Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (64)

15

На първия ден от месец Ав Йаел дойде на нашата маса. Това време на годината ни носеше само сълзи и сол. Всички се чувствахме зле в месеца, когато и двата Храма бяха паднали на същия ден, в който се говореше, че Мойсей е строшил плочите, дадени му от Бог, когато бе дошъл при народа си, в деветия ден на Ав, Деня на нещастието — деня, в който злото се бе изсипало над главите ни. Ако ха-олам е светът, але-олам е вечността, то двете са преплетени. И все пак в месец Ав светът, който трябваше да е вечен, изглеждаше много крехък. Камъни се пукаха, смъртта ни преследваше, градове падаха в ръцете на враговете ни.

Не говорихме за изчезването на роба. Все още чувствахме присъствието му, защото ястребът се бе завърнал и често кацаше на покрива на гълъбарника в очакване на господарката, която известно време след това нежно го хранеше със зрънца от ръката си. Но тази нежност го обвързваше с нашия свят, а той бе диво създание. Йаел го прогони. Правеше го отново и отново, докато птицата най-накрая също изчезна на север. В деня, в който си отиде, Йаел остави вратата на гълъбарника отворена, както правим, когато някой умре, за да освободим духа му.

Сега, когато роба го нямаше, Йаел се обърна за помощ към майка ми, защото вярваше, че е възможно да си върне Арие — вече нямаше с какво да ни изнудват. Бе покрила косата си с воал, платът се вееше на шията й. Не забелязах отблясъка на златния амулет, ценния подарък от майка ми за нея.

— Пак правиш сделки с мъртви жени — каза печално майка ми. — Не си ли научи урока от първия дух?

— Хана не е мъртва — отбелязах аз, объркана от думите й.

Бях я видяла същия следобед: ходеше из площада с Арие на ръце и определено беше съвсем жива. Хората шепнеха, че е убедила съпруга си, че Бог е отредил тя да има това дете, въпреки че била ялова от деня на сватбата им. Беше казала на Бен Яир, че онази, която го е родила, дошла при нея и я помолила да го вземе. Детето било дар, благословен от Адонай.

— Тя е мъртва за мен — отвърна майка ми студено.

— Ще направя всичко, за да си го върна — обеща Йаел. — Предполагах, че ще го вземе само за няколко дни. Нямах представа какво е намислила.

Майка ми поклати глава.

— Ако направя нещо срещу нея, собственото ми дете ще бъде в опасност. Това ли очакваш от мен в името на нашето приятелство?

— Не се страхувам от нея — намесих се аз.

Майка ми ме погледна, после бързо извърна очи. И тогава разбрах. Аз не бях детето, което искаше да защити. Разбрах това, което бе очевидно от доста време. Имаше ясни признаци, че е бременна, но аз просто не виждах това, което не желаех да видя. Разбира се, знаех кой е бащата. Мъжът, който още пазеше гълъбите, дето преди летяха до нея в Желязната планина. Тя все още му принадлежеше.

— Нима мислиш, че съм вещица, а не обикновена жена? — попита ме майка ми.

Свих рамене; никога в живота си не бях изпитвала такава болка.

— Още някой, когото ще унищожиш с любовта си.

Йаел ме стрелна с поглед, после отиде и коленичи пред майка ми, умолявайки я за помощ.

— Никога повече няма да те моля за нищо. Кълна се.

— Тя вече ти даде един скъпоценен дар — казах аз, намеквайки за златния амулет. Майка ми не бе забелязала отсъствието на подаръка й. Запитах се какво ли щеше да си помисли, когато разбереше, че подаръкът й е изгубен.

Йаел махна воала си, за да видим, че амулета го няма. Призна, че го е дала на Уин като талисман за закрила, и аз се засрамих от своите лоши помисли.

— Прости ми — сведе Йаел глава. — Той се нуждаеше от него повече от мен. Ако ми помогнеш сега, няма да чуеш друга молба от мен — обеща тя.

— Но аз ще поискам нещо от теб — каза майка ми. — Доверието е по-ценно от златото, верността е най-добрата защита. Ако направя това за теб, ще ми обещаеш ли, че когато времето дойде, ще направиш всичко, което поискам от теб?

— Всичко — отвърна Йаел.

— Хана не е като другите жени, които искат дете — предупреди я майка ми. — Онези жени имат сърце, въпреки че то е на прах. Тази няма. Повярвай ми, тя ще предпочете да види детето мъртво, но не и да ти го върне. И ще ме прокълне. Спомни си това, когато дойда при теб за обещаното.

