Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (7)

6

Убийците бяха безмилостни, дори аз знаех това. Никой не беше в безопасност от гнева им; другите зилоти се бяха отрекли от тях заради бруталните им методи. Твърдеше се, че сикариите са стигнали твърде далеч в борбата си срещу евреите, които се кланят на Рим, и че Адонай, нашият всемогъщ Бог, никога не би опростил убийство, особено такова на брат срещу брата. Само дето евреите вече трудно можеха да се нарекат „братство“, защото бяха разединени в действията си, ако и да бяха единни в своите молитви. Тези, които принадлежаха към сикариите, се надсмиваха над подобни думи и казваха, че Господ не би искал нищо по-различно от това всички хора да бъдат свободни. Цената за постигането на тази свобода беше без значение. Тяхната цел бе да има един-единствен владетел, без императори или царе, Царят на Сътворението. И само той можеше да им каже кога са приключили със земните си дела.

Баща ми беше убиец от толкова отдавна, че хората, паднали под острието му, бяха като листата на плачеща върба — твърде многобройни, за да бъдат преброени. Понеже имаше умения, каквито малко мъже притежаваха, и бе овладял силата на невидимостта, можеше да се промъкне в нечия стая подобно на сянка и да убие врага си, преди жертвата му дори да е забелязала, че се е отворил прозорец или пък, че някоя врата се е затворила.

За мое съжаление брат ми пое по неговия път веднага щом възмъжа достатъчно, за да се превърне в инструмент на отмъщението. Амрам бе опасно податлив на насилствените методи на сикариите, защото в своята чистота възприемаше всичко на този свят като добро или зло, без да забелязва сумрака между двете крайности. Често ги виждах как седят заедно и баща ни нашепва в ухото на брат ми правилата на убийството. Един ден, докато събирах туниките и наметките на Амрам, за да ги изпера, открих кинжал, който бе белязан с пурпурния цвят на кръвта. Бих се разплакала, ако бях способна на това, но се бях отрекла от сълзите. Никога вече нямаше да удавя друг човек по начина, по който бях убила отвътре собствената си майка.

Въпреки това отидох да потърся брат си и го открих на пазара с приятелите му. Не можеше да видиш често сама жена сред мъжете, които вървяха из тесните улички; тези, които нямаха друг избор, освен да дойдат без придружител, бързаха към Улицата на пекарите или при сергиите, където се продаваха керамични съдове и стомни, направени от йерусалимска глина, а след това също толкова бързо тичаха обратно към домовете си. Носех було и бях плътно загърната в наметалото си. На пазара имаше зонот, жени, които продаваха телата си за мъжко удоволствие и не покриваха ръцете или косите си. Една ми се присмя, когато притичах край нея, а на мрачното й лице изгря усмивка, щом ме видя да бързам по уличката. Мислиш, че си по-различна, така ли, подвикна ми тя. Ти си просто жена, също като нас.

Дръпнах брат си настрани от приятелите му, за да можем да се скрием зад едно огнено дърво^[1].

Червените цветове излъчваха аромат на огън и си помислих, че това е поличба и брат ми ще познае пламъците. Тревожех се какво щеше да се случи с него, когато паднеше нощта и сикариите се съберяха под кедрите, за да обмислят плановете си. Помолих го да се откаже от пътя на насилието, по който бе поел, но брат ми, колкото и млад да беше, вече гореше в пламъците на желанието за справедливост и нов ред, за свят, в който всички хора са равни.

— Не мога да преосмисля своята вяра, Йая.

— В такъв случай преосмисли живота си — отвърнах му аз.

За да ме подразни, Амрам започна да кудкудяка като кокошка и приведе напред жилестото си, силно тяло, докато пляскаше с въображаемите си криле.

— Искаш ли да си остана вкъщи, в кокошарника, където ще можеш да ме заключиш, за да си спокойна, че съм в безопасност?

