Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (39)

13

Когато Ав се стовари върху ни с пълната си мощ и по обедно време луната бе червена като слънцето, Абба изпрати младия есей до гълъбарниците, за да работи с нас като благодарност за продуктите, които им бяхме дали. Тъй като правилата им бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът, който се казваше Малахи бен Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник. Въпреки това скоро се сприятели с Нахара и двамата разговаряха с часове. Малахи бе само няколко години по-голям от нея. Бе най-силният сред близките си и изключително благовъзпитан, надарен с дарбата на красноречието. Заради това се ползваше с добра репутация, а и самият той се смяташе за мъж на честта. Ние все още гледахме на Нахара като на дете; може би просто ни се искаше тя да остане такова по-дълго време. С изненада наблюдавахме как тези двамата, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно на стената по време на обедната почивка. Малахи говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той й казваше, бе като просветление за нея. Някои от думите му достигаха и до нас. Той говореше за Края на дните и как се подготвяха за него хората от тяхната общност, като признаваха греховете си, следваха пътя на светлината и принасяха земния си живот в дар на Адонай. Те нямаше да се бият срещу римляните, защото този свят, в който живеехме, не беше краят за тях; щяха да възкръснат след смъртта си и да засияят отново.

Още от пристигането си в планината знаех, че Нахара е сериозно момиче, по-зряло в сравнение с връстничките си, отговорно и ученолюбиво. Майка й я бе научила да чете на арамейски и иврит. Малахи със сигурност бе впечатлен от нея, и то с основание; не само че бе умна, Нахара бе и красива, и с чисто сърце. Не след дълго те започнаха да идват в гълъбарника по-рано от другите, така че разговорите им да започват веднага след като Малахи приключеше със сутрешната си молитва. Шепнеха си още от изгрев-слънце и този шепот стана мост между двамата.

Също като другите в тяхната общност Малахи се обличаше само в бяло, а косата му бе сплетена на плитка. Той не носеше сандали, защото хората му вярваха, че трябва да влязат боси в небесното царство и да изчакат там, докато светът бъде възкресен след Края на дните. Малахи бе спокоен, усърден работник, учен мъж, който не се боеше да изцапа ръцете си. Бе изпратен в гълъбарниците, защото Абба вярваше, че усърдната работа и славенето на Бог вървят ръка за ръка. Макар да бе млад, пишеше по пергаментовите свитъци заедно със старейшините си и те казваха, че неговите букви са толкова красиви, че ангелите надничали над рамото му, за да им се наслаждават; бе толкова благочестив, че мастилото от бадемово масло, с което пишел, се превръщало в кръв и изглеждало червено на страниците. Вече бе решено, че когато настъпи това време, ще заеме мястото на Абба и двамата често седяха един до друг, опрели глави и потънали в дълбок разговор или молитви.

Въпреки достойнствата на Малахи Шира скоро започна да проявява недоволство от новия ни помощник. Пращаше го постоянно да работи в най-отдалечения гълъбарник, в който имаше място само за един човек, и все пак Нахара постоянно ходеше да му помага в това тясно пространство. Чудехме се дали раменете им не се допират, дали ръцете им не се докосват… Когато по обед се молеше под маслиновото дърво, което бе превърнал в свое свещено място, целуваше шнуровете на молитвения си шал и после предлагаше целувките си в дар на Бога, дали се молеше да прочисти съзнанието си от скверните земни мисли и желания? Шира го следеше внимателно с присвити очи и все по-често на лицето й падаше сянка.

Един следобед, когато Нахара се прибра, за да приготви ястието ни от леща и маслини, Шира отпрати Малахи. Останалите се струпахме, за да наблюдаваме; хората смятаха, че тези гълъбарници в някаква степен принадлежат на Шира — тя беше тук най-отдавна и ние й си подчинявахме във всичко.

— Можеш да си тръгнеш веднага — каза тя на есея. — Няма причина да оставаш повече днес.

Три съвършени гълъбици бяха избрани да бъдат занесени в синагогата за вечеря на свещеника и в момента аз скубех перата им. Сведох глава, но се вслушах в разговора им.

— Нима не полагам достатъчно усилия? — изненада се Малахи. Сред своите не бе свикнал някой да му се противопоставя, а сега една жена го отпращаше. Изгледа я с недоумение.

— Няма никакъв проблем с работата ти — чух да отговаря Шира. — Просто вече нямаме нужда от теб тук.

Шира явно забеляза изражението ми, защото и аз бях изненадана. Малахи ни бе улеснил много и не виждах смисъл да го унижава, като го отпраща. Есеите ни бяха дали най-добрия си мъж, но той не бе такъв според Шира. Когато останахме сами, тя се обърна към мен:

— Ако беше твоя дъщеря, и ти щеше да направиш същото.

Тя се боеше от привличането между есея и Нахара и аз напълно разбирах защо не желае този мъж да бъде избраник на дъщеря й. Малахи бе прекалено благочестив, за да вижда нещо друго, освен Бог и себе си, такава бе истината; жената, която избереше, нямаше да ходи редом с него, а щеше да го следва, покорно свела глава.

Когато Нахара се върна с обяда ни, се изненада, че Малахи го няма, и лицето й поруменя издайнически, докато се оглеждаше за него. Вдигна очи към майка си с огорчение и я чух да казва на Азиза:

— Тя го отпрати, за да ми направи напук.

— Сигурна съм, че е имала важна причина — отвърна по-голямата сестра и в думите й имаше много истина.

