Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (8)

7

От огньовете, горящи из града, се вдигаше дим, а замъгленият въздух служеше като параван за хората, които се опитваха да избягат от мародерстващите войници. Подушвах маслиново дърво, горящи върби. Овъглените останки подпалваха сламените покриви и плевни. Завивах се през глава на сламеника, върху който спях в нашата малка къща, и си пожелавах да живея на друго място и в друго време. Пожелавах си никога да не се бях раждала.

Един следобед, докато бях на пазара и ровех в почти празните кошове на търговците за грах и боб, от които да приготвя нашата оскъдна вечеря, римляните нахлуха в дома ни. Стоях и наблюдавах от едно скришно място в изоставения двор на съседите ни, чиято къща беше разрушена още преди месеци. Войниците претърсиха дома ни, преди да го изгорят до основи, а притежанията ни бяха разхвърляни из белезникавата кал наоколо. Искрите от пожара се издигаха нагоре, подобно на бели нощни пеперуди, но когато паднеха на земята, засияваха в яркочервено, също като цветовете на огнените дървета.

Ако преди бях имала малко, сега вече не притежавах почти нищо. Обиколих руините и събрах единствено онова, което се побираше в двете ми ръце. Един малък тиган, в който да приготвям питки, лампа, направена от йерусалимска глина, която се пали на Шабат, тапет, молитвения шал на баща ми с обгорени ресни в четирите края^[1], кожения му мях за вода, пакет със сол, който щеше да има вкус на дим при готвене. Изчаках баща си, скрита зад една стена. Кожата ми бе покрита със сажди, а в косата ми имаше пепел. Помислих си, че ако баща ми не се върнеше, ако беше убит или бе избягал, без да ми каже, можех просто да си остана зад тази стена, вкоренена там, подобно на огнено дърво.

Най-накрая той се появи, прокрадвайки се в сумрака, загърнат в наметалото, което му позволяваше да се придвижва незабелязано. Когато видя молитвения шал в ръцете ми, разбра, че времето за бягство е дошло. Зачудих се дали щеше да ме изостави тук, за да се превърна в просякиня, каквато винаги се бях страхувала, че мога да стана; да се ровя из боклуците, търсейки нещо за ядене. Той обаче ми направи знак да го последвам с жест, който някой друг сигурно би използвал, за да повика куче. Свикнала да правя това, което ми се каже, се затътрих след него. Може би в крайна сметка нашата кръвна връзка значеше нещо за него, а може би ме вземаше със себе си, защото се страхуваше как щеше да реагира майка ми в отвъдния свят, ако просто ме зарежеше на улицата. Или пък си беше спомнил, че не друг, а той я бе дарил с дете, и аз с право го смятах за съучастник в своето престъпление. Ако моите сълзи я бяха удавили отвътре, то той бе мъжът, посял живота ми в нейното тяло.

През нощта ходехме от къща на къща с молба да ни приютят.

С всеки изминал ден в града оставаха все по-малко от нашите хора — повечето или бяха избягали, или се криеха — и ставаше трудно да открием някой, склонен да ни помогне. Аз бях куче, долно животно, което не задаваше въпроси и бе неспособно да мисли само. Стоях в сенките, докато хората ни отпращаха. Дори и онези, които вярваха в делото на баща ми, бяха предпазливи и не искаха да се подлагат на риск. Малцина оставяха вратите си отворени за нас, но дори и те извръщаха очи встрани и не ни посрещаха с прегръдка. Често спяхме сред сламата, благодарни за подслона, предвиден за козите. Споделяхме кошарите на животните и нощем се въртяхме неспокойно сред животинските звуци. Сънувах все същия сън, отново и отново. В него имаше лъв, спящ под слънцето, звяр, който не се осмелявах да събудя. Една нощ сънувах как змия, която изяжда всичко по пътя си, поглъща лъва цял. Стоях босонога върху каменисто възвишение, а земята бе толкова ослепително бяла, че не можех да отворя очи. Почувствах състрадание към този див звяр, царя на пустинята, защото в съня ми той се бе оставил на змията без битка. Беше ме погледнал умолително, приковал очите си в моите.