Разсмях се въпреки страховете си. Брат ми бе смел и красив. Нищо чудно, че беше любимец на баща ни. Косите му бяха златисти, а очите тъмни, но изпълнени с блясък. Сега виждах, че детето, за което някога се бях грижила, се бе превърнало в мъж с чисти и непокварени намерения. Не можех да сторя нищо повече, за да се противопоставя на избрания от него път. Все още обаче бях непоколебима в желанието си да се грижа за добруването му. Когато брат ми се върна при другарите си, прекосих пазара, проправяйки си път през лабиринта от улички, докато в крайна сметка не завих в пряка, павирана с прашни, сивкаво-кафяви тухли. Бях чувала, че тук наблизо човек може да си купи амулет за добър късмет. Имаше едно тайнствено магазинче, за което съседките ни често разговаряха шепнешком. Обикновено млъкваха, щом ме забележеха, но аз бях любопитна и бях успяла да дочуя, че ако човек следва по уличките рисунките на затворено в кръг око, те ще го отведат до място на билкарство и заклинания. Поех по пътя на окото и стигнах до дома на кешафим, магията, която жените практикуваха винаги тайно.

Почуках на вратата и след малко една старица дойде и ме огледа внимателно. Видимо раздразнена от появата ми, ме попита защо съм дошла. Щом забеляза колебанието ми, тръгна да затваря вратата пред лицето ми.

— Нямам време за някой, който не знае какво иска — изсумтя тя.

— Искам защита за брат си — успях да произнеса, твърде притеснена, за да разкрия подробности.

В Храма се практикуваше магията на свещениците, свети, миропомазани мъже, избрани да принасят жертвоприношения, да измолват чудеса и да прогонват злите сили, които често обладават хората. По улиците съществуваше магията на миним, на които свещениците гледаха отвисоко, а някои ги наричаха „шарлатани“ и „измамници“, но имаше и мнозина, които ги уважаваха. Домовете на кешафим обаче се смятаха за замесени в най-отвратителния и нечист вид магия, дело на жени — зла и отмъстителна, а онези, които я владееха, бяха наричани „вещици“. Аз обаче нямах избор, защото миним, които се занимаваха с проклятия и заклинания, никога не биха разговаряли с момиче като мен; нямах сребро, което да им предложа, нито пък баща или брат, които да ходатайстват за мен. Ако отидех при свещениците за амулет, те щяха да ми откажат, защото бях дъщеря на един от онези, които им се противопоставяха. Дори и аз знаех, че не заслужавам тяхното благоволение.

Стаята зад старицата бе неосветена, но забелязах висящите на въжета от тавана треви и растения. Разпознах седефче и мирта, както и изсушените жълти ябълки на мандрагората, наричана още явруха, биле, което се използваше едновременно като афродизиак и като средство за борба с демоничните сили, отровно и мощно. Стори ми се, че чух от вътрешността на мрачното помещение блеенето на коза, според слуховете — любимото животно на вещиците.

— Преди да ми загубиш времето, кажи дали имаш достатъчно шекели за тази твоя защита? — попита ме старицата.

Поклатих глава. Нямах пари, но носех със себе си едно ръчно огледалце. Беше принадлежало на майка ми — красиво изработено, от бронз, сребро и злато, с дръжка от тъмносин лапис лазули. Единствената ми вещ с някаква стойност. Старицата го огледа и след това, видимо доволна, прие моя дар и влезе вътре. Затвори вратата и чух изщракването на ключалка. За миг се зачудих дали просто не си е тръгнала завинаги и никога повече нямаше да видя нея или огледалцето си, но след малко тя отново излезе и ми каза да разтворя длан.

— Сигурна ли си, че не искаш този амулет за себе си? — попита, намеквайки, че в целия свят съществува само един такъв. — Може и да имаш нужда от защита в този живот.

Поклатих глава и простичкото ми вълнено було се свлече. Старицата видя аления цвят на косата ми и отстъпи крачка назад, сякаш на прага й стоеше демон.

— Хубаво е, че не го искаш — въздъхна тя. — За теб не би проработил. Имаш нужда от далеч по-могъщ талисман.

Сграбчих амулета, обърнах се и побързах да се отдалеча. Изненадах се, когато жената се провикна след мен и ме подкани с ръка да се върна при нея, но аз не го направих.

— Не ме попита защо. Не искаш ли да знаеш какво виждам за теб, сестро моя? Мога да ти кажа в какво ще се превърнеш.

— Знам какво съм.

Бях дете, родено от мъртва жена; бях момиче, което не можеше да понесе гледката на собственото си лице. Радвах се, че се отървах от онова огледало.

— Не е нужно ти да ми го казваш — подвикнах към стоящата насред уличката вещица.

