Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dovekeepers, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Паулина Мичева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алис Хофман. Пазителката на гълъбиците
Американска. Първо издание
ИК „Кръгозор“, София, 2012
Редактор: Ива Колева
Коректор: Ива Колева
Консултант: проф. д.ф.н. Мони Алмалех
ISBN: 978-954-771-295-9
История
- — Добавяне
20
Когато го познах, разбрах, че Мъжът от севера не е толкова търпелив, колкото мислех. Може би това бе вярно за всички мъже. Сега си припомних, че в някои дни Пекарят проклинаше фурните, че са много бавни, след като изваждаше питките отвътре, преди да са се охладили напълно. Дори най-търпеливите сред нас имат своята критична точка. Тази вечер, когато видях фигурата да се плъзга покрай стената, осъзнах, че това време е настъпило за роба. Бе покрил главата си с шал, за да не го различат, но всеки щеше да познае, че не е един от нас. Ярката му коса блещукаше. Човек би помислил, че мъж, дошъл от света на лед и снегове, не може да крие в себе си пламтяща страст, но не беше така. Ледът можеше и да пари, нетърпелив, готов да се разтопи.
Мъжът от север имаше късмет, че само аз го забелязах. Всеки друг, който го видеше, можеше да го нападне незабавно и дори робът да се предадеше, нападателят му имаше законното право да го убие. Направих жест, за да го отпратя, после плеснах с ръце, сякаш гонех плъхове. Той се допря отново до стената и се скри в мрака, като че ли бе призрак. Но за разлика от призрака мъжът остави следа. Когато отидох до стената в полуосветената й част и поставих ръка върху камъните, усетих топлина там, където той бе чакал, нетърпелив, като всеки влюбен мъж.
На следващата сутрин, докато двете с Йаел вървяхме през полето, тя не сваляше очи от гълъбарника пред нас, сякаш знаеше, че там я очакват. Забавих хода си и тя нетърпеливо ме подкани да побързам.
— Какво, гълъбите не могат да потърпят още малко ли? — попитах аз.
Тя се изчерви и започна да се занимава с бебето, което носеше опряно до хълбока си.
— Шшш, съкровище — каза, свела очи и потърквайки меката кожичка под брадичката на Арие.
— Има ли причина да си толкова нетърпелива? — притиснах я аз.
Йаел ме погледна колебливо. Почувствах, че ще излъже още преди лъжата да се бе оформила на устата й.
— Не, не бързам за никъде.
Погледът й обаче казваше друго.
Тогава разбрах, че тя оставя веригите на роба откопчани. Държеше се с него като с мъж.
Казах, че камъче ми е влязло в сандала. Спрях да го махна, като обясних, че не мога да ходя с камък така, както един роб не може да стане един от нас. Вдигнах очи към Йаел и видях, че е почервеняла, ядосана от забележката ми.
— Мислиш ли, че той не ни е равен, че е по-долу от нас? Че е просто бездушен камък?
Казват, че ангелите идват при хората, за да ги утешат. Колко ли самотни трябва да са обаче те, заключени в тишината на своя свят? Но човек може да изгори в прегръдката на ангел, тялото му се възпламенява и нежността на това създание лесно може да се превърне в проклятие. Тук, в тази планина, неблагоразумието на Йаел щеше да бъде сметнато за предателство.
— Ако го открият да броди из улиците, ще го убият — предупредих я аз. — Ако отключиш оковите му, ще отключиш смъртта му. Да не смяташ, че той ще е щастлив да върши нашата работа, след като свали веригите си? Ще поиска повече, също като всеки друг мъж.
— Мъжът от севера смята да избяга — довери ми Йаел. — Знае за други, които са го правили. Няколко негови сънародници, записани насила като него в легиона, били избягали още преди да пресекат Голямото море, а мнозина изчезнали, след като стигнали до Йерусалим.
Мълчах, чудейки се дали бе познавал зверовете, които ни бяха нападнали, дали не ги бе смятал дори за приятели.
Когато Мъжът от севера говореше страстно за свободата, подозирах, че се опитва да убеди Йаел да избяга заедно с него.
— Римляните скоро ще ни нападнат — настояваше той и бе вярно, че все по-често забелязвахме разузнавателните им отряди в района. — Не след дълго вие самите ще станете робини — кълнеше се Мъжът от севера.
Но може би бе забравил, че Йаел не е сама. Тя ми бе казала, че никога повече няма да се върне в пустинята, където под купчина камъни, искрящи сред бялата жега, лежаха костите на мъжа, когото бе обичала.