Същата нощ баща ми ме разтърси силно, за да се събудя. В съня краката ми кървяха, разранени от скалите. Пред мен стоеше черната змия на пустинята, онази, която се увива около жертвите си и не ги пуска. Беше погълнала лъва и сега идваше за мен. Сънувах как предлагам на люспестия звяр бадеми и грозде, но той копнееше за човешка плът. Помолих змията да ме пусне, докато тъгувах за лъва. Страдах за него така, както човек страда за собствената си съдба. Това, което се случваше, вече бе записано в книгата на живота, а името на лъва стоеше редом с моето.

— Трябва да тръгваме и да не поглеждаме назад — каза баща ми, когато ме събуди.

Ако не бях достатъчно бърза, той без съмнение щеше да ме изостави. Не спорих с него, въпреки че усетих полъха на неясна заплаха в мрачното помещение. Върху робата на убиеца имаше кръв, а очите му блестяха. Нещо се бе случило, но не се осмелих да попитам какво точно. Станах от сламеника си на пода и за броени секунди бях готова. Събрах притежанията ни, които носех със себе си от къща в къща. Синият шал, подарък от брат ми, тиганът и лампата, които бях намерила в руините на нашия дом. Напуснахме града заедно с друго семейство, това на убиеца Яхим бен Симон, ментора на брат ми, който го бе научил как да убива със закривения, двуостър кинжал. Слуховете мълвяха, че този убиец бил ужасяващ, когато влезел в схватка с врага си, защото се превръщал във вихрушка, търсеща единствено мъст. Знаех, че някога е бил свещеник, най-големият син в семейство от свещеници, и е прекарал младостта си в учение и молитви. Но видял как златото потъвало в джобовете на малцина избраници, как бедните биват погазвани, използвани и поробвани. Видял как на Йом Кипур, Деня на изкуплението, собственият му баща правел жертвоприношения за римляните в нашия Храм и твърдял, че римските грехове трябвало да бъдат положени върху нашите олтари и да бъдат опростени от нашия Бог.

Тогава Бен Симон взел в ръка острието на сикариите и станал ненадминат в своето кърваво призвание.

Той беше наистина опасен мъж с тяло, изтъкано от жили и мускули. Когато видях характерното му, едро лице, сведох очи, неспособна да срещна погледа на толкова страховит човек. Името на съпругата му беше Сия, а синовете му се казваха Неемия и Орен. Жена му плачеше, прегърнала децата си. Сега тяхното семейство притежаваше малко повече от нас, но поне имаха магаре, което съпругата на Бен Симон и синовете му яздеха. Аз крачех зад тях като някоя опозорена жена. Не ме притесняваше, бях свикнала да съм отхвърлена и се чувствах по-добре сама. Веднъж Яхим бен Симон погледна през рамо и се стресна, сякаш бе забравил за мен и сега бе зърнал привидение.

Докато прекосявахме Йерусалим, вече се опитвах да преценя кои от нас ще останат живи и кои ще умрат, защото бе ясно, че е невъзможно всички да оцелеем. Без достатъчно сила и решителност, дори и самото ни бягство щеше да бъде трудно. Из улиците цареше истински хаос. Всички евреи бяха прогонени от града и ако римляните се натъкнеха на някого, го убиваха на място. Така беше според новоиздадената заповед, следователно такъв беше законът. Много от свещениците се бяха скрили в тунелите с надеждата, че ще успеят да избягат незабелязано от Йерусалим. Само дето техните тайни договорки с нашествениците вече не можеха да им помогнат; бяха се озовали в царството на подплашените плъхове и се бореха за живота си като всички нас.

Чувахме грохота, подобен на вопъл, с който Храмът се сриваше. Беше тейша беав, деветият ден от месеца, денят, на който бях родена. През идните години хората щяха да се кълнат, че шест ангела слезли от небесата, за да защитят стените на Храма и той да не бъде напълно разрушен; твърдяха, че ангелите стояли разплакани насред разрухата и щели да останат така, докато свят светува. Римляните използваха стенобойни машини, които тежаха по няколкостотин тона — бяха нужни повече от хиляда мъже, за да ги задвижат и да разбият огромните камъни, белязани със знака на цар Ирод. Въжетата биваха опъвани от стотици, някои от които роби от моя народ, които проклинаха себе си заради съдбата си и греховността на собствените си дела. Тези камъни трябваше да оцелеят вовеки веков, но в онази нощ разбрах, че камъкът е просто различна форма на прахта. Гейзери от свещена прах изригваха във въздуха и с всеки свой дъх ние вдишвахме останки от Храма, който трябваше да устои на вечността.