Те взеха ножа, който Йаел винаги носеше със себе си, и направиха разрези по плътта й; после оставиха капките кръв да се стекат в купа с масло, което щеше да бъде запалено пред образа на Ашторет на нашия олтар. След това майка ми донесе друга купа, пълна със самтар, мехлем, с който се лекуваха рани от стрели. Намаза тялото си като воин преди битка. Взе шепа пепел и още една шепа сол, след това и шише със скъпоценния балсам от Гилеад, направен от смолата на терпентиновото дърво. Когато Йаел се накани да тръгне с нея, майка ми я спря.

Йаел бе изненадана.

— Може да имаш нужда от мен.

Майка ми поклати глава.

— Не ти. — Погледна към мен и кимна. — Ти.

Не дължах нищо на тази жена, на майката, която ме бе лъгала и предала, но от това зависеше един детски живот. Имаше и друго, но нямаше да го призная на глас.

Въпреки множеството й предателства, копнеех да бъда избрана от нея.

Покрих тялото си със самтар, както бе направила тя, после с масло. Сплетох косата си и позволих да вържат седем възела на плаща ми, числото, което се твърдеше, че отблъсква злото, когато се сблъскаш с магия.

— Мислиш ли, че тя е вещица? — зачудих се аз.

Майка ми се разсмя.

— Знам, че е.

Здрачаваше се, когато отидохме — часът, в който е трудно да бъдат различени мракът и светлината и всичко е възможно. Майка ми щеше да се опита да прогони злите духове, обсебили жената на водача ни. Самият Рафаил понякога идваше да й помага в такива случаи и се носеха слухове, че този сияен ангел някога е научил един заклинател какво трябва да се прави, за да се пропъдят злите демони от обладан човек — да се изгорят сърцето и дробът на риба. Майка ми бе взела тези съставки със себе си, изсушените органи на риба — онова създание, което като по чудо се бе появило в една котловина, когато пътувахме към тази планина; нейната единствена цел е била точно тази — някой ден да помогне за пропъждането на злото. Потръпнах, когато осъзнах какво смяташе да прави Шира, защото това бе наистина много опасно. След като отвори този свят, заклинателят може да стане плячка на злите духове. Носеха се слухове за заклинатели, които били изгубили дарбата си да говорят, други останали без сърца след своите опити, просто суха черупка от кости и кожа.

Минахме покрай стената, през градините. Мирисът на мента се носеше из въздуха. Чухме гукането на гълъбите. Майка ми не се колеба, щом чу песента им. По лицето й премина усмивка, докато коленичеше край клетката. Отвори вратичката и аз помислих, че ще ги погали по перата, както често правеше с гълъбите, които отглеждаше в Моаб. Вместо това разклати клетката и те изпаднаха оттам. Тя взе по една птица във всяка ръка и ги вдигна високо нагоре. В мига, в който ги пусна, те литнаха в небето.

— Вече няма полза от тях — прошепна тя, докато ги наблюдавахме как изчезват, както бяхме правили и преди години, в онзи друг живот.

Не се изненадах, когато забелязахме Йаел да ни следва и да чака край стената. Носеше тъмен шал на главата си, за да се прикрие, но я познахме веднага; разбирах защо не можеше да стои настрани. Може би присъствието й отвън двореца щеше да ни даде още сили.

Стигнахме до вратата от кипарисово дърво. Майка ми се наведе напред и прошепна нещо. Усещах топлината на тялото й и мириса на масло, което бе натрила в шията и китките си. Когато демонът бъдеше прогонен от жената, с която щяхме да се срещнем, трябваше веднага да вземем детето. Само в този миг и в никой друг врагът ни щеше да бъде безсилен.

— Тя ще се опита да те уплаши, но не я слушай. Ще те прокълне, но не бива да се боиш, защото й липсва една съставка, без която силите й не са завършени. А ние я притежаваме.

Знаех за коя съставка говори. Баща ми.

Бяхме сплели здраво плитките си, плътно до главата, за да не може демонът да ни хване за косата. Бяхме втрили масло от нар по ръцете и краката си, за да се изплъзнем леко от хватката му. Пеехме Абракадабра. Ще създам нещо от света. Амен, Амен, Села. Защото името на нашия Бог щеше да ни насочва и да ни закриля от злото. Песента му щеше да ни покаже пътя въпреки греховете, които щяхме да извършим, и наказанията, които щяхме да заслужим.

Майка ми бе боядисала клепачите си с лапис лазули и се бе поръсила с аромата на мирта и лилии. Бе покрила главата си с шал, може би, за да изглежда по-скромна в очите на противницата си. Хана щеше да бъде смаяна, когато откриеше кой бе дошъл да я посети.

Вещицата от Моаб потропа леко на вратата, сякаш бе обикновена жена, дошла да предложи кошница със зеленчуци, салати или чесън. Чухме шумолене отвътре, но никой не отвори. Майка ми потропа отново, този път по-силно.

Никой не се появи на вратата и шумът зад нея спря.