Знаех за лъва, който я бе ухапал и я бе обладал. Бълнуваше за него, когато слизахме по стълбището и спирахме, за да си поеме дъх, в нощта, когато роди детето си. Макар никога след това да не бе говорила за него, знаех, че нямаше да заведе друг лъв в пустинята. Ако Мъжът от севера смяташе да бяга, щеше да му се наложи да го направи сам.
Когато ги виждах да работят заедно, вече не правех забележки. Извърнах се встрани, когато тя му донесе одеяло и мях от козя кожа с вода. Тя не бе моя дъщеря, въпреки че й позволявах да използва това, което бе останало от вещите на Пекаря, бурканчетата с кориандър и кимиона, дървените лъжици, престилката, която той връзваше на кръста си. Понякога ридаех над тези вещи и щях да го правя отново, независимо дали Йаел щеше да съсипе или не, живота си, като помагаше на роба. Трябваше да се отнася с него като с камък, попаднал в сандала й. Вместо това тя виждаше под окъсаната туника мъж.
Когато отиваха в онова, което бе останало от овощните градини, сред дърветата, които не бяха отсечени за подпалки и все още даваха макар и малко плод, ястребът ги следваше, без да се отдалечава от върха на планината. Гледах как сенките им се разтягат в полето и после изчезват като облак, преминал над главите ни. Бях сигурна, че това е знак за предстоящо бедствие. Може би вече не вярвах в добротата и не се доверявах на това чувство, когато го видех в другите. За мен състраданието бе нож в ръцете на ангелите на унищожението.
Една съботна вечер съветът обяви, че вече няма да докарват в крепостта пленените роби или легионери след битка, а ще ги посичат на място заедно със собствениците им. Неколцина бивши римски легионери бяха пленени и сега работеха за нас, влачейки буретата с вода като магаретата. Имаше съвсем малко храна дори за обитателите на крепостта, не разполагахме с никакви излишъци, за да храним допълнителни гърла. Какво е робът, ако не просто бездушен камък, мърмореха хората. Точно както бях казала и аз. Наблюдавах внимателно Йаел след изявлението на съвета; тя се намръщи и погледна с притеснение към старейшините ни, докато те разясняваха какво е положението на робите сред нас.
— Грях е да се отнасяме така с тях — каза тя, когато си тръгвахме от площада.
— Предполагам, че няма да се вслушаш в съвета ми — измърморих аз.
Йаел се разсмя и ме хвана под ръка.
— Ще се вслушам — обеща ми тя.
— Но ще постъпиш така, както си искаш — отбелязах аз.
И двете се засмяхме, после замълчахме, защото внезапно осъзнах колко много се боях за нея в този жесток свят. Макар да не бе моя дъщеря, се държах с нея така, сякаш бе.
На следващата сутрин видях, че Йаел е донесла на Мъжа от севера лък и няколко стрели, седем на брой за седемте сестри, които се събираха като звезди на небето. Беше ги скрила под плаща си, но аз разпознах очертанията на оръжието от сянката му, когато го пъхаше под купчина слама. Лъкът беше един от онези, които носеше брат й. Когато забележеше, че е изчезнал, той сигурно щеше да разпита другарите си в казармите и едва ли някой щеше да си спомни, че не го бяха виждали след последното посещение на сестра му. Това бе сянката в полето, която бях видяла, докато ястребът кръжеше над главите им. Тя беше пожелала да направи прекалено много за този мъж, който бе никой в тази планина и трябваше да бъде такъв и за нея.
— Не ми казвай кога смяташ да тръгнеш — чух я да казва тя, докато стоеше до него. — Просто ще дойда някой ден и теб няма да те има.
Мъжът от севера осъзнаваше, че има съперник, но за разлика от повечето поклонници, не бе ревнив. Всъщност обичаше безумно нашия малък лъв. Някой друг би ненавиждал Арие, защото цялата любов на Йаел бе за него, но робът не беше такъв; той с радост помагаше да забавляваме детето и го повдигаше нависоко, за да види прелитащия над нас ястреб. Подсвиркаше така, че птицата отвръщаше на призива и се спускаше от небето, което разсмиваше бебето и то отмяташе щастливо назад главичката си. Робът често говореше на малчугана на своя груб език и се опитваше да го научи как се казва гълъб, ястреб, майка или сняг, сякаш бе убеден, че детето някой ден щеше да живее в студената му родина и трябваше да може да говори като него.