От огньовете отново се издигаше параван от дим, неочаквана помощ за бягството ни. Бяхме благодарни за плътния и сивкав въздух, който ни обгражда, въпреки непоносимата жега. Държах шала пред устата си и се стараех да не вдишвам искрите. Предполагах, че през онази нощ баща ми е убил някого и затова наметалото му е оплискано с кръв. Мислех си за такива неща, когато Сия, съпругата на Бен Симон, дойде и закрачи редом с мен. Беше ме съжалила, защото ги следвах сред облаците от сгъстяващ се прахоляк. Имаше буйна черна коса, сплетена на венец; предположих, че е с около десетина години по-възрастна от мен. Очите й бяха тъмни и изпъстрени със златисти искрици. Сигурно щеше да е много красива, ако не беше преданата съпруга на убиец и страхът не я бе белязал със своята дамга. В онзи момент осъзнах, че убийците не трябва да се женят, да имат дъщери или да позволяват да бъдат обичани.

— Искаш ли да пояздиш със синовете ми? — предложи ми съпругата на Бен Симон.

Виждах, че е уморена, а аз бях свикнала да ходя пеша. Казах й Не, благодаря, добре си ми е да ходя отзад. Надявах се, че ще ме остави на мира.

— Много се радвам, че си с нас — изтърси тя. — Пътуването щеше да бъде много по-тежко, ако нямаше и друга жена.

Стрелнах я с поглед, чудейки се какво иска от мен. Тя се усмихна, хвана ме за ръката и тогава разбрах. Имаше нужда от приятелка.

Подканих я да се върне при синовете си. Трябваше да ме остави да се влача отзад, защото бях невидима за повечето хора, дори и без наметало като това на баща ми. Може би бях наследила тази способност, а може би бях разгадала тайната, докато го наблюдавах. Във всеки случай римляните, които ни търсеха, щяха да видят единствено вихрушка от прах на мястото, където крачех.

Сия обаче не пожела да ме чуе.

— Грешиш — отбеляза тя. — Ти ще бъдеш първата, която ще видят. Косата ти е толкова прекрасна, че ме кара да си мисля за огнени дървета.

Запитах се дали думите й са проклятие, защото стоях точно до такова дърво, когато брат ми призна, че е убиец. Нямаше откъде да знае това, но в редките случаи, когато сънувах майка си, тя ми се явяваше именно като огнено дърво и в съня си аз скланях глава пред нея и започвах да плача.

Докато оглеждах Сия, осъзнах, че тя просто иска да бъде мила в тази натежала от опасност и несигурност нощ. Вървяхме близо една до друга, сближени от заобикалящото ни усещане за гибел. Движехме се през Долината на тръните под небе, обсипано с толкова много звезди, че ме караха да си мисля за камъните в пустинята, безбройни, прекалено бели, за да гледаш към тях. Казваха, че лицето на нашия Създател е именно такова, толкова ярко, че един поглед към него би те ослепил. Моите очи бяха сведени. Бих предпочела да вървя сама, но Сия остана до мен, хванала ме под ръка.

Довери ми, че моят баща и съпругът й убили важен римски пълководец и това е причината да избягаме по спешност. Самата тя бе почистила остриетата на кинжалите им и бе измила стоманата с чиста вода, шепнейки молитви, докато го прави. Знаеше, че е длъжна да не задава въпроси и да изпълнява заповедите на съпруга си, но беше изпитала нуждата да сподели как бе държала ножа, покрит с човешка кръв; признание, което ми направи, докато се влачехме след мъжете. Гласът й трепереше, когато говореше за това.

— Как ли ще ме накаже Господ? — промълви тя.

