Вярваше, че народът му е бил избран от Бог и че мирът е единственият истински начин да се отдава почит на Всемогъщия. Краят на света бе надвиснал над нас и това, което е било написано, не можеше да бъде заличено или върнато назад.

— Не можеш да се пребориш срещу това, което е предопределено, нито с оръжия, нито със заклинания — каза той и последователите му го наобиколиха, за да го защитят.

— Искам я сега — отвърна майка ми. — Не можеш да вземаш нещо, което принадлежи на друг.

— Тя не е твоя дъщеря — каза Абба. — Тя е дъщеря на Бог.

— Така ли мислиш? — попита го майка ми.

Малахи излезе от къщата, която някога бе кози обор, където хората му живееха заедно, ядяха от едни и същи чинии, поливаха вода върху главите си преди всяко ядене и животът им преминаваше в молитви и славене на Бог.

Абба посочи към него, докато той приближаваше.

— Тя принадлежи на този мъж.

Момчето, което майка ми бе отпратила от гълъбарника, бе чуло кавгата и бе напуснало брачното си ложе. Стоеше там. Младоженецът.

Майка ми тръгна срещу него, напявайки заклинанията от книгата, която нейната майка й бе подарила, книгата, дошла чак от Александрия, пътувала до Желязната планина и прекосила Соленото море. Ако предопределеното можеше да бъде спряно, то това щеше да стане в този миг. Вятърът пое в посока на тази къща, листата хвърчаха наоколо, клоните се чупеха. Младоженецът знаеше какво се опитва да направи майка ми, как искаше да разшие шевовете на съдбата.

— Тя вече е моя жена — каза й той.

— Ще видим дали е твоя жена, или моя дъщеря.

Никой не посмя да се намеси, когато майка ми мина покрай Малахи. Плащът й се вееше и той трепна, уплашен, че ще извърши греха да докосне друга жена, освен своята. Когато я последвах, сведох очите си, въпреки че Малахи ме помоли да застана на тяхна страна.

Нахара се опита да задържи вратата, но не успя срещу нашата обединена сила. Най-накрая тя отстъпи назад. За миг, докато вратата се отваряше, си представих, че ние сме разбойниците от Моаб, които се опитваха да вземат нещо, което принадлежи на друг. Гърлото ми изгаряше, всеки дъх бе като парещ пламък. Приличаше много на онзи ден, когато извличах горещата течност от устата на сестра си, за да може да поеме първия си дъх на този свят. Може би грешката ми беше, че изплюх разводнената кръв на земята, а трябваше да преглътна същността на душата й. Може би никога не ми бе принадлежала и именно в този миг аз бях разплела съдбите ни.

Сестра ми носеше проста бяла роба. Косата й, обикновено сплетена и покрита от шал, сега се вееше свободно, черна като косата на майка ми, дълга като моята. Бях я спасила само за да се омъжи за Малахи и да живее в този обор. Но където и да отидеше, колкото и да се отдалечеше от нас, тя щеше да бъде моя сестра.

— Ела с нас — помоли я майка ни. — Преди да станеш негова.

— Преди? — Нахара повдигна предизвикателно брадичка.

Стаята бе гореща, наситена с миризмата на пот и секс. На сламеника, където жените от тази секта бяха разпънали бял чаршаф, за да уловят доказателството за чистотата на сестра ми, имаше петна кръв.

— Ако той знаеше, че баща ти не е от нашия народ, нямаше дори да те погледне — казах аз.

— Но тя няма да му каже — кимна Нахара към майка ни. — Прекалено късно е. Вече съм негова.

Сестра ми изглеждаше въодушевена от властта, която има; знаеше, че думите й ни нараняват. Ръцете й бяха сложени на кръста, сякаш тя беше царица на тази миризлива къща на кози.

— Ако искаш да спасиш някого, спаси нея.

Кимна към мен; сестра ми, която обичах като никого другиго, която сега бе станала моя предателка. Спомних си с каква нежност се бях грижила за нея, когато живеехме в палатката си в Желязната планина. Всеки път щом майка ни отиваше в леглото на съпруга си, аз пеех, за да приспя сестра си. Тя спеше добре, захапала палеца си, унасяйки се още при първите думи на песента, която пеех — за това как звездите са над нея и я гледат с искрящите си очи. Обещавах й да взема листата на тамарикса и да ги размахам, за да прогоня нощта и сутринта да дойде отново.

— Ти си сляпа за това, което прави тя — каза Нахара за мен. Гледаше майка ми без капчица уважение. — Била е стотици пъти с Амрам, а ти не виждаш нищо. Отвори очите си.

Майка ми се извърна към мен.

