Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (1)

25

Бродихме толкова дълго, че забравих какво е да живееш сред стени и да спиш през нощта. В онези времена изгубих всичко, което можех да притежавам, ако Йерусалим не бе паднал: съпруг, семейство, собствено бъдеще. Моминските ми години бяха изпепелени насред пустинята. Човекът, който бях някога, се изгуби, когато се загърнах в белите си дрехи при появата на извисилата се към облаците пясъчна вихрушка. Бяхме номади, оставили зад себе си легла и притежания, черги и посуда. Сега нашият дом бе пустинята, черна през нощта, ослепително бяла през деня.

Казват, че най-съвършената красота е стаена сред най-суровите земи и Бог може да бъде открит там от тези, които държат очите си отворени. Само дето моите очи бяха затворени заради беснеещите ветрове, способни да ослепят човек за миг. Дори дишането бе същинско чудо, щом се надигнеха бурите. Никой не може да си представи как гласът им раздира тишината, докато не го е чул с ушите си. Неговите слова са рев, той те мами и убеждава, ограбва те и те оставя напълно безутешен. Не може да има спокойствие на подобно място. Оцелява единствено бруталността. Хитростта е тази, която ще посрещне утрото.

Кожата ми бе изгоряла от слънцето, ръцете ми бяха загрубели. Бях се отдала на пустинята, прекланях се пред могъщия й глас. Накъдето и да ходех, моята орис крачеше редом с мен, пришита към нозете ми с червен конец. Всичко, което някога щеше да бъде, вече бе записано, дълго преди да се случи. Не можех да бягам в другата посока. Пътищата от Йерусалим водеха само до три места: до Рим, до морето или до пустинята. Хората от моя народ се бяха превърнали в скитниците, каквито са били още в началото на времето, отново прогонени.

Последвах баща си, когато той напусна града, защото нямах друг избор.

В интерес на истината, никой от нас нямаше.

Не зная как започна всичко, но знам как завърши. Това се случи в месец Ав под знака на Арие, на лъва. Това е месецът, който бележи унищожението на нашите хора, сезонът, когато камъните в пустинята са толкова горещи, че не можеш да ги докоснеш, без да си изгориш пръстите, сезонът, когато плодът изсъхва на дървото, преди да е узрял, а семената в него потракват в кухата обвивка, когато небето е бяло, а дъждът така и не идва. Първият храм е бил разрушен през този месец. Инструментите се възприемаха като оръжия и не можеха да се използват за изграждането на най-святото сред светите места; затова на великия владетел и воин Давид му бе забранено да построи храма, защото той бе докоснат от злините на войната. Наместо това честта се падна на неговия син, цар Соломон, който призова шамир, червей, способен да дълбае в камъните, и с негова помощ бе сътворено място за прослава на Господа без употребата на метални инструменти.

Храмът бе построен според божията воля, недокоснат от кръвопролития и война. Деветте му порти бяха покрити със сребро и злато. Там, на най-святото сред светите места, се намираше кивотът, съхраняващ спогодбата на нашия народ с Господа, сандък от най-доброто акациево дърво, украсен с два златни херувима. Въпреки неговото великолепие обаче Първият храм бе разрушен, а народът ни бе заточен във Вавилон. Хората ни се завърнаха след седемдесет години, за да строят отново на същото място, където е бил сътворен светът, където Авраам е бил готов да принесе в жертва на Всемогъщия сина си Исаак.

Вторият храм се бе издигал там стотици години като седалище на божието слово, като център на сътворението по средата на великия град Йерусалим. Но сега отново бе настъпило времето на кръвопролитията.

Римляните искаха всичко, което ние притежавахме. Те се стовариха върху ни, както бяха стоварили безмерните си легиони върху толкова много страни, в желанието си не просто да завладеят, а да унижат, с претенции не само към земите или към златото ни, но и към човечността ни.

Колкото до мен, аз очаквах бедствието. Познавах прегръдката му още преди да вдишам за пръв път света, преди да прогледна. Бях второто дете, с година по-малка от брат си Амрам, но за разлика от него, прокълната още от мига на рождението си. Майка ми бе умряла, преди да се родя. В този миг картата на моя живот се бе начертала по кожата ми с червени белези, малки петънца, които следвах едно след друго през годините, и най-накрая те ме бяха отвели до съдбата ми.

Помня мига, в който дойдох на този свят, внезапния край на безбрежното спокойствие, топлината на пулса под кожата си. Бях измъкната от утробата на майка си, която някой сряза с остър нож. Сигурна съм, че чух гневния и изпълнен с мъка вопъл на баща си, единствения звук, който може да раздере чудовищната тишина, сред която обитава човек, роден от нечия смърт. Самата аз не проплаках. Хората забелязаха това. Акушерките си шепнеха една на друга, убедени, че съм или благословена, или прокълната. Мълчанието не беше единствената ми странност, нито пък червеникавокафявите белези, които се появиха върху кожата ми час след раждането. Странното бе косата ми, с нейния наситен, кървавочервен цвят, необичайно буйна за едно дете — сякаш вече познавах този свят, сякаш вече съм била тук.