Стъпих на купчината подпалки и се надигнах на пръсти. В ъгъла забелязах празна люлка. Имаше само сенки, но огнището бе запалено. Над пламъците се полюшваше широко гърне и храната в него все още се готвеше. Надуших мириса на леща и месо.

Извадих от плаща си железния ключ, който бяхме измайсторили. Ако беше свършил работа с килията в кулата и Уин бе успял да избяга, може би щеше да помогне и сега. Той пасна съвършено на ключалката. Вратата се отвори изведнъж. Влязохме в стаята, където вечерята на огъня скоро щеше да изгори, защото вече бълбукаше и се канеше да прелее от гърнето. Майка ми хвърли вътрешностите на рибата в готвенето и димът се издигна нагоре, бледозелен, цвета на завистта и предателството.

Успяхме да открием лампа в задимената стая и макар че блясъкът й бе слаб, светлината ни показа пътя. Тръгнахме по коридора, на чиито стени римските майстори бяха изрисували фреските със седемте сестри. Всяка сестра бе по-красива от предишната и все пак никоя не бе по-хубава от майка ми, дори и сребърната луна. Тя ме притисна до себе си и двете застанахме заедно под рисунките в охра, аметист и морскозелено. Кимна към вратата и ме накара да млъкна и да се заслушам. Когато бяхме деца, правеше същото, за да ни покаже разликата между тропота на копитата на жребеца на съпруга си, Леба, и тези на другите мъже. Когато бащата на сестра ми се изненадваше, че ние, децата, тичахме да го посрещнем много преди да пристигне, му казвахме, че Леба може да ни говори и че езикът на конете е много близък до божествения.

Сега, в къщата на Бен Яир, ми се стори, че чух бръмбар, от онези, за които се говори, че търсят мъртвите. След миг осъзнах, че това е нечие ритмично дишане. Докоснах леко гърлото си и майка ми кимна. Бяхме открили тази, която търсехме.

Последвахме звука, спирахме, когато ставаше по-тих, завързвахме стъпките си, щом се усилеше. Дишането ни отведе до малка стая, където бяха складирани масло и вино, високи делви от последните, принадлежали на цар Ирод. Стаята бе тъмна, но лампата ни хвърляше достатъчно светлина, за да различим сенките по земята. Една от тях бе като локва, която се разтичаше към нас сред мрака. Тя се бе свила зад вратата, гарван в черна туника, който можеше да избяга с лекота в полето с почернелите дървета.

Като по чудо Арие се обади. Може би знаеше, че истинската му майка е наблизо. Гарванът бързо се пресегна да запуши устата му, но той проплака отново. Бе ни разпознал и за нас това бе добро знамение. Бог ни закриляше.

— Нямаш право да си тук — каза Хана, когато разбра, че не й остава друг избор, освен да се изправи лице в лице срещу нас. Надигна се гордо, сякаш допреди миг не се криеше в мрака заедно с бръмбарите, сянка, свита зад вратата. — Ще извикам стражите и ще те затворят в кулата. А може и да те прогонят в пустошта. Там ти е мястото. Ти си престъпничка, а си мислиш, че имаш правото да идваш в този дом и да се държиш така, сякаш е твой.

Хана говореше единствено на майка ми и се взираше в нея, сякаш тя бе демон, изпълзял в стаята през отворения прозорец. Майка ми не каза нищо. Не спори и не отвърна на тези зли думи. Стоеше на прага, така че Хана да не избяга. За жената на Бен Яир бе прекалено късно да се крие или бори. Майка ми вече бе започнала заклинанието за прогонване. Посипа пепелта в два кръга, после ми махна с ръка. Всяка от нас влезе в своя кръг и започнахме да пеем Песента на упованието. Гласът на майка ми бе красив, чист и въздушен. Отначало Хана не ни слушаше, замаяна от заклинанието. Може би си мислеше, че я възхваляваме, или се бе убедила сама, че майка ми е дошла, за да потърси прошка от нея и да изяде солта, която сега тя хвърляше по съперницата си, защото така щеше да погълне греховете си. Но очите на жената на водача ни се разшириха, когато чу думите, които Шира напяваше.

Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия. Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото се уповавам. Защото Той ще те избави от примката на ловеца и от гибелен мор. С перата Си ще те покрива; и под крилата Му ще прибегнеш; Неговата вярност е щит и закрила.^[1]

Може би крилете, които винаги си представях, че са на гърба ми, бяха сложени там от Всемогъщия, за да ме закриля, защото се чувствах защитена, освободена от мрежи и капани. Каквото казваше майка ми, аз го повтарях след нея. Каквито и грехове да бе имала, й ги простих.

Пред нас Хана стисна бебето още по-силно, докато се взираше с тревога в майка ми.

