Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (29)

3

Преди да дойде Йаел, аз бях новата в гълъбарниците. Мислех, че ще ме пратят на работа при пекарите, защото бях научила много от мъжа си за тайните на хляба. Но когато пристигнах в крепостта, носех белия си жалеен шал, и както стоях пред членовете на съвета със сведена глава, навярно им бях заприличала на смирена гълъбица. В мига, в който минах през резбованите дървени порти на най-големия гълъбарник — кръглата кула с тесни процепи в покрива, през които влизаше светлината, — бях убедена, че някой ме е прокълнал. Не можех да разбера защо главната пазителка и красивите й дъщери се гордееха толкова много с това, което вършеха. Увериха ме, че съм била почетена с голяма чест от съвета, щом са ме изпратили тук, и ме приветстваха с цветни венци, които веднага свалих. Намирах гълъбите за мръсни, отвратителни твари — месото им ставаше за ядене, ако се свареше добре, както и яйцата им, но нищо повече. Бях паднала по-ниско дори от тези прости птици, защото трябваше да събирам изпражненията им в кошници. Бях робиня, грижеща се за техните остатъци и нечистотии, низвергната в очите на Бог. Такова бе мястото ми в живота. Такава бе ориста ми.

Плаках цяла нощ след първия си ден в гълъбарника и се срамувах от това — жена на моята възраст не можеше да си позволи такава слабост, затова се бях обърнала с гръб към внуците си, за да не разберат за унижението ми. Бяхме пристигнали в планината само преди дни. Краката още ни боляха, кожите ни бяха изгорели от слънцето, мълчанието бе заседнало в гърлата ни. Всичко ни се струваше ново и странно — мъжете в сребърни брони, жените, работещи на полето под бадемовите дървета. Трябваше да благодаря за спасението ни, а вместо това ридаех като дете от отчаяние.

Опитвах се да скрия тъгата си, но не можех. Малките ръчички на внуците ми ме потупаха по рамената, за да ме утешат, и в допира им усетих тяхната тревога. Те не можеха да говорят и може би именно заради този недъг бяха по-чувствителни и долавяха това, което другите пропускаха, истинската същност на света. Можеха да уловят нощна пеперуда в мрака, ослушвайки се за нежния мах на крилете й. Можеха да определят дали вятърът идваше от запад, или се надигаше от изток само по звука му. Навярно способностите им бяха истинско чудо.

Там, където имаше едно чудо, със сигурност щяха да се появят още.

Плаках, докато заспах, и се събудих рано след неспокойната нощ. Очите ми бяха червени и подпухнали. Очаквах момчетата още да спят, но по-малкият ми внук, Леви, който тъкмо бе навършил седем години, бе приседнал до мен, гледаше ме втренчено и чакаше да се събудя. Хвана ме за ръката и ме поведе навън, моят невръстен водач сред мъждивата светлина. Имах чувството, че още сънувам, но прахта и блеенето на козите в кошарите бяха достатъчно реални. Намирахме се в тази крепост, толкова далече от всичко, което познавахме — от полетата с макове и магарешки тръни, от кипарисовите горички, от цъфналите нарове, чиито алени, приличащи на камбанки цветове щяха да се превърнат в плод пред очите ни.

Леви ме заведе на стената, която се извисяваше над белите скали, прострели се докъдето ни стигаше погледът. Наблюдавахме летящите гълъби. В този час ги пускахме навън, за да не забравят как се лети и да упражняват крилете си; бяха толкова много, че цялото небе бе бяло. Издигаха се и изчезваха, после се връщаха отново, привлечени от своите гнезда. Гълъбите бяха предани на партньорите си. Затова никога не пускахме двойките да летят заедно в небето; верността на едната птица към половинката й бе причината, поради която се връщаха отново и отново, независимо от изкушението на свободата.

