Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (9)

8
Шерън и гробницата

Ще извадя на бял свят спомните си за дома за деца „Сейнт Антъни“, където прекарах твърде мъчителни дни в периода между четиригодишната си възраст и дванайсет години, девет месеца и шестнайсет дни.

Преди всичко трябва да отбележа, че през по-голяма част от живота си на възрастна правех усилия да разсея с помощта на алкохол топката, загнездила се в стомаха ми от преживяното там. Не че е извинение. Едва сега, когато видях обстоятелствата, при които съм постъпила в сиропиталището — след като бях усетила вече какво значи да си обичан, след топлината и удобството на дома на семейство Едуардс и след като се бях радвала на собствена стая с размера на спалното помещение за дванайсет деца тук, след като на мястото на по-голямата сестра, която ме глезеше, се появи тайфа по-големи деца, мачкащи себеуважението ми всеки миг и час — осъзнах защо болката остана толкова дълго след напускането на институцията. Дали нямаше да е по-добре да бях останала малко по-дълго при Сали и Падрег, та всичките очаквания за любов да бъдат окончателно избити от душата ми.

Мястото ми изглеждаше, както вероятно и на всяко дете тук, необятно. До деветнайсети век сградата бе служила за болница, след което била превърната в склад и едва тогава в сиропиталище. Не знам защо в спомените ми на всеки от ъглите имаше украсени с фигури водоливници, но такива сега нямаше. Пред парадния вход се издигаха колони и до него водеха няколко толкова високи стъпала, че коленете ти пукаха, докато ги изкачиш. На вратата стърчаха две медни чукала — едно за възрастни и едно за децата. Когато за първи път трябваше да използвам по-ниското, за децата, дръжката ми се видя толкова голяма, че не можех да я обгърна с ръка. Всичките двайсет и две стаи ми изглеждаха огромни, същото важеше и за чиновете в класната стая, и за спалните. Никъде не можеше да видиш и късче от килим. Никакви радиатори в коя да е от стаите. Да не говорим за топла вода, поне в общите тоалетни. Единствените картини по стените бяха на хора, работили някога тук — черно-бели изображения на вкиснати учители и учителки, избили светлината от душите на повечето хлапета, имали нещастието да преминат през сиропиталището.

Повторното влизане в сградата ми напомни категорично, че съм в миналото. Бях познала удоволствията на 60-те години — белият ситроен на Кайл, модел Ди Ес 19, и насладата да се возиш в него, умирах си за избухванията на Лу и колекцията на Карина от плочи на Бийтълс, но „Сейнт Антъни“ ме върна във времето някъде около 1066 г. На толкова много места по земята прогресът изобщо не бе стигнал. Не бе стигнал и до много хора — Хилда Маркс бе една от тях.

Мис Маркс отговаряше за всичко в „Сейнт Антъни“. Родена в Глазгоу, тя имаше нещастието да е с белезникава кожа с цвят на йоркширски пудинг и издадена напред долна челюст, от което тя удивително напомняше крастава жаба. Беше от типа хора, които веднага те карат да се сетиш за Гестапо. Наказанието за това, че плачеш, бе четири удара. Ако отговориш — десет. Децата от две до петнайсет години ставаха в шест сутринта и трябваше да са обратно по леглата в девет. Закъснееш ли само с минута след шест или след девет, оставаш един цял ден без храна. Инструментът, който се използваше за ударите, бе къса пръчка за малките и кожен ремък за онези над пет, аз лично се запознах с каиша далеч преди да навърша тази възраст.

Марго стоеше на дъжда и не откъсваше поглед от отдалечаващите се Лу и Кейт, нито едната, нито другата погледнаха назад. Дълго след като колата напълно се загуби от погледа й Марго бе като вцепенена, стиснала мечето под мишница, с провиснали от дъжда коси и изтъкано от болка и недоумение тяло. Преждевременно развита и интелигентна, тя бе схванала, че това е завинаги. От мен да знаете — ужасяващо е да видиш толкова малко дете, познало толкова много неща.

