Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (65)

16

Търговци отвъд Соленото море идваха при нас и ни предлагаха подправки и тамян, билки и семена. Отчаяно се нуждаехме от техните стоки, скупчвахме се над цикорията и киселеца, заменяхме сребърни монети и полускъпоценни работи за тези подправки. Един от търговците водеше със себе си огромно черно куче от Азия. Това създание отиде до мястото край казармите, където брат ми често оставаше да преспи, докато беше още момче за всичко за воините, омагьосан от тяхната смелост и геройства. Сега Адир бе сред мъжете, бе си тръгнал от нас, и все пак част от същността му явно все още витаеше тук, защото огромното, рунтаво куче отказваше да се махне. Отметна глава назад и зави. Кучето бе знамение, това бе ясно, но не знаех дали бе за добро или лошо.

Метнах въже около гигантската му глава, за да го накарам да млъкне, после го поведох към стаята ни и го вързах отвън. Кучето ме гледаше, скимтейки, докато не се върнах и не му донесох вода. Когато търговецът дойде да си го потърси, черното куче не пожела да го последва. Втурна се напред и ухапа стопанина си, после се скри зад краката ми и надзърташе от там, свело голямата си муцуна и глава, като продължаваше да скимти.

— Съсипала си животното ми — развика се търговецът. — Беше жесток и див звяр, а сега е като овца.

Мъжът идваше от източната страна на Соленото море. Знаех езика, на който говореше, езика на моя първи баща. Бе прекрасно да чуя словата на Моаб, въпреки че с тях ме ругаеха.

— Кучето явно е направило своя избор — отвърнах внимателно аз. — Може би някой се е държал лошо с него и то си търси нов дом.

Пътникът бе поразен, че знам езика му. Прие няколко монети в замяна на животното и си тръгна.

Не исках да имам куче, но то често ме придружаваше до стената вечер, докато продължавах да се взирам към долината заедно с другите жени, очаквайки воините ни да се върнат. Нарекох го Еран, което означава „бдящия“ на нашия език, защото името подхождаше на това огромно и спокойно създание. Когато цъках с език, както виках коня си в едно друго време и един друг свят, той ме следваше. Еран не ръмжеше и не лаеше, нито ни досаждаше край масата. Чувствах, че ще ни донесе късмет; може би неговата съдба и съдбата на брат ми бяха свързани. Майка ми не настоя да се отървем от него, въпреки че не харесваше кучета и ги смяташе за малко по-добри животни от чакалите; а когато видях, че остави отвън купа с хляб и мляко, любимите храни на брат ми, разбрах, че и тя си бе помислила същото.

После една нощ Еран започна да лае и не успях да го успокоя по никакъв начин. Скоро майка ми се събуди. И двете бяхме нервни и заедно отидохме до стената. Там имаше и други жени, мнозина от тях разплакани, защото също бяха получили лоши знамения. Една се бе пробудила от сън, изпратен и от ангела Гавраил, в който мъртвият й баща й бе наредил да застане до портата. Друга бе чула прилеп, символа на бдителността и безшумността, да пърха из стаята й.

На зазоряване видяхме, че воините ни се завръщат; прахта се надигна, преди да ги различим ясно. Когато започнаха да се изкачват по змийската пътека, сърцата ни забиха силно, подскачаха нагоре, после спираха. С облекчение видях Амрам, но крехкото тяло, което носеше на гърба си, бе брат ми. Познах го по туниката и плаща му.

Воините ни бяха последвали римляните. Имало схватка и те бяха победили най-малобройния отряд експлораторес, защото ги превъзхождали по численост. Неколцина от по-неопитните легионери били убити, независимо от защитата на бронята и бронзовите им шлемове. Бунтовниците се бяха справили добре, но Адир бил поразен от копие и раната му бе сериозна; вече гореше от треската. Тъмната му коса бе сплетена, а очите му, с техните жълти пламъчета, също като на баща му и на Нахара, бяха навлажнени и бледни.