Казаха, че очите ми са били отворени, а това е знак, че някой е различен. Било напълно очаквано дете, родено от мъртва жена, да бъде белязано от малах ха-мавет, Ангела на смъртта, и освен това родено в месеца на Ав, на тейша беав, деветия ден, под знака на лъва. Винаги съм знаела, че лъвът ме очаква.

Сънувам тези създания, откакто се помня. В моите сънища лъвът се храни от ръката ми. Като отплата поема цялата ми длан в устата си, след което ме изяжда жива.

Когато дойде краят на детството ми, започнах да покривам главата си с шал, дори и в бащиния си двор. Странях от хората. В някой от онези редки случаи, когато придружавах нашия готвач до пазара, виждах как другите млади жени се забавляват и се изпълвах с ревност дори към най-нисшите сред тях. Техният живот бе пълноценен, докато аз можех да мисля единствено за всичко онова, което нямам. Те дърдореха весело за бъдещето си като булки, мотаеха се край кладенеца или се събираха на Улицата на пекарите, заобиколени от своите майки й лели. Исках да им се развикам, да предизвикам скандал, но не казвах нищо. Как можех да изразя завистта си с думи, когато имаше неща, за които копнеех дори повече, отколкото за съпруг, дете или мой собствен дом.

Исках нощ без сънища, свят без лъвове, година без Ав, този безмилостен, червен месец.

Напуснахме града, когато от Втория храм бяха останали единствено руини, и се отправихме към Долината на тръните. В продължение на месеци римляните оскверняваха Храма, разпъваха на кръст нашите хора между свещените стени, изкъртваха златото от входовете и портиците. Именно тук идваха евреите от целия свят, за да принесат жертви на това най-свято място, а за Празника на безквасните хлябове пристигаха хиляди, нетърпеливи да зърнат златните стени в дома на божиите слова.

Когато римляните нападнаха третата стена, хората ни бяха принудени да напуснат тази част на Храма. После легионът срина втората стена. Това обаче не им беше достатъчно. Великият Тит, предводителят на цяла Юдея, нареди построяването на четири обсадни рампи. Нашите воини ги разрушиха с огън и камъни, но римският щурм към храмовите стени бе отслабил защитата ни. Не след дълго враговете успяха да се прехвърлят. Навлязоха в лабиринта от стени, заобикалящ най-святото ни място, тичаха като плъхове, вдигнали високо щитовете си, а белите им туники горяха в аления цвят на кръвта. Светият храм беше разрушен от техните ръце. Щом това се случи, бе неизбежно градът също да падне, да се срине на колене подобно на обикновен пленник, защото без Храма вече нямаше лев хаолам, сърце на света, не беше останало нищо, за което да се бием.

Ламтежът по Йерусалим е като огън, който не може да бъде потушен. В сърцевината на това най-свято сред светите места се таи искрица, която събужда у хората желанието да го притежават, а мъжете често разрушават това, за което копнеят. През нощта стените, създадени, за да устоят пред силата на вечността, стенеха и се разтрисаха. Колкото повече римляните ни задържаха и хвърляха в затвора за престъпления срещу тяхната държава, толкова повече самите ние се раздирахме от противоречия помежду си, неспособни да се обединим зад единна идея за действие. Може би защото ясно осъзнавахме, че не можем да се противопоставим на тяхната мощ, ние се обръщахме едни срещу други, разединени заради жалка завист, жертви на непрестанни предателства, с живот, потънал в непрогледния мрак на страха.

Жертвите често се нападат помежду си, превръщат се в затворен в кошара добитък, препиращи се, обезумели. Ние правехме същото. Сякаш не ни стигаше това, че се намираме под римска обсада, но бяхме във война и помежду си. Свещениците вземаха страната на Рим, а тези, които им се противопоставяха, биваха наричани крадци и разбойници — баща ми и другарите му попаднаха в тази категория. Данъците бяха толкова високи, че бедните вече не можеха да изхранват децата си, а тези, които се бяха съюзили с римляните, преуспяваха и ставаха все по-богати. Хората правеха доноси за собствените си съседи; крадяха един от друг и заключваха вратите си, ако на прага им се появеше някой в нужда. Колкото по-подозрителни ставахме, толкова по-лесно беше да ни победят, разделени на враждуващи лагери, макар всички да бяхме едно цяло, синове и дъщери на израелското царство, вярващи в Адонай.