Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (9)

8

Броях дните в пустинята, като оставях резки по краката си с остър камък. На нашия народ не му беше позволено да се самонаранява; това бяха практики на езичниците и номадите по време на тяхното време на траур. Заради мъртвец да не правите порязвания по месата си, нито да начертавате белези по себе си — така бе наредил нашият Бог в Трета книга Мойсеева. Аз обаче чувах единствено гласа на пустинята, но не и словата на Всемогъщия. Криех белезите от порязванията с шала си. В живота, който водехме, болката беше нещо, с което трябва да свикнеш, нещо, което да те закали. Бях по-склонна да се нараня сама, отколкото да позволя друг да го направи, така че прегърнах идеята за този мой кървав календар с увереност и без разкаяние.

За първи път нарушавах нашите закони. Да продължа след това, бе лесно.

Предпочитах да бъда сама, но ме отпратиха при Сия и нейните деца. Тя продължаваше да бъде мила и аз започвах да свиквам с нея. Сия бе по-възрастна и омъжена и предполагах, че ще очаква да се държа почтително с нея, но наместо това тя ме възприемаше като своя сестра и скоро започнах да се радвам на компанията й. Имаше дни, в които двете се смеехме и превръщахме суровия си живот в забавна игра, въпреки че мъжете ни хвърляха навъсени погледи. Двете работехме заедно, събирахме оскъдните растения, които откривахме в пустошта, приготвяхме храна с намаляващите ни запаси от мазнина и маслини, изсушени смокини и леща. Правехме хляб на горещите камъни край огъня и го покривахме с пепел, за да може да се опече. Понякога мъжете отиваха на лов и от време на време се връщаха с някоя яребица, чието месо добавяхме към яхнията.

Бях дълбоко впечатлена от това колко добра майка е Сия и с какво търпение се отнася към синовете си, когато те настояваха за нейното внимание. Момчетата бяха почти бебета и всяка нощ тя им пееше, за да заспят, решена да не ги лишава от любовта и грижите, на които се бяха радвали в света, останал зад гърбовете ни. Всеки път, когато пееше, си спомнях за момичето от Александрия, което се грижеше за мен, след като останах без майка. Често заспивах близо до децата, като си представях, че приспивните песни на Сия са предназначени за мен. Моята нова приятелка неуморно решеше косата ми, за да махне пепелта, изсипала се върху нас, докато бягахме от горящия Йерусалим. Веднъж открихме едно плитко езерце и се втурнахме към него в мига, в който зърнахме водните отблясъци; докато се пръскахме една друга, сякаш наистина бяхме сестри, и макар и за кратко успяхме да забравим в какво положение се намираме.

Продължавах тайно да отмервам времето в пустинята, врязвайки всеки отминал ден в плътта си. Не споделих с никого, но продължавах да мисля за Бен Симон, убиеца с белега върху лицето. Когато видех, че ме наблюдава, бързо покривах краката си. Не исках да знае коя съм в действителност — едно отритнато, грозно момиче с мазолести ръце. И въпреки това имаше някаква връзка помежду ни, може би защото и двамата бяхме белязани. Беше очевидно, че той вижда нещо, което никой друг не бе забелязвал досега. Лицето му се преобразяваше, когато погледът му се спреше върху мен; в очите му се долавяха пламенност и безразсъдност. Самото му присъствие приковаваше вниманието ми, подобно на ужилване от оса. Започнах да се чудя как ли бе получил белега си и в какви тъмни дела е бил замесен в Йерусалим. В главата ми се блъскаха нажежени до бяло, настоятелни мисли за него, които ме караха да се срамувам и да се чувствам като предателка, въпреки че не бях сторила нищо нередно.