Прибрах се у дома и дадох подаръка на брат си; амулетът бе малък, сребърен, за врата, с гравиран образ на цар Соломон, сражаващ се с демон, който лежеше проснат на земята пред него. От другата страна на гръцки език бе изписано Печатът на Бога, имаше и изображение на ключ — олицетворение на ключа, с който Мойсей бе отворил достъпа до божията защита. По същия начин този амулет трябваше да защитава брат ми от неговото напоено с кръв бъдеще.

Амрам бе очарован от подаръка. Заяви, че притежавам способността да чета мислите му, защото се е молил за напътствия и мъдрост, за малка частица от онова, което Господ някога е дарил на цар Соломон. Спестих му информацията, че не аз, а една вещица е знаела какво точно желае той.

Брат ми се зарече, че демоните никога нямало да победят. Това била мисията на сикариите и те не можело да се провалят. Разтвори сърцето си, докато говореше, и аз му повярвах. Амрам си имаше начини да убеждава събеседниците си и да ги кара да приемат гледната му точка, сякаш ги даряваше със способността да видят света през неговите очи. Когато погледнех към брат си, всичко, което виждах, бе царството на Цион и това как нашият народ най-сетне е свободен.

За съвсем кратко време Амрам успя да надмине баща ми в техния сенчест занаят. Беше най-добрият не по случайност, а защото това бе личният му избор. Бе изучил пътя на убиеца от баща ни, както и от някакъв мъж на име Яхим бен Симон, който се бе превърнал в негов учител. Твърдеше се, че Бен Симон познава смъртта по-добре от повечето хора и е уважаван заради умението си да борави с двуострия си сребърен нож. Под неговата опека Амрам бе твърдо решен да напредва, да развива способностите си и да се издигне над всички останали. Брат ми бе целеустремен в желанието си и се упражняваше с упорството на истински майстор на занаята. Докато го правеше обаче, неговите настроения и емоции се меняха пред очите ми. Наблюдавах как момчето, което познавам, изчезва и на мястото му се появява един студен и безстрашен убиец. От баща ни се научи как да се прокрадва незабелязано в нощния мрак и да се катери по кулите единствено с помощта на въже, което омотаваше около китката си. Упражняваше могъществото на тишината, не говореше с дни, оставаше толкова неподвижен, че дори и мишките в градината ни не можеха да го забележат. Ходеше босоног, за да е сигурен, че никакъв звук няма да издаде приближаването му, чак до внезапния удар на острието, на който Бен Симон го бе научил, усъвършенстван допълнително от вродената ловкост на Амрам.

Не след дълго брат ми бе викан за най-опасните задачи, всяка една от които носеше ледения дъх на смъртта. Въпреки че не притежаваше наметало, което да го дарява с невидимост, неговата удивителна дарба бе маскировката. Обличаше се като свещеник или като бедняк, криеше се във взети назаем одежди и се добираше до човека, за когото се смяташе, че е предател. Можеше да се състари — лицето му се променяше под тъмните линии на въглена, — или да изглежда като обикновено момче с блеснал поглед. Хората си шепнеха, че е непобедим, и скоро плъзнаха слухове, че амулетът на Соломон, който носи на шията си, го защитава от злото. Другарите му го обожаваха и го наричаха Хол, с името на феникса. Кълняха се, че им напомнял за тази мистична птица, издигаща се от пламъците и пепелта; Амрам се изплъзваше от всеки опит на властите да го заловят и убият.

Заради баща ми и брат ми останалите мъже се страхуваха да ме заговорят. Делата на сикариите бяха загадка, но съществуваха тайни, които всички знаеха, особено в Йерусалим. Мъжете от моето семейство бяха сочени на улицата, за тях се разговаряше шепнешком, те бяха едновременно почитани и ненавиждани. Не беше чудно, че никой няма желание да ме вземе за своя съпруга, дори и грубият селяк, който подкарваше магаретата на пазара. Бях млада жена, но хората се отнасяха с мен като с просякиня, всички ме презираха, името ми бе опетнено. Но щом мъжете зърнеха необичайния цвят на косата ми, в очите им се долавяше любопитство, а често и похот. Техните погледи бяха смущаващи по начин, очевиден дори и за някой толкова неопитен, колкото бях аз. Знаех, че щях да вляза в сънищата им в мига, в който не можеха да овладеят копнежите си. Само дето сънищата не струват нищо в реалния свят. Каква полза имах от тяхната нощна страст? В светлината на деня те просто ме подминаваха. Исках да изкрещя Вземи ме! на всеки мъж, който ме пренебрегваше. Спаси ме от случващото се, от колоната горчива сол, в която съм се превърнала, от престъплението, което извърших още преди да се родя, от мъжете в моя дом, които дебнат край Храма в търсене на мъст. Отведи ме в своето легло, в своя дом, в своя град.