Казах й да замълчи — на жените не ни бе позволено да обсъждаме подобни неща, но вече бе твърде късно. Бен Симон ни бе чул и извърна пронизващия си взор към нас. Той беше висок, внушителен и страховит мъж с тъмна маслинова кожа и дълбок белег, прорязал едната страна на лицето му. Отново сведох очи към земята, в опит да избегна погледа му. Той рязко нареди на Сия да млъкне.

— Нека не говорим за това — каза тя тогава. — Понякога е по-добре да не знаем какво вършат мъжете.

Когато вече не можехме да вървим, спряхме за почивка в един оазис, за който приятелите на убийците говореха с възторжени слова. Всеки зилот си имаше план в случай на опасност, посока, в която да тръгне, ако се наложи. Това беше първата ни спирка, малко зелено местенце, където се бяха събрали множество камили, избягали в разразилия се хаос от околните селища. Щом приближихме, животните побягнаха, вдигайки прахоляк с копитата си, уплашени, че можем да метнем въжета около шиите им; също като нас и те не искаха да бъдат роби. Тук растеше цитрусово дърво. Плодовете му се наричаха при ец хадар, лимонов етрог, използван за направата на сладко. Точно тези бяха натъртени и толкова сладникави, че чак нагарчаха, но това не ни притесняваше. Умирахме от глад и жажда. Ядяхме в мълчание, нахвърлили се като зверове на оскъдната си вечеря. В далечината виждахме пламъците на горящия Йерусалим. Димът се издигаше към небесата подобно на вихрушка и после изчезваше. Броях ярките звезди над нас. Сия седеше до мен и ми шепнеше. Тя настояваше, че е добра поличба да открием цитрусови плодове през първата нощ от пътуването си и въпреки че не желаех да споря с нея, знаех, че не е така. Това горчиво-сладко дърво не бе нищо повече от ключ за врата, а тази врата водеше към пустинята.

Бях дочула разговора на баща ми с Бен Симон. Не отивахме към Александрия или Кипър. Вървяхме по древния път, който водеше към Соленото море^[2], пътя на обречените. През месеца на Ав дори и птиците не можеха да летят там, където отивахме ние, нито през деня, нито през нощта. Беше твърде горещо, въздухът бе безмилостно нажежен. Човек можеше да изпече хляб върху камъните. Щяхме да навлезем толкова навътре в пустинята, колкото можехме, защото баща ми вярваше, че там ще открием зилотите и крепостите им, а брат ми ще е сред тях.

През нощта, в която Храмът гореше, небесата бяха озарени от пламъците и духаше лек ветрец. Това щеше да бъде най-хладната ни нощ, преди да навлезем в пустошта. Имаше обаче още нещо, което ме захвърли сред свят от адски огън в тази нощ, в която напуснахме Йерусалим. Отидох до някакъв изоставен много отдавна кладенец. В него вече нямаше вода, което не бе изненадващо. Хората често лъжеха за водата и обещаваха цели езера там, където нямаше и капчица, мечтаейки за прохладната течност в един свят на пясък и прах. Но ако някой коленичеше и покопаеше в земята с ръце, бе възможно да открие кал. Тогава през пръстите му щеше да се процеди вода, дар за всеки, склонен да падне на колене. Не бях твърде горда, за да го сторя.

Решена да получа това, което искам, успях да напълня половин стомна с тинеста вода, прецедена първо през пръстите ми, а след това през плата на синия ми шал. Когато приключих, се изправих, нетърпелива да утоля жаждата си. Извърнах се от кладенеца, а после вдигнах очи и се сепнах. Не виждах обсипаното със звезди нощно небе или пък пожарите на Йерусалим, а единствено тъмния силует на другия убиец, Бен Симон, който ме наблюдаваше. Ръцете ми бяха покрити с кал, туниката ми беше разтворена. Усетих как лицето ми пламва. Не разбирах защо се бе появил от мрака, нито пък защо бе останал. Та той дори не знаеше името ми. Помислих си, че ще се обърне и ще си тръгне, но Бен Симон гледа към мен дълго време, по начина, по който ловец наблюдава внимателно някоя сърна, за да прецени дали е твърде далеч, за да я гони, или пък достатъчно близо, за да я улови. Той кимна и тогава разбрах. В крайна сметка не бях невидима.