Отнесохме го в стаята ни, където майка ми изми отпуснатото му тяло. От треската бе станал студен, сякаш Шалгиел, ангелът на снега, го бе прегърнал. Майка ми ме накара да изгоря бързо дрехите на Адир. Така се защитавахме от демоните, които можеха да разпространят болестта, но освен това по същия начин изгаряхме и дрехите на мъртвите. Може би затова не успях да се насиля да го направя. Просто изпрах туниката и плаща на брат ми и ги закачих на простора край обора, където бяха живели есеите.

Хората от нашия народ мият ръцете си преди всяко ядене, преди всяка чаша вино, която поемат, преди да разрежат хляба на две и има сериозна причина за това. Демоните могат да влязат в човек, който е нечист, а демонският огън се разкрива като силна треска. Майка ми искаше да прикривам лицето си с шал, когато се грижех за брат си. Миехме ръцете си със сапун от луга и пепел, докато кожата ни се протриеше. Всяка сутрин Шира сваряваше чай от дафинов лист, розово масло и лютив пипер. Брат ми сгърчваше лице, когато отпиваше от чая, но се подчиняваше и продължаваше да пие. Налагахме почистената му рана с лапа от самтар, съчетан с рейта, лек, направен от пшеница.

Майка ми палеше масло на олтара на Ашторет. Откри едничка лилия, растяща в изоставена градина, рядка луковица, засадена там стотина години по-рано от градинарите на царя, за да горят листенцата и стъблото й в зелен пламък за прослава на Бог.

Освободи това дете и го спаси от всички злочестини.

Шира взе два гълъба от гнездата им, толкова красиви, че те самите осъзнаваха красотата си и горделиво се пъчеха пред своя вид. Принесе ги в жертва на Царицата на небето, въпреки че след като Храмът бе разрушен, народът ни вече не правеше такива жертвоприношения, дори на Адонай. Избърса кръвта от ръцете си внимателно, за да не остане нито капка по кожата й.

Позволи му да стане мъж и да възхвалява със славни песни нашия Бог и цар, нашия могъщ Бог. Амен, Амен, Села. Нека Той те пази от всяко зло и ти позволи да се върнеш в Йерусалим, сред святост и мир.

Адир бе момче, копнеещо за война; но това, което бе открил, го бе смаяло със злината си. Завърна се при нас притихнал и смирен. Дори след преминаването на треската, страдаше от раната на крака си. Не можеше да се изправи и да ходи нормално и това го съсипваше. Единствено огромното черно куче успяваше да го разведри и аз заповядах на животното да стои постоянно до леглото му. Майка ми ме караше да къпя кучето много старателно, за да не могат демоните да влязат през мръсотията му в моя брат, който все още бе доста слаб. Водех Еран на площада и го поливах с шепи вода, после го търках с луга, докато той стоеше търпеливо пред мен, въпреки че лесно би могъл да избяга от хватката ми. При една от тези наши разходки стана нещо.

— А, ето кой е заел мястото ми.

Амрам се бе появил изненадващо зад мен и ме прегърна. Позволих му да обвие ръцете си около тялото ми, макар да чувствах странна студенина. Кучето внезапно залая и изръмжа.

— Спри — казах аз на Еран, но той не се успокои и това ме притесни, защото никога досега не го бях виждал толкова раздразнен. Каквато и да бе причината, не харесваше мъжа до мен.

— Моят съперник — пошегува се Амрам. — Ако ме ухапе, ще го ухапя и аз.

Завързах кучето за ствола на една финикова палма, след това дръпнах Амрам настрани, за да не сме пред очите на всички.

— Трябва да кажеш на воините, че брат ми не може вече да излиза навън.

Той се разсмя.

— Всички воини трябва да тръгват на бой, когато ги повикат. Знаеш го. А сега той е един от нас. — Извади парчето син плат, което му бях дала за късмет. — Поне за мен не бива да се притесняваш. Когато отново тръгна, ще знам как да намеря пътя си обратно.

Исках да кажа още нещо, но Амрам не бе мъж, който щеше да отстъпи на молбите на една жена. Аз сама трябваше да запазя брат си тук, в безопасност. Стоях там на площада и си дадох обет, че ще го спася. Адир нямаше да тръгне с тях, когато дойдеше време за следващия набег. Друг воин щеше да крачи до Амрам.