Алис Хофман
Пазителките на гълъбиците (25)

24

Дъждовният сезон свърши рано. Очакваха ни тежки времена и това си личеше по искрящо бялото от жегата небе над главите ни. Всеки ден докарваха в крепостта от езерата под нас бъчви, пълни с вода, завързани за гърбовете на магарета, докато цистерните ни не се напълниха достатъчно, за да изкараме трудните летни месеци. Въздухът като че ли вече се бе ожесточил, вятърът духаше от далечната страна на Соленото море, но носеше не прохлада, а жега.

Чествахме Празника на безквасните хлябове, но тази година бе различна, защото не можехме да поднесем дарове в Храма. След като кажехме молитвите си, празнувахме от сърце, но докато се радвахме отново на свободата си, поглеждахме и към пустинята. Бях започнала вечер да придружавам Ревка до тъкачните станове на площада. Работата там възпираше мислите ни от тревожното блуждаене. Но не можехме да избегнем клюкарстването на другите жени и макар да не се присъединявахме към тях, чувахме всичко. Често жените говореха за водача ни, който бе нашият герой и единствената ни надежда. Те го хвалеха и някои от тях мечтаеха да бъдат негови. Дори омъжените копнееха за това и прикриваха очите си, та никой да не забележи копнежа им, и макар да се смееха, завистта им към тази, която имаше тази чест, бе огромна. Не знаех, че Бен Яир има жена, но Ревка ми я посочи. Бе скромна, смугла жена, която винаги бе плътно увита с шала си и се държеше встрани от другите. Бях я виждала в овощните градини, без да знам коя е тя.

— Какво ли е да си жена на такъв велик мъж като Елеазар бен Яир? — зачудих се гласно и Ревка се засмя с горчивина.

— Огледай я добре следващия път, когато я видиш — предложи ми тя. — Виж дали ти изглежда щастлива.