— Ти взе това, което трябваше да бъде мое. Той трябваше да дари мен с дете, не теб! Ние убиваме крадците за делата им, не им прощаваме. Не можеш да ми направиш нищо.

Майка ми продължаваше с песента на Всемогъщия, възхваляваше Го и молеше за Неговата светлина.

Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава всред пладне. Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди до десницата ти, но до тебе няма да се приближи. Само с очите си ще гледаш и ще видиш възмездието на нечестивите.^[2]

Слушах, самата аз като омагьосана. Амен, Амен, Села. Гласът ми отекваше, следваше думите на майка ми. Хана се извърна към мен. Когато погледна в очите ми, видя там съпруга си. Отстъпих назад, отблъсната от омразата й.

— Остани в кръга — предупреди ме майка ми.

Сега Хана знаеше коя съм. Приближи още, за да ме разгледа по-добре. Ето ме, детето, което бе прогонила в пустошта, за да стане храна на гарваните и чакалите.

— Трябваше да си моя — каза ми тя. Погледна гневно майка ми. Дишането й бе толкова тежко, че думите й почти не се чуваха. — Ти си унищожителка и грешница в Божиите очи.

Гласът й бе пресипнал, с мъка излизаше от гърдите й. Думите ме пронизаха така, както никое оръжие не би могло, но спазвах съвета на майка си и не излязох от кръга. Отказвах да поема в себе си отровата от нейната завист. Чувах само песента на Шира. Думите, които редеше, се оформяха видими във въздуха, нажежени до бяло, изписани с вяра.

Понеже ти си казал: Господ е прибежище мое и си направил Всевишния обиталището си, затова няма да те сполети никакво зло, нито ще се приближи язва до шатъра ти.

Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе да те пазят във всичките ти пътища.

На ръце ще те дигат, да не би да удариш о камък ногата си. Ще настъпиш лъв и аспид. Ще стъпчеш млад лъв и змия.^[3]

Хана започна да разкрива истинската си същност и на какво зло е способна.

— Арие е мой! С майка му сключихме договор пред Бог!

Тя, която ни бе изпратила в пустошта, за да умрем, когато майка ми бе само на тринайсет, а аз новородено кърмаче, грабна нож и го вдигна към гърлото на Арие. Направих крачка напред, но майка ми отново ме хвана за ръката и ме спря.

Още не, прошепна тя.

Хана притискаше момченцето толкова силно, че то се разплака. Бях благодарна, че Йаел не е тук и не може да види демона, който разкриваше истинския си облик пред нас. Скоро силите на черния гарван щяха да секнат.

— Не взе ли достатъчно от мен, че искаш да ми отнемеш и това дете? По-скоро ще го отведа в отвъдния свят, отколкото да ти го дам.

По челото на майка ми имаше пот. Устните й се мърдаха, докато повтаряше песента. Нищо чудно, че мъжете се влюбваха в Шира и ангелите идваха да говорят с нея. Нищо чудно, че дъждът й се подчиняваше и дори дъщерята, която бе предала, правеше всичко, което тя пожелаеше.

Черният плащ на майка ми се разтвори. В този миг всички разкрихме първичната си същност, такива, каквито ни виждаше Адонай. Хана полудя, когато видя, че коремът на съперничката й бе наедрял от новото дете, което носеше. Дишането й се влоши, бе все по-пресипнало, сякаш някой я задушаваше, изтръгвайки въздуха от нея, както тя бе изтръгнала баща ми от нас. Жената нададе звук като наранено животно, кървав вик. Не, това не бе жената. Бе демонът.

В този миг аз се впуснах напред и дръпнах откраднатото дете от ръцете й с такава сила, че тя падна назад и се свлече на мястото, където бе хвърлена солта, която щеше да улови злото. По лицето на майка ми личеше, че не се бои от яростта на врага си.

Понеже той е положил в Мене любовта си, казва Господ, затова ще го избавя; ще го поставя в безопасност, защото е познал името Ми.

— Ах, ти, вещице! — изкрещя жената на нашия водач.

Той ще Ме призове и аз ще го послушам; с него ще съм, когато е в бедствие; ще го избавя и ще го прославя. Ще го наситя с дългоденствие и ще му покажа спасението, което върша.^[4]

— Вземи го — каза Хана за Арие. Изглеждаше напълно смазана. — Прави каквото искаш с него. Но не можеш да вземеш съпруга ми.

Взех детето и изтичах навън с него, така че истинската му майка да го прегърне в градината на двореца. По-късно щяхме да празнуваме и да пеем възхвали, но сега чувах само един глас. Отговорът на майка ми. Защото тя бе точно такава, нито ангел, нито вещица, а просто жена, която вече не се боеше да говори и се бе изправила срещу съперничката си.

— О, той е мой много, много отдавна.