Свалях булото си на публични места. Не си правех труда да сплитам косите си и ги оставях да блестят под слънчевите лъчи, докато търсех спасение от своята самота.

Въпреки това всички се извръщаха, неспособни да ме видят, защото бях просто червен порив на вятъра, който преминаваше край тях, невидим за очите им.

Не след дълго брат ми стана един от най-търсените убийци. Римляните бяха готови да платят за информация, повече, ако бъдеше заловен, и дори още повече, ако вината за престъпленията му се докажеше и го разпънеха на кръст. Амрам вече не се прибираше у дома и наместо това обикаляше из нощните улици; сега вече неговото място бе повече в мислите и сънищата ни, отколкото в рутината на всекидневния ни живот. С баща ми бяхме единствените обитатели на къщата. Въпреки че не си говорехме, и двамата поглеждахме едновременно навън, когато започнеше да се спуска мрак. Знаехме, че Амрам е някъде там. Отново споделяхме нещо общо. Потръпвахме всеки път, когато чуехме, че някой е заловен. Винаги когато вратата проскърцаше, между нас проблясваше нещо като емоция, която ни свързваше за миг. Но никога не бе той, единствено вятърът.

През една кошмарна нощ ни навести не вятърът, а група войници. Баща ми сви рамене, щом споменаха името на Амрам; заяви, че нямал син. Злата съдба го била проклела да има само едно дете, безполезна дъщеря.

Когато другарите на Амрам, същите, които го бяха почитали като непобедимия феникс, вече не се осмеляваха да му помагат, брат ми разбра, че е дошъл краят на живота му в Йерусалим. Не му оставаше друг избор, освен да избяга. В пустинята все още имаше крепости под контрола на нашия народ. Ако можеше да се добере до някоя от тях, щеше да бъде в безопасност. Преди да замине, пое риска да дойде, за да се сбогува. След като двамата с баща ми се прегърнаха, Амрам ме дръпна встрани. Беше ми купил прощален подарък. Син шал. Бе твърде красив за мен, много повече, отколкото заслужавах, но въпреки това той настоя да го взема.

— Има червеи, които са прекарали целия си живот, за да изтъкат тези нишки, и сега ти отказваш да почетеш съдбата им?

— Това не е дело на червеи.

Разсмях се при мисълта, че подобна божествена тъкан е била създадена от някакви противни животинки. Този шал беше пълната противоположност на изтъканото от паяжини наметало на баща ми, чийто цвят бе толкова блед, че чезнеше във въздуха. Синята коприна привличаше вниманието на всекиго със своя изблик на неочаквана цветност.

Амрам се закле, че говори истината, и заяви, че докато червеите предели своите копринени нишки в короните на черниците, са били толкова отдадени на задачата си, колкото открит и искрен е пред мен той самият. Когато свършел работата си, всеки червей се превръщал в синя пеперуда, която се възвисявала към небесата.

Увих шала около косата си. Щях да си мисля за небесата всеки път, когато го носех, както и за моя брат, който беше толкова непоколебим в своята вяра. Стоях пред вратата на къщата ни и си спомнях как Амрам бе казал, че луничките по кожата ми са като звезди. Също като звездите в небето над мен, те щяха да го водят, за да може той да ме открие отново.

В града бяха останали съвсем малко от нас. Бродехме сред руините, предпазливи, изпълнени със страх за живота си. През нощта чувахме писъците на отведените в храма, на заловените от войниците, които дебнеха из уличките в търсене на някой от нашата вяра. Членовете на легиона пиеха пелин, опасно, почти смъртоносно питие, което не просто ги опияняваше, но и ги озлобяваше. Нито една жена не беше в безопасност. Нито един мъж нямаше власт над собствения си живот. Всеки, който бе имал възможност, бе избягал към Александрия или Кипър, но баща ми настояваше да останем. Имаше още работа за вършене, работа за неговия кинжал. След време Йерусалим щеше да се събуди и също като лъв щеше да се освободи от мрежите на робството. Зъби и нокти бях го чувала да казва, това ще ни донесе бъдещето. Аз обаче знаех, че това, което наистина има предвид, е плът и кости.

От сънищата си знаех какво е да се изправиш лице в лице срещу лъв.