— Какво очакваш? — продължи сестра ми. — Курвата се е обучила от най-добрата в занаята.

Когато майка ми се пресегна, очаквах, че ще сграбчи Нахара и ще я принуди да тръгне с нас. Но тя я зашлеви. Майка ни, която винаги ни бе прегръщала с обич, бе принудена да направи това.

Чух как Нахара си поема шумно дъх. Повдигна ръка към зачервената си буза, но не се разплака. Усмихна се, по-овладяна отпреди, по-сигурна в това, което иска, истинска дъщеря на баща си, сурова и самоуверена.

— Опитваш се да ме накараш да замълча, но няма как да го отречеш — каза тя на жената, която й бе дарила живот.

Отвън пустинята се надигна още веднъж; вратата на обора зейна отворена с такава сила, че дървото се разцепи на две. Бе прекалено късно, точно както ни бе предупредила Йаел. Вятърът щеше да ни следва с дни, щеше да ни принуждава да закриваме главите, да ядем чакъл заедно с храната си, да слушаме грохотния му рев по цяла нощ. Аз, която познавах само желязото, почувствах, че сълзи изгарят очите ми. Въпреки че стоеше пред мен, сестра ми вече не беше моя.

Майка ни сведе глава, опозорена и унижена. Спомних си как се бе мъчила при раждането на сестра ми, защото аз бях с нея в онзи ден.

Спаси нея, бе казала тя.

Не чухме нито веднъж: Спаси мен.

 

 

В нощта, когато си тръгнахме от есеите, майка ми разкъса плаща си, както правят жените, когато оплакват мъртвите. Някои казват, че думата ни за гроб, кевер, се използва и за състоянието, когато детето се бори вътре в майка си и животът и смъртта са все още преплетени в едно. Детето, което майка ми се бе мъчила да роди, сега я бе напуснало. Тя нямаше да каже истината за произхода на Нахара, защото това щеше да я опозори. Но се отказа от нея. Повече не говорихме за сестра ми, макар че майка ми пя за нея в продължение на седем дни, както се пее за душите на мъртвите, защото толкова дълго духът се рее край тялото, неспособен да се раздели от земната си форма.

Оттогава двете живеехме в стаята си, но времето минаваше и ние все по-рядко разговаряхме. Бяхме сами, защото брат ми се бе преместил в палатка близо до казармите, за да служи по-добре на воините и за да избегне мълчанието между майка ми и мен. Между нас се възцари недоверие, което ни задушаваше. Всеки притежаващ дори малко разум би избягал от тази горчивина, а Адир бе разумно момче.

Работех в най-малкия гълъбарник, за да съм далече от другите. Не можех да изкупя грешката си. Бях излъгала и мамила майка си. Бях се отдала на мъж преди сватбата. Стореното не можеше да се поправи, защото дори в ръцете на вещица съсипаната жена не може да стане отново чиста.

И все пак, когато лягах да спя, ставах друга, различна от жената, в която се бях превърнала. Често сънувах, че яздя сред акациевите дървета. Мислех за стария си приятел Нури и как го бях предала, преструвайки се, че съм нещо, което не съм, създание, изтъкано от сухожилия и мускули, а не жена от плът и кръв. С Амрам не се преструвах така, но може би криех от него най-важното. Никога не му казах истинското си име. Той не ме познаваше и никога нямаше да успее да прозре в мен, независимо колко пъти щеше да ме обладае или как щях да се опитвам да му предложа любовта си в замяна.

И заради това, дори когато бях с него, бях сама.

Той не бе мъжът за мен, защото никога нямаше да приеме скритата ми страна. Наричаше ме своя овчица, своя гълъбица и любимото си момиче, но аз не бях нито едно от тези неща. Започнах да избягвам срещите ни. Той, който ме познаваше така както само съпругът би трябвало да познава жена си, чакаше до фонтана, изгарящ от страст. Но аз го гледах от сенките, както ангелите наблюдаваха нашия вид от своите висини. Копнеех за това, което сънувах, за свободата, която някога имах. В сънищата си питах бащата на сестра си дали бе видял истинската ми същност. Той ме поглеждаше тъжно и не ми отговаряше, защото бе изгубил всички ни и не можеше да ни последва или да ми отговори дори и в сънищата ми.

Започнах да спя със старата туника на брат ми; тя бе кафява, боядисана с орехови черупки, изтъняла и омекнала от носене. Чувствах се много удобно в нея. Сплитах косата си, след това я прикрепвах с проста брошка под шала за глава, така че да мога да обикалям из крепостта като безименно момче, без да привличам мъжките погледи.

За пръв път, откакто бяхме дошли тук, бях самата себе си.