Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (49)

23

Мъжете, които се занимаваха с магия, се събраха на площада в един прашен ден. Бе краят на зимата и сушата продължаваше. Народът ни бе прокълнат. Свещеникът и равините се бяха провалили и сега миним, които бяха извън законите на Храма, твърдяха, че изстрелвайки стрели, ще успеят да отгатнат причината за сушата. Хората им повярваха, защото вече нямаше в какво друго да вярват. Бяха съсипани, изтощени, отчаяни за вода. Със сигурност трябваше да има някой, когото да обвинят за нашето нещастие. Тълпата се събра около магьосниците, които твърдяха, че могат да достигнат до Божията истина. Мъжете се скупчиха около тях, после идваха жените, най-отзад бяха децата, с пръчки и камъни в ръцете си. Във въздуха се носеше мирисът на ярост. Все някой трябваше да е виновен, всички чувствахме това. Хората ни искаха нещо повече от демон. Те искаха плът и кръв, някой, срещу когото да се надигнат, някой тук, на земята.

Мнозина казваха, че ангелът на дъжда идва в сънищата на жените. Берее ги карал да плачат, когато чувствали, че нищо не им е останало, че вече нямат нито душа, нито сълзи. Може би затова Шира не дойде този ден в гълъбарника. Берее я бе посещавал и преди и сега се бе завърнал, за да й каже, че е време да се приготви. Утрото дойде и си отиде, а Шира не поискала да излезе от стаята си, разказа ни Азиза. Сплела косата си, облякла черния си плащ и наметнала шала си, сложила гривните и амулетите си. Останала боса и през целия ден не пила нито капка вода и не казала нито дума. Седнала на масата си и просто чакала да се случи това, което видяла в първия ден, когато бе дошла в крепостта. Тогава бе имала видение — тя, окована във вериги, в сезон, когато дъждът отказал да окъпе земята.

Стрелите, изстреляни от миним, посочили право натам, където някога е била кухнята на царя. Домът на Вещицата от Моаб. Тя чакала гадателите на прага си, обвита плътно в плаща си. И точно както бе предсказала, била сграбчена от тълпата и отведена.

Разбрах, че това е денят, в който купата за заклинания щеше да бъде напълнена, защото Шира бе предрекла, че липсващата съставка ще бъде добавена тогава, когато я оковат. Аз обаче нямаше как да добавя заклинанието, защото напуснах гълъбарника заедно с Йаел и Азиза веднага щом чух новината за залавянето на Шира. Всички се затичахме към площада. Там имаше огромна тълпа и напрежението изпълваше цялото пространство. Хората искаха някакво обяснение защо Бог се бе отвърнал от нас, защо листата на дърветата изсъхваха, защо маслините бяха бели и не узряваха, защо имахме само жажда и дишахме с отворени усти като риби, извадени на брега. Сега вярваха, че причината е пред очите им.

Азиза гледаше как тълпата поглъща майка й и трябваше да я спра насила, за да не изтича при нея, защото тогава навярно щяха да обвинят и нея. Йаел я сграбчи за едната ръка, аз хванах другата. Момичето бе по-силно, отколкото предполагах, но Йаел успя да я успокои.

— Имай вяра — прошепна й тя, така че никой да не ги чуе и да не ги обвини, че заговорничат. Златният талисман блестеше на шията й и лицето й бе спокойно, независимо от царящия хаос.

Казват, че вещицата трябва да бъде вдигната във въздуха, за да бъде отделена от земята и така да отслабят силите й, но когато миним се опитаха да направят това, Шира се разсмя. Мъжете я пуснаха и отстъпиха назад, объркани. Те нямаха представа, че не земята, а водата бе нейната стихия.

— Никой няма власт над нас, освен Адонай — заяви Шира на тези, които я обвиняваха, че е причина за Божия гняв, стоварил се върху нас.

Гласът й отекна из площада. Ние, които бяхме дошли от гълъбарника, я погледнахме и бяхме сигурни, че говори точно на нас. Децата в тълпата утихнаха. Неколцина жени, на които бе помагала, когато бяха имали нужда от нея, извърнаха очи, засрамени, че не й се бяха притекли на помощ. Хората започнаха да шепнат, че Менахем бен Арат, върховният свещеник, е дошъл до прага на синагогата, но толкова се боял от силите на вещицата, че не престъпил прага и не я осъдил. До мен Азиза трепереше, но в очите й светеше гордост.

