Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (77)

5

Войниците от Десети легион бяха водени през пустинята от Флавий Силва, прокураторът^[1] на цяла Юдея, току-що назначен от Рим.

Войската вдигаше толкова голям прах, че със сигурност можеха да го видят от Желязната планина, където прекарах много години с мъж, който бе два пъти по-възрастен от мен и когото не обичах, но му бях признателна, че ме закриляше. Никога не се бе държал лошо с мен, макар че бе суров и безмилостен като всички мъже от Моаб; същевременно бе изненадващо нежен с децата си. Името му бе Саадалос, въпреки че никога не го наричах така. Ако бях поискала, може би щях да го обикна. Тогава при пристигането на римляните щях да бъда в Петра вместо в тази крепост. Щях да се разхождам из червения град сред великолепните му колони, гравирани с образи на слонове и камили, да се наслаждавам на откритата му баня, за която се говореше, че е голяма колкото езеро, и на градините, висящи от скалите, които хората гледаха с възхищение, изумени, че виждат финикови палми в земя, в която би трябвало да има само облаци.

Ако го бях обикнала, децата ми щяха да са в безопасност, а бъдещето ми щеше да е сигурно. Вместо това аз ги доведох в капана на тази крепост, от която нямаше избавление. Дори ангелите да ни чуваха как ги викаме и да желаеха да ни спасят, не можеха да стигнат до нас тук, в периферията на света. Разбрах го, докато гадаех по костите на гълъбите, защото те предсказваха, че както човек не може да избяга от вече написаното, така няма бягство и от крепостта.

Хората се събраха да наблюдават приближаването на шестте хиляди войници от легиона, придружавани от повече от хиляда роби и помощници. Потръпвахме в мълчание. Ужасяваше ни не само броят им, а и тяхната сурова решителност. Идваха за нас чак от Йерусалим, макар да бяхме само няколкостотин. Те ни откриха, както чакалите откриват плячката си, обикалят около нея и изчакват, готови да скочат в правилния момент.

Сред праха, който вдигаха, от небето падаха птици, които не успяваха да се преборят с пясъчната вихрушка. Скоро земята бе покрита с гарвани, по-многобройни от войниците. Бездиханните птици превърнаха пустинята в скръбно черно поле и изведнъж ни се стори, че пред нас, сред този път от плът и пера, се простираха бреговете на отвъдния свят.

— Виждала съм това и преди — прошепна Ревка с побледняло лице. — Не можем да се спасим.

Имаше само една причина Рим да дойде тук и да иска да ни победи, макар че бяхме толкова малобройни, а тяхната империя бе така велика. Те се бояха, че нашият бунт ще послужи като искра, която ще възпламени огъня на свободата. Неподчинението тлее и може да избухне отново, когато най-малко го очакваш. Римляните не можеха да го допуснат. Ние бяхме риба в мрежа, вече извлечена на скалистия бряг; трябваше само да ни откъснат от водата, която ни поддържаше живи. В Рим вече бяха изсечени монети в чест на покоряването на Юдея. Образите на римски легионер и пленена еврейска жена, свела глава пред палмово дърво, бяха гравирани върху сребро. Бяха казали, че е така, и така щеше да стане, сякаш те, а не Бог създаваше света със своите думи и воля.

В земя, в която бунтът е бил смазан, не биваше да остане нито един воин.