Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (80)

8

В месеца на Шеват ни заляха поройни дъждове. Хората ни не садяха жито, ечемик или лен, не излизаха на площада, за да честват Рош Ходеш, само се взираха в придошлото небе от прага на домовете си, защото не можеха да видят новата луна и да отбележат началото на новия месец.

Съседите ми си стояха в къщите, гледаха пороя и дишаха прохладния въздух. Криеха се от дъжда, докато аз бях привлечена от него. Излизах в градината и стоях там, докато подгизнех до кости. Благодарях на Берее, ангела на дъжда, който идваше при мен, когато го търсех, защото го призовавах с надеждата, че римляните ще спрат работата си, ако последният за сезона яростен порой се изсипеше върху тях. Може би локвите от кал, достатъчно дълбоки, за да потънат в тях магаретата и хората, щяха да ги забавят.

Но римляните се заеха още по-усилно с работата си. Техният свят се издигаше ден подир ден пред очите ни. Също като ангелите ние надничахме отгоре, за да видим какво създаваха от пясъка. Още еврейски роби бяха доведени в долината, завързани един за друг с кожени въжета, сякаш бяха овце или кози. Наблюдавахме как поробените ни братя ни молеха за помощ, докато ги биеха и унижаваха. Чувахме стенанията им, но не можехме да направим нищо, за да облекчим страданията им. Спяха в кошари като овце, без покривала, с които да се прикриват от дъжда, докато войниците се ширеха охолно в големи палатки, издигнати върху каменни основи, а на четирите порти на всеки лагер стояха стражи.

Някога вярвах, че мога да властвам над дъжда и мога да го призовавам, щом пожелая, но сега, когато гледах враговете ни, виждах, че съм грешала. Само ангелът Берее можеше да го овладее и да го накара да му служи. Това, което бях призовала, сега облагодетелстваше нашите врагове. Римляните се къпеха с дъждовната вода и благодаряха на боговете си. Миртовите дървета цъфтяха и ароматът им насищаше въздуха. Стада от ибекси лягаха пред римските лагери, за да пият от образувалите се езера, въпреки че това щеше да означава, че ще бъдат изколени, сякаш и те бяха дар от небесата.

Макар че бе болен, оставих сина си на грижите на сестра му и помолих Йаел да ме придружи до аугураториума. Бях запазила костите на принесените в жертва гълъби и гълъбици, изсуших ги на слънце и сега можех да гадая по тях бъдещето.

Изкачихме се по стъпалата на кулата. Започваше месец Адар, времето на цъфтежа на бадемовите дървета, и въздухът ухаеше прелестно. От мястото си виждахме целия римски лагер, този кръг на жестокостта. Костите, които бях донесла, прибрани в копринена торбичка, бяха станали толкова бели, че искряха в настъпващата тъмнина. Замислих се за птиците, които бяха дали живота си, колко красиви бяха, колко предани една на друга, как не се бояха от нас, техните пазителки, дори когато ги стискахме в ръцете си, за да ги пренесем в жертва.

Йаел разчисти пясъка, после очерта с пепел кръга, в който щяхме да затворим бъдещето, за да не може то да се разпилее в настоящето. Оглади пепелта с ножа, който винаги носеше със себе си. Докато го правеше, пееше химн в чест на цар Соломон. Имаше красив глас; всяка песен, на която я бях научила, звучеше по-красиво от нейната уста. Чистотата на песента й се разнесе над долината и за миг нашите другари, които бяха поробени, вдигнаха глави, сякаш тя ги бе повикала по име.

Бях обучила Йаел добре, както знаех, че ще стане още щом я видях да минава през Змийската порта. Тя не ме помнеше, но аз я познавах много отдавна. Затова настоях да приеме златния амулет, който моята майка ми бе дала. Преди да родя първата си дъщеря и да бъда прогонена от Йерусалим, преди да бъда отведена в Желязната планина от мъж, когото никога не нарекох по име, преди Нахара да се появи на този свят, преди да родя син, който нарекох Адир — име, което аз избрах с позволението на баща му, защото означаваше „благороден“ на езика на моя народ, преди гълъбите да ме доведат тук, Йаел беше моя дъщеря. Не я родих, бях просто нейна бавачка, майка, ема, въпреки че самата аз все още се чувствах като дете.

В Йерусалим й пеех песните на моята майка много преди някоя от нас да бе чувала за тази крепост. Сплитах косата й, хранех я, грижех се за нея, въпреки че баща й ми се караше и постоянно я проклинаше, защото искаше тя да не бе идвала на този свят и я винеше за своята скръб.

Дойдох при тях като слугиня, обикновено момиче с дълга черна коса, толкова незабележимо, че убиецът никога не погледна в лицето ми и така и не научи нищо за мен. Ако майка ми узнаеше за положението ми, щеше да бъде потресена, че съм станала прислужница, защото можех да чета на арамейски, иврит и гръцки и бях обучена да водя разговори с най-мъдрите мъже в Александрия. Всъщност бях облекчена, че напуснах дома на нейните роднини, които ме презираха. Майката на Елеазар бен Яир ме бе пратила тук като слугиня. Когато за пръв път дойдох в града, тя ме заведе в микве, защото подозираше, че съм нечиста. Свалих туниката си и влязох във водата, като се опитвах да стоя в сенките, но тя ме видя. Пое си дълбоко дъх, щом забеляза рисунките по тялото ми, после бързо прошепна молитва.