Огледах хоризонта — голо поле и само някъде в далечината ниски покриви на бедно селце. Щеше ми се да я спра да влезе през тази врата. Например да махна на кола със симпатично семейство и то да прибере детето от пътя. Ами хората от селото? Лицата им се изнизаха пред погледа ми — повечето от тях на възрастни селяни и само няколко съсипани от работа жени. Нито един подходящ. На петдесетина километра имаше по-голям град. Можехме да опитаме там. Докоснах рамото на Марго и й казах да ме последва. Побутнах я дори, но тя не помръдваше. Изтичах до портата в оградата и крещях името й, докато прегракнах. Тя не се помръдваше. Не можех да тръгна без нея. Дали това беше съдба? Нищо такова. Всичко е въпрос на решение. Марго го беше взела, без да съзнава дори.

Върнах се неохотно до нея. Коленичих и я прегърнах, опитвайки се да й обясня всичко. Мъчех се да подбирам думи, понятни за моето тригодишно аз.

Знаеш ли Марго? Ти си страхотно хлапе. По-добре ще ти бъде без онези там. Лу хич не я бива в майчинството. Кейт е антихрист. Важното е, че аз съм при теб. Ще прекараш зад тази врата тук по-дълго, отколкото би желала. Но знаеш ли? Ще съм винаги до теб. В твоя ъгъл на ринга съм. Тук ще срещнеш и лоши хора, така че внимавай. Всъщност може би няма да е зле да се срещнеш по-рано с тази пасмина. Истината е, че колкото по-рано се научиш да се справяш с глупаците, толкова по-добре. Ето така. Не се плаши. Спри да плачеш. Добре. Плачи. Излей го навън. Така да бъде. Но никакви сълзи повече, докато не напуснеш това място. Сълзите струват много.

Тя изчака да свърша и тръгна към вратата. Улови топката и заблъска с нея колкото може по-силно. Минаха няколко минути. Дъждът се усили и заприлича на сребърни въжета. Най-сетне зад врата се чуха нечии тежки стъпки. Миг по-късно на прага застана Хилда Маркс. Впи очи в дребната фигура пред нея и излая:

— Какво е това тук? Удавен плъх?

Марго бе впила поглед в коленете на Хилда. Жената се наведе и вдигна с пръст брадичката на детето.

— На колко си години?

Марго гледаше втренчено.

— Как… ти… е… името?

— Марго Делакроа — твърдо изрече детето.

— Ирландка? — повдигна вежди Хилда. — Тук бързо се справяме с такъв инат. Е, Марго Делакроа, днес е щастливият ти ден. Един от нашите обитатели току-що напусна този свят, така че има свободно легло. Влизай, влизай де. Топлината ще излезе навън.

Щом пристъпихме напред, отвращението ми от това място, олицетворение на най-големия ужас в моето детство, бързо отстъпи при неочакваната среща с ангела хранител на Хилда. Беше застанала в подножието на стълбите. Много приличаше на Хилда. Слаба и тъжна, с разпиляна на всички страни бронзова коса, все едно бе по-малката й и по-хубава сестра. Кимнах за поздрав. До този момент останалите ангели стояха на разстояние. Ангелът на Хилда пристъпи към мен.

— Рут — представих се аз.

— Шерън — отвърна тя и се усмихна някак вяло, като не спираше да се движи към мен. Най-сетне успях да видя колко зелени са очите й. — Някога бях Хилда.

Не можах да скрия изумлението си. Това да е Хилда? Направо ми се зави свят. Истината обаче беше пред мен. Това бе Хилда — или Шерън — направо останах без дъх. Започнах да треперя неудържимо, всички мъчителни спомени, причина за които е тази жена, натежаха във вените ми и гневът, и ужасът, и тъгата избухнаха като взрив. Нима можех да забравя всичко, което изтърпях от нея?

Когато тя вдигна очи, нещо проблесна в тях. Не видях нищо от злобата на Хилда в лицето на тази жена. Тя улови дланите ми. Мигновено чувството на вина и съжаление за стореното, което очевидно таеше в себе си, протече в мен и за моя изненада спрях да треперя.

— Знам, че ти беше Марго — промълви тя. — Моля те, много те моля да ми простиш. Трябва да действаме заедно, докато Марго е тук.

— Защо? — успях най-сетне да отроня аз.

Сега бе ред на Шерън да се разтрепери, а потоците, които се стичаха по гърба й, започнаха бавно да почервеняват. Сълзи закапаха по лицето й и оттам по шията, така че много скоро образуваха нещо като огърлица.

