Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (79)

7

Когато за пръв път го видях в Йерусалим, стоях до кладенеца с делва в ръка. Бях изпратена при роднина на майка ми, защото нямах баща или семейство по негова линия. Макар че трябваше да умолява доста, за да ме приемат, майка ми се бе подложила на това унижение, понеже искаше да съм на сигурно място, след като в Александрия бяха настъпили тежки времена и кедешите бяха прогонени от домовете им. Жреците в храмовете вече нямаше да се възползват от свещените жени, защото древните закони на Йерусалим бяха въведени и в Египет. Майка ми и другите като нея, които за мен бяха като лели, сега бяха наричани „проститутки“ и „курви“, също като жените по улиците, които пишеха цената си на подметките на сандалите си, така че мъжете, които ги следваха, да знаят колко трябва да платят, за да ги имат. Изведнъж това, което до вчера бе почитано, днес бе стъпквано в пръстта. Рисунките с къна по телата им, които ги бележеха като нещо свято и ценно, сега бяха знак за техния позор и жреците, за които се бяха принасяли в жертва, бяха първите, които ги укориха за греховете им.

Преди да тръгна, майка ми закачи златните си амулети на шията ми и ми прошепна, че трябва да ги предам в наследство на дъщерите си. Извади книгата си със заклинания от дървената кутия, уви пергаментовите листа в лен, за да ги прикрие, напълни кутията с билки, които можеше да ми потрябват — черен кимион, дафинови листа, смирна — и ми я подаде. Тогава разбрах, че може да не оцелее след войната, която новите закони бяха подели срещу старите обичаи, срещу това, което бе тя. Преди пристъпваше гордо по средата на улицата, посрещана с обожание от хората, а сега се движеше, увита с тъмен плащ, криейки рисунките по тялото си, заради които някога мислех, че е царица. Сега я хулеха заради тях, по пазарите хората съскаха срещу нея, сякаш бяха змии, а тя гълъбица, която се канеха да погълнат. Вече бях започнала болезнения и сложен ритуал на украсяването на тялото си, преди да бъда отпратена от Александрия; за щастие бяха изрисували само гърба и гърдите ми, не бях като майка си, която бе белязана и по лицето, ръцете и краката. Никой не можеше да види коя трябваше да стана.

Бях на дванайсет, когато я видях за последен път, застанала пред мен с насълзени очи. Това бе възрастта ми, когато стоях до онзи кладенец в Йерусалим. Бях привлечена там, защото се нуждаех от вода и защото помнех какво бях видяла в Нил. Моят роднина бе дошъл да ме потърси, тъй като не ми бе позволено да ходя сама до пазара. Видях, че очите му са сребристи, с цвета на рибата. Той взе ведрото с вода от ръката ми. Когато ме докосна, ме увери, че няма нищо страшно, понеже сме от една кръв — бяхме братовчеди. Следователно, както когато братът докосва сестрата, това не бе грях.

Слушах как ме омагьосва — още тогава владееше словото и думите му се лееха като река. Но аз също го бях омагьосала. Той бе вече женен, на осемнайсет години, а аз бях още момиче. Въпреки това усетих в себе си същата сила, която за пръв път бе нахлула в мен, когато повиках сребристата риба и тя дойде по своя воля. Нямах друг избор, защото е било писано, че с братовчед ми ще се намерим, че нашата любов ще ме погуби и това няма да ме уплаши.

Сега, докато стоях и слушах как произнася думите на цар Давид в деня на лудост, когато страхът бе превърнал хората ни в чакали, отново се поддадох на магията му. Като всеки друг в планината бях омаяна от великолепието на гласа му. Но другите не го познаваха така, както аз го познавах. Чувствах, че говори само на мен, защото аз бях неговата любима.

И рекох: Дано да имах крила като на гълъба! Щях да отлетя и да си почина. Ето, щях да бягам надалеч, щях да живея в пустинята; (Села) Щях да ускоря бягането си от вихъра и от бурята.^[1]

От тази планина вече не можеше да се избяга в пустинята. Шест римски лагера с високи кули препречваха пътя към клисурите; не можеше да се мине нито по змийската пътека, нито по коварния път на юг по скалите в задната част на планината. Укреплението бе единственото място, където можехме да бъдем. Също като окования лъв и ние не можехме да избягаме от силата на нашия враг. Така е било писано — да останем тук и да сме последните, които ще удържат нападенията на римляните. Изходът щеше да бъде неизвестен, докато не настъпеше решителният последен миг, и всички се надявахме, че каквото и да правим, нямаше да се отклоним от Божия път.

Но аз към Бога ще извикам; и Господ ще ме избави. Вечер и заран и на пладне ще се оплаквам и ще стена; и Той ще чуе гласа ми. Ще избави душата ми и ще я успокои от боя, който е против мене; защото мнозина са с мене.^[2]

После хората се успокоиха, вярата им се възвърна, а жените и децата отидоха да дялкат камъни за нашите катапулти. Щяхме да ги хвърляме в долината, за да се стоварят като градушка върху главите на работниците отдолу. Римляните обаче изобщо не се притесняваха от камъните и скалите, които падаха сред тях. Строежът продължаваше и скоро каменните им казарми бяха готови. Ако някой роб умреше, докато работеше на стената, веднага идваше друг на неговото място. Ако някой воин бе наранен, също имаше кой да го замени.

Сред вечерната тишина слушахме ехото от камъните, поставяни един върху друг по стената, и треперехме въпреки думите на цар Давид и увереността на Елеазар. Това беше методът на действие на римляните, да ужасяват и разсейват врага. Тази нощ дадоха на лъва живо магаре, за да го накарат да убие сам храната си. Чувахме стенанията на магарето, извисяващи се над неспирното потракване на лопатите и кирките и над виковете на хората, които не спираха да работят. В долината имаше силно ехо и ни се струваше, че войниците говорят право на нас, сякаш лъвът бе забил челюсти в нашата плът, а не в нещастното животно.

Погледнах към скалата, където бе дъщеря ми, скрита в пещерата с хората, които бе избрала за свое семейство. Пещерата бе съвсем обикновена на вид, като всяка друга, в която се криеха ибексите. Ако присъствието на есеите останеше тайна за римляните, може би тя наистина бе в по-голяма безопасност там. Отсреща проблесна нещо; някой в мрака на пещерата им бе повдигнал бронзов метал, който искреше. Реших, че е съобщение. Представих си, че е сърцето й, което се опитва да стигне до мен. Независимо от всичко тя все още бе детето, което толкова се бях мъчила да доведа на този свят.