След това леля ми продължи да следи сина си, понеже не ми вярваше и се боеше от начина, по който бях възпитана. Скоро страховете й се оправдаха. Разбра какво има между нас от погледите, които си разменяхме, и бързо се досети защо синът й вече страни от жена си, макар да бяха заедно от кратко време. Леля бе обещала на майка ми, че ще бъда в безопасност в нейния дом, но ме отпрати, без знанието на Елеазар, като ми намери работа в семейство, където майката бе умряла при раждане. Това бе дом с лош късмет и никой не искаше да работи там. Затова ме взеха, въпреки че бях малко момиче и нямах почти никакви познания за домакинските задължения. Бях толкова неопитна и млада, че често плачех, докато заспивах, защото и на мен ми липсваше майка ми.

Преди да ме отпрати, майката на Елеазар завърза амулет — торбичка с билки — към плаща ми и каза, че ще ми донесе късмет. Усмихнах се и й благодарих, но знаех, че ме лъже. Беше ходила при жените, владеещи кешафим, за заклинание, с което да ме обрече на самота и да ме държи далеч от сина й. Майка ми ме бе научила на тези неща и веднага разпознах мириса на корена на блениката. Щом излязох на улицата, веднага го откъснах. Пуснах торбичката в канала с нечистотиите, където й беше мястото. Казах молитвата за защита, така че нашият Бог, благословено да е името Му, да ме предпази от зложеланието на леля ми.

Изпратиха ме в дома на Йосиф бар Елханан, където трябваше да спя в коридора заедно с детето, за което бях повикана да се грижа. Тя бе бебе, захвърлено на сламеника си, докато брат й бе любимец на баща й и си имаше своя собствена прислужница. Бършех сълзите й, когато плачеше за майка си, както често правех й аз, когато се сепвах от съня си и с изненада откривах, че вече не съм в Александрия и че няма двор или фонтан и белите лилии не блестят в тъмната вода.

Трогната от тъгата на моята малка повереничка, й шепнех, че може да ме нарича ема — мама, макар да бях на дванайсет и по-скоро можех да й бъда сестра. Знаех, че в този свят всяко момиче трябва да има закрилник, защото така ми бе казала майка ми, а аз вярвах на нейните думи. Копнеех за мъдростта и съветите й, но сега трябваше да вземам сама решения. Приех да се грижа за това дете без майка. Заклех се да я защитавам, докато спеше в коридора, и всяка вечер се грижех скорпионите да остават по ъглите и да не я доближават.

Бащата на домакинството подхвърляше само корички на масата за нас, колкото да се заситят плъховете, дори и в навечерието на Шабат, и най-накрая реших да взема нещата в свои ръце. Намерих сребърна чаша за молитви и я пъхнах под плаща си. Знаех, че кражбата ще ми донесе проклятие, но занесох бокала на пазара и го размених за нова туника и плащ за детето и за малко храна — сливи, нарове и грозде. Успях да спазаря и постелка за коридора, където спяхме, и един гълъб, който смятах да сготвя.

Момиченцето се разплака и се притисна до мен, когато осъзна, че смятам да убия птицата, и ме помоли да я пусна на свобода. Тя бе спокойно и тихо дете, но можеше да бъде и много упорита.

— Ще изпълня желанието ти — предупредих я аз, преди да пусна птицата. — Но после в замяна ти ще трябва да изпълниш моите.

Това беше сделката, на която майка ми ме бе научила — често правеше така, когато исках нещо от нея. Йаел ми обеща и аз пуснах гълъба. Той изчезна в небето над Йерусалим и с това обещание ни свърза завинаги.

Тази вечер не ядохме месо, но Йаел бе щастлива. Аз също се радвах, че се грижа за нея, а още по-доволна бях, когато се оказа, че тя има здрав сън. Никога не се събуждаше, когато се измъквах нощем, за да отида до кладенеца, където за пръв път срещнах братовчед си, за да бъда отново с него. Той ми говореше, а аз слушах — така започна всичко. Говореше за гнева си заради делата на свещениците в Храма, които се караха помежду си кой точно е представител на истинския Израил.

— Домът на народа ни е в думите на Бог — твърдеше Елеазар, — не в храмове от камъни и в златни потири. Кивотът, пазещ Божието слово, дадено на Мойсей, е скрит зад стени от злато, а трябва да стои под обикновена палатка, както е било наредено в началото от самия Адонай.

Слушах го и знаех, че някой ден и другите ще го слушат така и ще го последват. Бях сигурна, че аз ще съм сред тях. Той бе образован и знаеше наизуст псалмите Давидови; копнееше да бъде полезен — на хората и на Бог. Бях едновременно негова ученичка и братовчедка. Вярвах му така, както не вярвах на никого другиго, и скоро му принадлежах. Отдадох му се и се отказах от себе си, както майка ми бе предрекла, че ще стане.

Когато жената на Елеазар отиде да посети семейството си, някъде на север, близо до брега на Галилея, братовчед ми ме заведе при един равин, за да се оженим тайно. После ме отведе в стаята си, за да станем мъж и жена не само на думи. Изгарях, когато бях до него. Забравях Александрия и градината, където учех с майка си. Никога не му разкрих, че знам няколко езика, защото исках да чувам само неговия глас, не своя. Друг мъж би попитал за рисунките по тялото ми и би се извърнал от мен. Казах му, че това са следите на картата, която ме бе отвела до него, и това му бе достатъчно.

Прие ме такава, каквато бях.