— Помагам на ангелите на всички деца тук, за да съм сигурна, че вредата, която Хилда ще им причини, няма да се отрази толкова зле на света. Когато напуснат това място, те започват да изнасилват, да убиват и да взимат наркотици. Не можем да спрем Хилда, но можем да се опитаме да намалим вредата от поведението й в живота на тези хлапета.

Изпратихме с поглед Хилда и Марго, които се качваха вече нагоре по стълбите. Последвахме ги.

— Как да помогна?

— Помниш ли Гробницата?

Стомахът ми внезапно се сви и усетих, че всеки момент ще повърна. Едва бях успяла да изтикам далеч в съзнанието си Гробницата. Истинско творение на зловещата артистичност на Хилда, това бе тясна, обитавана от плъхове килийка, без нито един прозорец или отдушник, в която дете на пет години не можеше да стои изправено. Вонята на екскременти, на гнило и на смърт вътре бе нетърпима. Това бе място за особено тежки провинения. В зависимост от възрастта на детето Хилда прилагаше набор от форми за допълнително изтезание: глад, бой или уплаха, в малките часове на нощта. Например през специална тръба вътре кънтяха чудовищни звуци, при което умрелият от глад обитател губеше ума и дума, и след като напуснеше затвора, той оставаше кротък, боязлив и мълчалив като църковна мишка до края на престоя си в „Сейнт Антъни“. Вратата се отваряше всеки ден само колкото върху голото тяло на хлапето да бъде излята кофа ледена вода и да му подхвърлят купичка с храна, толкова, че да не умре от глад. Любимото изтезание на Хилда бе да те измъкне след няколко дни от Гробницата, да те влачи до спалното помещение и тъкмо вече си мислиш, че е дошъл краят на наказанието, с ужас разбираш, че са те извадили само за да те бият отново до кръв и после пак да те хвърлят в тъмната дупка, независимо от писъците и молбите. Този път за двойно повече дни.

Ако по някаква случайност преди да попадне в онази дупка някое от децата е пазело в душата си зрънце любов, то излизайки, вече е напълно убедено, че любов не съществува.

По погледа на Шерън личеше, че тя знае колко добре си спомням всичко. Хилда се беше постарала споменът да е траен. Ангелът погали лицето ми.

— Трябва да сме в Гробницата с всяко дете, което Хилда изпраща там.

— Искаш да вляза вътре?

Тя кимна бавно. Много добре знаеше какво значи това за мен. Пръстите й докоснаха дланта ми и в същия миг през съзнанието ми прелетяха като на филм картини на малтретирането, на което е била подложена Хилда в детството си — петима възрастни мъже в продължение на дълги години целенасочено и пресметливо я бяха изтезавали.

— Много съжалявам — въздъхнах аз.

— Показвам ти ги само, за да разбереш каква е причината Хилда да е тази Хилда.

— Кога започваме?

— Тази вечер тя ще изпрати в Гробницата едно момче. Остани при Марго, докато те повикам.

— Добре.

 

 

Първото хлапе, с което Марго се сприятели, бе седемгодишно момче на име Том. Дребен за годините си, недохранен и с доста забавено мислене, той при всеки повод потъваше във фантазиите си, а за мистър О’Хеър, неговият учител, това винаги бе повод за наказание. Марго бе настанена в стая с по-малки от нея деца, ето защо там й беше скучно. Мечтаеше да танцува под звуците на Бийтълс, както го бе правила с Карина. Искаше да учи песни с по-големите деца. Струваше й се, че тези, които са в стаята отсреща, се забавляват повече, докато тя трябваше да си играе с проядените от молци плюшени играчки и дървени кубчета в компанията на бебета, които дори не можеха да ходят още. Отиде до отворения прозорец и се загледа — учителят в съседната класна стая говореше нещо. Изведнъж той млъкна, тръгна нанякъде и за кратко изчезна от погледа й, скоро обаче се появи, влачейки за ухото Том, когото изхвърли в коридора. Върна се в стаята, грабна гъбата за триене на дъската и излетя с нея навън, за да я удари няколко пъти в главата на момчето. Едва тогава се върна при останалите ученици.