Елеазар бен Яир излезе от казармите и се спря пред тълпата, отначало изненадан от сцената пред него, после явно осъзна какво се случва, когато видя Шира в окови. Веднага заповяда да я освободят. Когато мъжете, които я държаха, се поколебаха, той изкрещя:

— Да не смятате да нападнете човек от нашия народ? Жена от собственото ми семейство? Истинските ни врагове много ще се зарадват, че сме започнали да се избиваме помежду си.

Няколко мига изглеждаше, че тълпата няма да се подчини на заповедта му. Те отминаха и най-накрая един от старейшините пристъпи напред с ключа за веригите, но заплахата за хаоса все още витаеше във въздуха, опасността хората да се обърнат срещу водача си. Не е лесно да се овладее гневната тълпа и за ухапването на змията, пусната от метежниците, често няма лек.

Тази крепост щеше да падне под натиска на неподчинението, ако то не бе утихнало от само себе си, както угасва жаравата в огнището, залята от вода. Ако тълпата не бе отстъпила назад, нямаше да се налага враговете ни да ни унищожават, защото щяхме да го направим сами. През изминалите седмици бяхме виждали няколко групи от римски войници наблизо. Легионът знаеше, че сме тук и че сме добре защитени в своето укрепление. Но нямаха представа, че можем така лесно да се обърнем един срещу друг и че волята на Бен Яир бе единственото, което ни крепеше.

Видях жената на великия мъж да наблюдава ставащото зад висок храст. Хана бе тази, която бе насочила миним към вещицата. Дори да бе разстроена от това как съпругът й бе застанал в защита на Шира, не го показа. Лицето й бе мрачно и безизразно. Може би го бе очаквала. Дишането й, обикновено толкова тежко, сега бе спокойно, напълно равномерно и по страните й имаше руменина, белег за здраве. Помислих си, че се взира в жената, която я бе излекувала, но погледът й бе насочен другаде — покрай Шира, покрай съпруга й, в детето, спящо в прегръдката на Йаел. Почувствах как по тялото ми преминава студена тръпка.

Сега, след като бе освободена и оковите от ръцете й бяха махнати, Шира взе една пръчка и начерта кръг в прахта.

— Ти поиска да дойда тук — чух я да казва на Бен Яир. — Нима не беше това причината, братовчеде?

Застана в средата на кръга, после се пресегна във вътрешността на плаща си, извади оттам шепа пепел и я посипа по главата си, напявайки с нисък, равен глас. Тълпата се напрегна да чуе думите й и бе уплашена от езика, който не разбираше. Мнозина се уплашиха, че ще ни прокълне за отмъщение, и отстъпиха назад, прегръщайки децата си, за да ги защитят от злото.

Започна внезапно, преди да осъзнаем какво се случва. Небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да избухне. Дъждът може да бъде различен, но това бе буря като никоя друга. В един миг земята бе просто прах, в следващия се образуваха езера. Светът стана мокър и искрящ, залят от плътни струи вода. Никога досега не бях забелязвала, че дъждът носи в себе си всеки цвят, зелен като полето, син като небето, бял като агне, жълт като косата на дъщеря ми.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ресните на молитвените си шалове към устните си и после към небето в прослава на Бог и на тайнството на живота. Чувахме козите и овцете в кошарите им. Пред очите ни по живия плет от бодливи тръни, ограждащ поляните, където държахме животните, се появиха пъпки и за един миг, по повеля на Всемогъщия, тези пъпки се разлистиха.

Хората си зашепнаха, че затова Вещицата от Моаб можела да прекоси Соленото море, без да потъне. Тя, която слизаше хиляди стъпки надолу в цистерните, за да се къпе в тъмнината, бе нашето спасение. Благославях я мислено, докато тичах през изливащия се порой към стаята ни, за да взема направената от нея купа. Бях съвсем обикновена жена, но разпознах липсващата съставка, точно както Шира ме бе уверила, че ще стане. Изнесох купата навън, вдигнах я над главата си и запях високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ми и бученето му ме заглушаваше. Купата се препълни и сърцето ми също. Чувах как внуците ми се викат един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат невръстните деца. Гласовете им са били в плен на водопада през цялото това време, съхранени в съд от ангела, който ги бе защитил от злото. Сега те бяха освободени, бяха потекли като молитви в купата, докато ангелът Берее изливаше дъжда върху нас.

По-късно ги заведох при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития воин, когато ги накарах да го поздравят, Мъжът от долината се разплака от благодарност. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с моята.

Чувам гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боя. Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му. Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича следата за миналите си деяния. Но сега разбирам, че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е по-близо до Неговия божествен дух и молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

Вслушвам се във вятъра, който се издига от пустинята, за да ни последва тук.

Чувам какво иска да ни каже.

Зимата на 71 г. сл.Хр.