Веднъж, под бледата лунна светлина, отидох до езерцето, където двете със Сия се къпехме. Докато траеше месечното ми кървене, се бях изолирала, както повеляваха нашите обичаи. Сега кървенето бе спряло и имах нужда да се почистя. В Йерусалим ходех в микве, за да се изкъпя. Тук обаче всичко, с което разполагах, беше това езерце насред нашала, клисурата, където птиците идваха да пият вода вечер — ята от гарвани, чучулиги и огромни белоглави лешояди, силни, безстрашни създания, които гнездяха по скалите. Открих, че с нарастващите горещини на Ав водата бе намаляла. Въпреки това свалих туниката си, намокрих се и изпитах някакво облекчение. После чух шумолене сред вечнозелените храсти — от онзи тип, който човек може да открие дори и на най-суровите места. Бързо грабнах дрехите си, притеснена, че може би ме дебне някой от леопардите, в чиято територия бяхме навлезли, достатъчно изгладнял, за да ме възприема като плячка.

Чу се звук от стъпки и замръзнах на място, докато те не заглъхнаха. Върнах се в лагера ни, пречистена, но уплашена. Всички спяха в малката палатка от козя кожа, която беше прикрепена към земята с помощта на заострени рогове. Единствено Беи Симон бе буден. Изглеждаше неспокоен. Изчервих се при мисълта, че може би ме бе видял в езерцето. Убиецът ме повика при себе си и аз се приближих, свела очи към земята.

— Опасно е — предупреди ме той.

Никога преди не ме беше заговарял. Не знаех дали иска да каже, че е опасно да ходя сама из пустошта, или да вдигна поглед, за да срещна неговия. Почувствах гняв, задето бе решил, че може да ми казва какво да правя и се държеше с мен като с дете, или дори по-лошо — като с негов роб, но в гнева ми проблесна и искрица на удоволствие, когато забелязах острите зелени листа в косата му. Бяха от храстите, растящи край езерцето, храсти, надигнали клони към небесата на място, където нищо друго не би могло да оцелее.

Бе нощта на двадесет и първото ми порязване. След това се чудех дали просто не бях отбелязвала времето допреди то да се случи. Нима това бях чакала? Дотук ли ме бе довел моят копнеж? Може би бях надзърнала в Книгата на живота, която описва пътя на съдбата ни, и в дълбините на своя сън бях видяла неговото име, написано там. Или пък бях просто завистливо момиче, което си нямаше нищичко, и заради това жадуваше да вземе това, което принадлежи на друга жена, която — освен всичко друго — бе и негова приятелка. Единствената му приятелка.

Стъкмявах огъня, за да приготвя вечерята ни от лещени питки в тиганчето, което носех от Йерусалим. Той коленичи до мен. Небесата бяха избелели заради жегата. Чучулигите се стрелкаха в сумрака, а цели ята от пчелояди писукаха, докато ярките им сини пера прорязваха трептящия въздух. Яхим бен Симон имаше по-силно излъчване от повечето мъже и можех да усетя топлината на присъствието му край себе си. Този път не ме погледна. Наместо това се протегна и прокара ръка по крака ми, през прорезите, които си бях направила, и дланта му остана там, докато усетих, че кожата ми пламва.

— Ти не се страхуваш от нещата, които плашат повечето жени.

Осъзнах, че това е истина. Той продължаваше да не поглежда към мен, но изглеждаше така, сякаш ме познава, макар булото ми да ме прикриваше. Повечето жени се страхуваха за живота на децата и съпрузите си. Техните тревоги бяха свързани с глада, болестите, демоните, поробването. Аз се страхувах от лъвовете в сънищата си, отчасти уверена, че ще бъда погълната от тези прокрадващи се в мрака на нощта създания. Страхувах се, че нейде в пустинята ще ме чака ангел, изпратен, за да ми каже, че животът ми е поредица от грешки, че съм се родила убийца, отговорна за смъртта на майка си още преди да поема първия си дъх, че моето престъпление е по-лошо от това на който и да било убиец, защото съм виновна не само в очите на баща си, но и в очите на Господ.

Бен Симон отдръпна ръката си, но все още усещах топлината от докосването му. Усещах я в продължение на дни. Дали това означаваше, че той е ангел, скрит сред нас, дошъл, за да ме съди? Или бе просто мъж, желаещ да задоволи нагона си?