— Губиш си времето — предупредих го, докато гушкаше Арие в прегръдките си и после го размяташе във въздуха насам-натам из гълъбарника, а детето се заливаше от смях.
После един ден той каза на детето своето име. Работехме на толкова тясно разстояние, че чувахме всичко. Беше Уин, груба дума, която засядаше на гърлото. Шира и Азиза се спогледаха, изненадани, че робът е пожелал да се разкрие сам. Държеше се с Арие така, както един мъж би говорил на своя син. Тогава разбрах, че времето на неговото бягство е настъпило. Един роб не може да казва на висок глас своето име; след като бъде пленен, то не бива да бъде произнасяно, докато не премине в отвъдния свят. Само близките му, които го чакат някъде далече, и боговете, които почита, имат право да знаят истинското му име.
Само свободен човек би поел такъв риск.
Вечерта чаках отвън, прегърнала бебето, докато Йаел се бавеше в гълъбарника и отключваше веригите му. Ключалката беше проста; катинарът висеше на кука, закована към стената на гълъбарника. И все пак мина известно време, преди Йаел да се появи, приглаждайки косата си. Никой друг не можеше да види сянката й или да забележи как тя бе привлечена от този мъж, но сенките бяха моята дарба. Тя не ми бе дъщеря, затова само си стоях там и не казах нищо.
В това време на годината нощта настъпваше по-рано, плъзгаше се по небето и заливаше като буйна река всички краища на хоризонта. Всяка нощ, когато Йаел си тръгваше, лицето й ставаше все по-мрачно.
Една вечер, когато съветът издаде нова заповед, че дажбите ни ще бъдат намалени и на животните и робите вече не се полага прясна вода, не успя да издържи и избухна.
— Никой не трябва да търпи такова отношение!
— По-добре ли щеше да бъде, ако го убият? — попитах я аз.
— Когато хората се държат като зверове, те стават такива — изрече твърдо Йаел.
Не можех да оспоря това, само кимнах.
— Такъв е светът, в който живеем — прошепнах аз и тя хвана ръката ми, за да ме утеши, сякаш наистина бе моя дъщеря.
Йаел не бе сама в нещастието си. Всички страдахме от ограниченията, които планината ни налагаше, от липсата на храна, от дребнавостта и глупостта на хората. Много от овцете и козите, които бяха ценни заради млякото си, бяха заколени ненужно. Всички бяхме гладни. Краставиците се съсухряха от последните изблици на жегата, превръщаха се в пепел, както казваха, че бе станало в поразения от Божия гняв Содом.
Съветът разреши група пътници да се настанят в далечното поле, близо до къщата на есеите. Те бяха номади, които боядисваха ръцете си в синьо, и говореха на свой неразбираем език, но бяха довели със себе си животни, които да разменят с нас, въпреки че нашият народ не искаше да има нищо общо със свинете, които гледаха. Те също бяха прогонени от родната си земя от римляните. Някои от жените им, които бяха насилени от войниците, бяха направили дълбоки разрези в дланите си и на стъпалата си, за да позволят на мъката да излезе от телата им.
Когато се върнаха отново в пустошта, защото животните им се нуждаеха от трева за паша, намерихме изоставено бебе, родено от някоя от насилените от римляните жена. Бебето бе задушено, после оставено под едно бадемово дърво, малките му ръчички бяха свити към тялото, сякаш спеше кротко, спасено от жестокостта на този свят. Йаел стоеше до мен и хлипаше.
— Някога в пустинята видях две млади момичета булки от това племе, погребани по такъв начин — каза тя. — Държаха ръцете си, за да преминат заедно в онзи свят, който ги очакваше някъде там, където и да е това „там“.
Мнозина от нас искаха да си тръгнем и да се опитаме да стигнем до градовете и населените места. Но всъщност нямаше къде да се върнем. Къщите ни бяха изгорени, градовете ни бяха разрушени. Чудех се дали Йаел иска да избяга и да прекоси пустинята, да стигне до Голямото море, до света, където снегът падаше всеки ден и никой не го смяташе за чудо.
Виждах как внуците ми си играят до стената; приличаха на сенки, плъзгащи се сред настъпващия мрак. Гърлото ми се сви, докато ги наблюдавах. Замислих се за удушеното, после внимателно увито и положено с любов на земята бебе. Йаел обви ръцете си около мен, защото всяка вечер прекарвахме заедно. Над нас се появи първата звезда, онази, която казваха, че е фенерът на Ашторет, който свети толкова ярко, че тя може да прекоси цялото небе, от единия до другия край, когато всички други вече са потънали в мрак.