Том се свлече на пода. Не след дълго се поизправи и разтри пламналото си ухо. В следващите минути вече си представяше, че е далеч от този коридор, на планетата Рузефог и се бие с шимпанзета воини за пиратско съкровище. Ръцете му обгърнаха въображаема картечница, която той насочи към прозореца на вратата на отсрещната стая, където държаха малките. Избухването на всеки снаряд от торпедото момчето ознаменуваше с подходящ звуци и възклицания.

От другата страна на стъклото Марго се засмя високо.

При звука на смеха й Том замръзна от страх да не го бият отново. Забелязала, че е привлякла вниманието му, Марго се повдигна на пръсти и помаха с ръка. Той обаче вече не гледаше към нея. Беше се върнал към мисията си. Особено зловещо шимпанзе, от главата до петите в яркочервена ризница, се бе насочило към него. Час по-скоро трябваше да стреля в краката му, за да го спре. Том приклекна, прицели се и стреля.

Момиченцето си даде сметка, че коридорът е забавното място и отиде при възпитателката в стаята.

— Имам пиш, моля — рече детето.

Възпитателката погледна Марго през очилата си и се усмихна.

— Казва се, може ли да посетя тоалетната, мис Симъндс? Да, можеш, Марго. Върви. — Жената отвори вратата, пусна Марго навън и заключи вратата след нея.

Марго се огледа. Двамата с Том бяха съвсем сами в коридора. Момчето бе на няколко метра от нея и тя внимателно пристъпи към него. Така бе потънал във фантазиите си, че я забеляза едва когато тя размаха ръка пред лицето му.

— Охо! — възкликна той. В първия миг видя в нейно лице русо шимпанзе. Сетне се сепна и реалността го връхлетя. — О!

Марго му се усмихна.

Първите няколко години от своя живот Том бе прекарал в удобен, пълен с обич дом, западно от Нюкасъл-ъпон-Тайн в Северозападна Англия. След внезапна смърт и последвала я бедност, обиколил домовете на роднините си, докато също като Марго се озовал пред мрачните врати на „Сейнт Антъни“. Бяха му останали единствено фантазиите, своеобразен щит против сполетелите го несгоди.

Не беше забравил обаче добрите си маниери. Подаде мърлявата си ръка и промълви:

— Том. Как се казваш?

— Марго. — Тя стисна с известна неохота дланта му. — Може ли да поиграя с теб?

Момчето се замисли. Докато хапеше нервно вътрешната страна на бузата си, тревожно огледа коридора в двете посоки.

— Ето — рече той най-сетне и подаде въображаема картечница. — Това е лазерно оръжие. С него ще размазваш лицата на шимпанзетата. Не си прави труда да стреляш по ризниците им. Непробиваеми са.

Марго премигна няколко пъти.

— Пиу, пиу, пиу! — свистеше с устни Том, прицелен в отсрещната стена.

Марго се опита да го имитира.

— О, не! — извика Том и пусна картечницата си. — Останала си без амуниции! Дай да го заредя. — Пое внимателно тежкото оръжие от ръцете й и извърши необходимите движения. Лицето му изведнъж помръкна. — Ще ти е нужна допълнителна подсигуровка. — Посегна към глезена си и измъкна нещо от въображаем калъф. — Това е мечът на баща ми — прошепна Том. — Мечът на Ленън. Пронизвай ги с него право в сърцата.

Марго кимна сериозно и пое невидимата дръжка. Беше така погълната от играта, че не забелязваше как подскачам пред нея и съскам развълнувано:

— Марго! Марго! Връщай се в стаята!

В този момент в дъното на коридора се появи Хилда Маркс. Шерън тичаше пред нея, за да ме предупреди. Ангелът хранител на Том стоеше до момчето и се опитваше да привлече вниманието му. Най-сетне успя, но за съжаление, миг преди това детето извика по посока на Хилда:

— Това е за вас, дяволи мутанти!

Жената видя, че двете хлапета са потънали в някаква глупава според нея, детска игра. Заслужаваха наказание.

Усмихна се — това никога не вещаеше нещо добро — и пристъпи напред.

— Какво става, деца? Някаква игра, може би?

Том пусна всички амуниции и заби поглед в пода.

Марго направи същото.

— Том, защо си навън?

Момчето мълчеше.

— Отговори, момче!

— Аз… Ами… Не внимавах, мис Макс.

— А ти? — обърна се тя към Марго. — Какво те накара да излезеш от стаята на малките?

— Пишкаше ми се, мис.