Разбрах какво иска да ми каже внукът ми, като ме бе довел тук, за да видя красотата на техния полет. Наистина бе чест да работиш със създания, които живеят в небето, тъй близо до Адонай. Ако ми е било писано да върша тази работа, това не бе бреме, а дар. Обърнах се, целунах Леви по челото и отправих благодарност към Бог за всичко, което все още имах.

Откакто зет ми ни доведе тук, хората ни одумваха постоянно. Оглеждаха ни и се опитваха да отгатнат каква трагедия се бе случила в семейството ни, убедени, че сред всички окаяни и наранени от съдбата души, събрани тук, ние заслужаваме най-голямо съжаление, защото внуците ми не можеха да говорят. Не знаеха нищо повече, само че сме били прогонени от дома си, също като тях, и сме избрали да дойдем тук. Можехме да отидем на север, към Назарет или Галилея, където казваха, че въздухът винаги е прохладен, да потърсим място, в което никой не знаеше за лошия ни късмет, и да започнем наново живота си. Но зет ми вече не можеше да живее така, не можеше да се посвети на дребните дела на всекидневието. Не можеше да пасе кози или да ни намери къща от камък в град, в който щяхме да ходим до кладенеца, да готвим храната си и да забравим какво бяхме преживели. Той искаше отмъщение, нищо друго. В Масада бе открил това, което търсеше, другарството на мъже, желаещи да умрат за идеала, в който вярваха.

Не знам колко време бе минало в пустошта, след като Бог ни бе изоставил. Сътворението е започнало със словото, а нашият свят се разпадна сред тишината. Никой от нас не говореше. Момчетата — защото не можеха, зет ми — защото не желаеше, аз — защото нямаше думи, които си струваше да бъдат казани на глас. Светът ни се бе разпаднал и пред нас бе останал само един път, ясно очертан, направен от кости.

Знаех, че насочвайки се към планината, ние отиваме в ничия земя, място, откъдето нямаше да се завърнем. Бяхме прогонени от света, който познавахме. Бяхме видели и изгубили прекалено много, за да можем просто да отидем в някой друг град, да разположим в стаите на друга къща малкото ни останали притежания и да започнем наново.

Тук наричаха зет ми Мъжа от долината; той вече не се нуждаеше от предишното си име. Живееше в казармата, но дори собствените му другари се бояха от него. Той се впускаше пръв във всяка битка, без страх, без щит, със зловещото изражение на човек, решен да се срещне лице в лице с Ангела на смъртта. Носеше брадва в ръцете си, единственото оръжие, от което имаше нужда. Не носеше никакви доспехи. Повали ме, подканваше той ангела, малах ха-мавет. Вземи ме, ако можеш.

Някои хора казваха, че Мъжът от долината спи нощем със своята брадва, че я обича така, както други мъже обичат жена или бащи обожават децата си. Той, който някога беше равин, на име Йоав, сега бе безмилостен и жесток, както казваха, че е ангелът Гавраил, защото Гавраил стои от лявата страна на Бог, страната на праведността. Мечът му е огнен, очите му също горят. Ако се появи пред теб, трябва да паднеш на колене и да молиш за милост, но дори и тогава най-вероятно ще бъдеш погълнат от пламъци.

Зет ми не бе рязал косата си, откакто бяхме отишли в пустинята. Бе дал обет никога вече да не го прави. Сплиташе я на плитка, която падаше по гърба му. Косата му бе побеляла цялата, макар да бе млад мъж. Трънки и бодли се бяха сплели в нея като в руното на овцете и козите, но той не забелязваше, защото живееше не в нашия свят, а в света на скръбта. Тръните не значеха нищо за него. Бодли и шипове бе всичко, което очакваше от живота. Някои деца вярваха, че той издишва огън, също като Гавраил, който може да унищожи цели градове само с един свой огнен дъх. Когато видеха Мъжа от долината, децата се разбягваха. Той нямаше приятели, не водеше жени в леглото си, на никого не се доверяваше. Станалото го бе превърнало в нещо, подобно на вятъра — не можеш да го видиш, но знаеш, че е тук, готов да ти навреди.