— Не, просто е жестока — сопна се рязко Нахара. — Това е единствената причина. Мисли само за това, което иска тя. Ти най-добре би трябвало да го знаеш. Нали затова криеш тайната си от нея.

Азиза сведе очи.

— Тя е наша майка.

Нахара помръкна и свъси вежди.

— Майка, която не се интересува от щастието ни.

Знаех, че греши за основанията на майка си. Малахи не беше подходящ за нея; за него се говореше, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе. Азиза явно също смяташе така.

— Виж как живеят — каза тя на сестра си, когато Нахара й се оплака. Едва ли някоя майка щеше да иска за детето си живота, който водеха жените на есеите — живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.

Но макар Малахи да бе отпратен от гълъбарника, неговото присъствие се усещаше още тук. Понякога хората, които са около теб, могат да прозрат съдбата ти, докато ти самият оставаш сляп за нея и се препъваш напред към бездната, правейки грешка след грешка. Така се случваше сега и с по-младата дъщеря на Шира. Всички виждахме какво ще бъде бъдещето й, ако избереше да тръгне по този път, а не по друг, но тя сама не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървени порти, въпреки че не бе довършила работата си. Шира тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можахме да открием Нахара. Сякаш земята я бе погълнала и от нея бе останала само сянката й. Може би вече бе последвала Малахи до каменната плевня на есеите и в този миг смъкваше сандалите си, за да тръгне боса като другите жени. Тя беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг, не на майка си. Застанах на прага до Шира. В този миг не приличаше на страховитата вещица, повелителка на магиите, а само на майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето й.

— Тя ще се върне — опитах се да й дам някаква надежда аз.

Шира се взираше към празния площад. Поклати глава. Бе виждала лицето на любовта хиляди пъти. Бе правила амулети, за да я породи в нечие сърце, и талисмани, за да затегне оковите й; бе казвала заклинания, за да свърже любовниците заедно, и други, за да ги раздели. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата й, дори сред мъждивата светлина на гълъбарника.

— За нещастие, грешиш — каза Шира с глас, треперещ от съжаление. — Тя вече си отиде. А ако той познаваше истинската й природа, никога нямаше да я пожелае.

Усетих внезапен студен повей сред парещия въздух. Помислих си, че най-накрая сме получили отговор на молитвите си, защото всеки ден хората в крепостта се събираха и молеха заедно за дъжд. Сега бе започнало да припръсква, неочакван дар за нас в това сухо време на годината. Но дъждът бе странен, падаше от сивото небе на блещукащи бели ивици. Облизах устните си и осъзнах, че са посипани със сол. Това бе дъжд от Соленото море — понякога, когато се надигаше силен вятър, той отнасяше облаци от пръст нагоре във въздуха; яростните, горещи въздушни вълни вдигаха със себе си и вода, и сол, а после ги изсипваха върху нас. Такъв дъжд бе лошо знамение, защото това, което приличаше на животворна вода, всъщност бе солена отрова. Соленият дъжд можеше да отрови овощните градини и да замърси цистерните. Мъжете с открити рани щяха да стенат от болка тази нощ; жените нямаше да успеят да запалят огън и да сготвят вечеря за семействата си; козарите щяха да открият, че прясното мляко, което събираха във ведрата, е прокиснало и се е превърнало в солена извара.

Щеше да бъде много по-добре изобщо да не валеше, отколкото да ни сполети това.

Шира започна да напява заклинание, докато се прибирахме вътре, за да се скрием от пороя. Стресна всички ни, когато се пресегна и грабна един гълъб. Извади ножа, който използвахме, за да приготвяме храната си. Изглеждаше като обладана от демони, когато направи рязко движение през гърлото на гълъба и после обърна птицата с главата надолу така, че кръвта й да капе върху каменния под. Убийството на гълъб се смяташе за престъпление, строго наказвано от закона. Особено ако бе извършено, за да послужи на тъмните цели на кешафим.

Азиза се извърна встрани, когато разбра какво правеше майка й, за да попречи на връзката между Нахара и есея, когото тя бе избрала. Мъжът от север също отклони поглед, за да не стане свидетел на нещо, което според него явно бе прекалено лично. Единствено Йаел стоеше като омагьосана и се взираше унесено в падащите по пода пера, в капките кръв… Забелязах, че започна да напява думите на заклинанието заедно с Шира, сякаш се надяваше, че гласът й ще увеличи мощта му.

Докато пееха, дъждът от Соленото море внезапно плисна през прага и отми кръвта. Може би това развали заклинанието и го обезсили още преди да бе започнало да действа. Азиза и робът се опитваха да успокоят гълъбите, които пърхаха уплашено с криле към покрива, стреснати от дъжда, трополящ като камъни над главите ни, и още по-ужасени от смъртта на своя другар. Наблюдавах мрачното изражение на лицето на Шира, докато се опитваше да отблъсне нахлуващата сол. Сърцето ме болеше за нея. Дори най-вещата от вещиците, от която хората се бояха, която познаваше магията по-добре от най-учените мъже, не можеше да спре едно момиче, решено да следва своя път.

Забързах към къщи да видя внуците си, като правех големи крачки, за да избегна купчините сол, които бяха започнали да се трупат по улиците на крепостта от този скверен дъжд. Видях Нахара в другия край на полето — вървеше до младия есей. После техните жени й поднесоха един от красивите им бели шалове и тя закри косата си с него. Когато я видях там, до Малахи, обвита с най-чистия лен на земята, разбрах какво бе станало още преди самата Нахара да го осъзнае.

Тя бе една от тях.