Хилда сви устни. Вдигна ръка, която заприлича на клон на дърво, и посочи дъното на коридора.

— Тоалетната е натам, момиче. Върви!

Без да се бави, Марго забърза в указаната посока. Щом стигна вратата на тоалетната, се обърна. Шамарът, залепил се току-що на лицето на Том, отекна в тясното пространство.

Мистър О’Хеър, естествено, докладва за небрежността на Том, за спада в оценките му и за все по-честата липса на внимание в час, като потвърди мнението, че момчето трябва да бъде изпратено в Гробницата, за да влезе в правия път.

Всички ангели се събраха при гасенето на осветлението на площадката над централния вход. Шерън ни каза какво очаква да се случи тази вечер. Хилда и мистър О’Хеър щяха да отидат при Том, щом всички заспят. Щяха да го съблекат, да го набият и да го хвърлят в Гробницата за цели две седмици. Нямаше дете под десет години, което да е влизало досега в Гробницата за повече от десет дни. Наказанието бе особено тежко. Ангелите бяха единодушни, че до един трябва да са до Том в този ужасен момент. Знаеше се, че изходът от подобно наказание ще има катастрофален отзвук далеч напред в живота му на възрастен: маниакални депресии, прояви на насилие, унищожаване на дарбата му на драматург, катастрофален брак и твърде ранна смърт. Всичко това щеше да се случи, преди да е навършил трийсет и пет години, и все благодарение на Хилда Маркс.

Върнах се при Марго. Това беше първата й нощ тук, в „Сейнт Антъни“, и тя не можеше да заспи. Твърде много хора в стаята. Твърде много скърцане, шепнене, хъркане и плач и тя бе направо ужасена. Дълго разтривах ръцете й. За първи път от месеци насам тя гледаше право в мен.

— Ей, хлапе — усмихнах се аз.

Вяла усмивка пропълзя по устните на детето и полека-лека вдигна тежестта, задушаваща гърдите му. Сетне продължи по цялото тяло на Марго и промени цвета на аурата й, доскоро като на мътна вода, в ярка златистожълта, силна като при изгрев. Тя се отпусна и потъна в дълбок сън.

Леон идваше с бързи стъпки към мен. Даваше ми знак с ръка да побързам. Проверих за последен път дали Марго спи дълбоко и го последвах. Влязохме в съседното спално помещение, където вече се бяха събрали останалите ангели. Почакахме известно време. Повечето деца вече бяха заспали. Том, натъртен и разкървавен от срещата си с Хилда по-рано през деня, бе много далеч от съня и планираше бягство от Рузефог, за да се срещне с извънземни слонове на планетата Джимсок.

Леон, ангелът хранител на Том, бе неговият брат близнак, починал минути преди Том да се роди. Притежаваше същата енергия, същата коса, наподобяваща птиче гнездо. В момента нервно триеше длани.

Шерън рязко изви глава. Проследих погледа й, доловил нечий шепот отвън в коридора. През прозореца на дългото помещение струеше лунна светлина и две глави попаднаха на пътя на лъчите. Хилда и мистър О’Хеър. Пристъпваха безшумно, очевидно отиваха в спалното помещение. Отдръпнахме се, когато влязоха — бях вбесена от своята безпомощност. Гледахме безсилни как запушват устата на Том с длан и го измъкват от леглото, след което го повличат към долния етаж. В една от стаите го съблякоха и започнаха да го налагат с тухла, докато загуби съзнание. Лиснаха отгоре му кофа леденостудена вода, за да се свести и да е на себе си, когато влиза в Гробницата — последното имаше за цел да изиграе ролята на сплашване за останалите, които в просъница чуваха писъците на изплашен до смърт техен събрат и нямаше начин да ги забравят до сетния си ден. Така щяха да се научат да не прекрачват реда в сиропиталището.

Уверих се, че Марго спи вече дълбоко, и последвах групата ангели към Гробницата, разположена в пристройка, недалеч от септичната яма. Тръбите, отвеждащи отходните води към Гробницата, гъмжаха от бръмбари, хлебарки и плъхове, които пъплеха по пода на килията. В центъра се намираше голям камък, върху който нещастните наказани намираха единственото по-сухо място. Том молеше, повръщаше и се опитваше да задържи босите си крака върху чакъла по пътеката, но единственото, което постигна, бе да ги разрани до кръв. Всички ние се наредихме покрай стените на Гробницата — аз, естествено, бях последна. Останах за миг вцепенена на входа, припомняйки си страха, който изпитах, когато влязох тук на осем години. Ужасът на това преживяване бе дал посоката на целия ми живот. Той бе в основата на всеки мой кошмар, както и първото стъпало по пътя към алкохолизма.