Когато мислех за зет си, постоянно си спомнях историята за евреина бунтовник на име Таксо. Тогава крепостта ни все още била дворец, но този мъж не се подчинил на волята на цар Ирод и неговите хора го преследвали в пещерата, в която се бил укрил. Не се съгласил синовете му да бъдат взети в армията, отказал да плаща данъците си. Царят не можел да позволи подобно неподчинение, защото такива неща се разпространяват като зараза, единият повлича мнозина след себе си, недоволството набира сила.

Когато войниците на Ирод се спуснали от високите скали по дебели въжета, готови за битка и убедени, че ще го победят, бунтовникът прерязал гърлата на седемте си синове, един по един. После прерязал гърлото и на жена си, след което скочил от урвата в котловината, където бил хвърлил телата на синовете си. Нямало да позволи най-любимите му същества да бъдат измъчвани от жестокия цар. Вместо това напуснал живота заедно с близките си, въпреки че е писано, че никой от нашия народ няма право сам да си наврежда. Когато се е хвърлил от скалите, може би е вярвал, че Бог ще обвини камъните за неговата смърт и той ще бъде опростен в отвъдния свят.

Нашият закон забраняваше да се самонараняваме, но Йоав бе унищожил бащата, който бе някога за своите синове, и по този начин бе погубил и самия себе си. Зет ми никога не идваше да види момчетата си, защото, когато загуби себе си, той загуби и тях. Ако случайно ги срещнеше по улиците или в градините, ги подминаваше като слепец. Отначало децата се затичваха към него и се вкопчваха в краката му, но той ги отблъскваше. Йоав не мигаше, не спираше, дори не ги поглеждаше, колкото и да се опитваха да привлекат вниманието му. Всичко хубаво и добро в този свят бе невидимо за мъжа, който някога бе мой зет. Искрящата вода в чашата бе тиня в очите му, ясното небе бе покрито с буреносни облаци, а собствените му деца само му напомняха колко лесно плътта може да изгори и да се превърне в пепел и прах.

Хората говореха:

— Той отблъсква синовете си, защото нещо не е наред с тях.

— Защо иначе родният им баща ще ги отхвърля, макар че са толкова красиви, със златни коси и тъмни очи? — питаха някои.

— Момчетата са обладани от демони и това е причината да са неми — шепнеха други.

Но аз знаех, че думите са ненужни. Гълъбите ме бяха научили на това. Възможно е да говориш и без думи, да разбереш какво желае друго същество, въпреки че помежду ви има единствено мълчание. Това бе урокът, който трябваше да науча, моята орис.

Всяка сутрин, когато пристигах на работа, гълъбите ме усещаха и приветстваха; гласовете им се извисяваха, изпълнени с удоволствие и радост. Тя винаги беше там, реката от звуци. Човек, който не е свикнал с този шум, може да закрие ушите си с длани и да избяга навън. Йаел направи точно това през първия си ден при нас. Ние се разсмяхме и я подиграхме, казвайки, че щом се плаши толкова от обикновени птици, сигурно никога не се е сблъсквала с по-страшно животно. И все пак гълъбите долитаха при нея, сякаш говореше езика им. Тя като че ли не се интересуваше изобщо от тях, но птиците изглеждаха омагьосани от нея. Мълчанието й ги привличаше и утешаваше.

Аз вече се наслаждавах на работата си в гълъбарника. Колкото повече се занимавах, толкова по-лесно ми ставаше да продължавам, ден след ден. Слънцето изгряваше, отивах в кулата и започвах да храня питомците си със зърно. Прогонвах мътещите птици, за да събера яйцата им. Повечето литваха във въздуха, а ако някоя откажеше, размахвах престилката си. Как бе възможно, когато вземах пъстрите яйца на гълъбите и ги слагах в кошницата си, да изпитвам такава жал към тях, че често дори се разплаквах, а когато сънувах мъжете, които убих, да не чувствам нищо?