Поех дълбоко въздух и пристъпих напред. Вратата беше затворена, но ясно виждахме приближаването на малката група. Мистър О’Хеър и Хилда влачеха момчето и от време на време дори го повдигаха, за да не се бавят излишно. Давайки си сметка къде ще попадне, пред входа Том доби прилив на енергия и се развика с все сила. Оставиха го няколко минути да крещи, след което с един юмрук в лицето го зашеметиха и той загуби съзнание. Просна се по лице в мръсотията. Ключът в бравата щракна зад него.

За да спаси момчето от удавяне, Леон го обърна така, че да може да диша. Сетне бавно го повдигна и го настани на върха на камъка. В резултат на ударите, някъде в главата на Том се бе образувал съсирек. Ако не се разнесеше, можеше до следващата сутрин да се откъсне и да причини непоправими вреди, дори смърт. Леон обви с длани главата на момчето и съсирената кръв се разнесе.

По едно време Том дойде в съзнание, тялото му трепереше неудържимо от студ и страх. Въображението му не бе успяло да роди нещо толкова ужасно като това място. Обитателите на отходните тръби бяха изпълзели, така или иначе това бе тяхна територия, лазеха в гъстата му коса и се мъчеха да достигнат половите му органи, някои вече дъвчеха усилено пръстите на краката му. Шерън пусна синкав лъч и те се разбягаха. Не посмяха да приближат отново плячката си. Тежката воня и страхът караха момчето да бълва неудържимо съдържанието на стомаха и червата си. Остатъкът от нощта той прекара в плач и тъжни молби към майка му. Нямаше как да знае, че Леон го е прегърнал и плаче заедно с него.

Отскачах за малко до Марго, за да се уверя, че е добре, и после отново се връщах в Гробницата. Четвъртата нощ Том вече бълнуваше и халюцинираше от жажда и глад. Беше сигурен, че родителите му са до него. И което бе по-лошо, виждаше как някой ги убива пред очите му. Писъците му стигнаха до основната сграда. Хилда изпрати мистър Кинеърд, домакинът, с кофа студена вода и парче хляб да се погрижи за обитателя на Гробницата. Шерън направи така, че мистър Кинеърд да не разбере добре нарежданията на Хилда и да занесе на Том един цял хляб, който нещастното момче излапа на бърза ръка.

Всяка вечер със залеза на слънцето страхът на момчето нарастваше и ние се нареждахме в кръг около него, допирахме дланите си, така че над главата му да се образува купол светлина, който грееше, докато той се успокои и заспи. Последната нощ Леон почти приключи с лекуването на най-тежките рани на Том, но видях, че оставя травма в мозъка му.

— Защо? — попитах аз.

— За да забрави — обясни той. — Така няма да си спомня най-големия ужас от преживяното.

Най-сетне голото и приличащо на скелет момче, оживяло като по чудо, бе извлечено навън от Хилда и мистър О’Хеър. Мистър Кинеърд, който съвместяваше и длъжността на лекар в сиропиталището, нареди Том да прекара два дни почивка на легло и дори неясно за останалите, нареди върху отвратителната каша, която останалите получаваха, да има допълнително парче месо и зеленчуци. Том, благодарение, естествено, на Леон, установи, че въображението му отново е в добра форма и започна да крои планове за бягство от безлюдната пустош, в която преди него не е стъпвал човешки крак, като успяваше да открие тайници със скрити в тях сандъци с оръжия, за да се бие с въображаемите си врагове.

Година по-късно някакъв възрастен братовчед на Том се яви в „Сейнт Антъни“ и взе Том, за да живее в неговия дом. Леон си тръгна с него и го чух да уверява останалите ангели, че ще направи всичко възможно съзнанието на момчето да преобразува преживяното — съзнато или неосъзнато — тук, в „Сейнт Антъни“, по начина, по който стридата преработва пясъка.

Вниманието на Хилда се насочи към другите мерзавци, поверени на нейните грижи.