Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (13)

12
Притъмняващ океан

Заслужава да се отбележи, че станеш ли ангел хранител (а това не е дадено на всеки), попадаш в една съвършено нова категория пътуване по въздуха. Забравяш бизнес класата. Първа класа е за мекушавите… Пробвай ангелската класа. Това значи да се настаниш на носа на машината, а ако искаш да се поизтегнеш — може да се опънеш на някое крило. Оттам се открива прекрасна гледка към облаците и залеза. Но не се самозалъгвай. Не става дума за разкошно място до прозореца. Докато си седях върху самолета и минавах над Гренландия, а после над Нова Скотия, видях не само облаци. Имах възможност да наблюдавам например ангела на Юпитер — беше толкова грамаден, че крилете — от ветрове, а не от течност — обгръщаха като пашкул гигантската планета и отбиваха непрестанно насочилите се към Земята метеорити. Погледнех ли надолу, виждах стратосфери от ангели, кръжащи над Земята, които слушаха молитви или се опитваха да помогнат на ангели хранители. Виждаха се и пътеки от молебствия, цели траектории, изградени от избора, направен от отделни хора, образуващи подобия на магистрали. Различавах ангели в градовете и в пустините, които грееха като искрящи нощни гледки, наблюдавани от Луната — обърнатата круша на континента Африка, озарените като от свещи Кейп Таун и Йоханесбург; обрамченото със златист пламък, наподобяващо кучешка глава очертание на Австралия; вещицата, яхнала метла — Ирландия, която сипеше новички монети от Дъблин, Корк, Дери и Белфаст; това не бяха светлини на градове, а сияния на ангели.

Марго потегли за Ню Йорк с идеята, че ще остане там само за лятото. Вредата, която Сет нанесе, не се сведе само до загубата на бебето, нито само до унижението, което изпита от подмятанията и намигванията на сестрите в болницата — поредната забременяла тийнейджърка, и от пълното пренебрегване на чувството й за достойнство и болката от случилото се. Когато си даде сметка какво всъщност бе извършил Сет, към всичко това се прибавиха и мъката, и чувството, че е била предадена. Осъзна, че той не я беше обичал. В живота на всеки човек има по една истина, която никога не осъзнаваш напълно. Случва се така, че се налага отново и отново да учиш един и същ урок, да правиш едни и същи грешки, докато най-сетне проумееш за какво става дума. В случая на Марго ставаше дума за неспособността й да разграничи любовта и омразата. Според мен Ню Йорк беше градът, където всичко си идва на мястото или всичко се разпада.

С мен се случваше нещо странно. В деня, в който тръгнахме за летището, забелязах, че дрехата ми придоби сребристо сияние. Реших, че е резултат от отражението на някакъв лъскав предмет. Докато пътувахме за Ню Йорк, цветът стана светловиолетов. Промените настъпваха толкова бързо, че пред очите ми той мина от виолетовия спектър в небесносиния, а като кацнахме на летище „Джей Еф Кей“ и се наложи да прибера полите на дрехата си, за да не се препъвам в салона за багаж, той вече беше тюркоазен.

Огледах се и признавам, че бях потресена, както никога досега. Бях се сдобила със способността да виждам духовния свят. Сякаш пред мен се бе вдигнала завеса и се разкриха две успоредни битиета — това на хората и друго — на духовете. Стотици, не, хиляди ангели. Какво казва Библията? Гмеж. Това е думата. Множество, тълпи, навалица — истинска цветна гмеж. Ангели, наобиколили семейства, които посрещат близките си, ангели, които помагат на шишкав бизнесмен да повдигне багажа си и да го качи на количката. Духове — не се шегувам. Появяват се на странни места, объркани, сякаш загубени. Ангелите им кръжат около тях и търпеливо ги чакат да осъзнаят, че са мъртви и че е време да си тръгнат. И най-накрая — демони.

Ще си позволя да не рисувам подробно картината на мирното съжителство на демони и ангели. Бях имала възможност да видя ясно духовния свят. Гледах, че демоните живеят сред нас също като плъхове в хамбар: дебнат, за да грабнат всяко късче плът от смъртен, и ако бъдат оставени на спокойствие, могат да причинят големи поразии.

Също като ангелите демоните се различават на външен вид. Направи ми впечатление, че независимо от формата, която приемат — мастилена сянка, гъста мъгла, лице, увиснало във въздуха, или като Грогор, облечено в дрехи създание с всички необходими атрибути, дори и с лице — те са в пряка връзка с аурата на човека, когото съпровождат. Проследих как младеж с дънки и прилепнала бяла фланелка прекосява терминала на летището, влачейки след себе си куфар — мускулест, ведър, той енергично дъвчеше дъвката си. Човек трудно можеше да си представи, че плътно до него, като добермани, се движат два демона. Едва тогава погледнах към аурата му — моравочерна, с цвят на патладжан. Каквото и да бе сторило това момче в живота си, сигурно бе, че е без съвест. Нямаше и следа от светлината, която повечето хора имат около главите си.

Марго взе единствената си чанта от лентата за багаж и се огледа, леко объркана от многолюдието наоколо, явно учудена накъде да поеме. Имаше телефонния номер на приятел на неин приятел, който бе обещал да я приюти на първо време. Добре си спомням уговорката. Приятелят на нейния приятел имал книжарница в Ню Йорк и ако Марго е съгласна да работи в магазина, с радост щял да я приеме в малката стая на горния етаж, където видях нещо като черна черга, оказала се гъста пелена от хлебарки. Помолих ангела на изхода на летището за помощ. Характерният за Бронкс акцент погали слуха ми. Спомена, че си имал приказка с неговия „човек“. Реших, че става дума за неговия „закрилян“. Човекът бе шофьор на такси и насочих Марго към колата му.

Шофьорът обясни на Марго, че знаел едно място в самия център на града, където можела да получи работа и място за нощуване. На всичкото отгоре на съседния ъгъл се намирало най-доброто истинско американско кафене. Марго пламна от възторг от този неочакван късмет. Когато таксито спираше на адреса, който бе дала, лицето й грееше като тиква в деня на Вси светии. Аз също не можех да повярвам на щастливото стечение на обстоятелствата. Опитайте се да познаете къде спряхме. Хайде, пробвайте. Не е трудно.

„Бабингтън Букс“, за нещастие, приличаше по-скоро на заложна къща, отколкото на книжарница. Собственикът Боб Бабингтън — твърде мързелив тип, който непрестанно дъвчеше тютюн, бе наследил магазина от баща си. Решението му да продължи бизнеса не бе продиктувано от страст към книгите — с такава не можеше да се похвали, и единственото, което четеше, бяха каталози за коли. Не бе и от желание да продължи традицията на три поколения Бабингтън. Просто така му беше удобно. Само тук не плащаше наем, на всичкото отгоре от него не се искаше нищо друго, освен да седи и да пуши. От десет километра разстояние си личеше, че Боб пет пари не дава за бизнеса. Боядисаните в черно стени отвън, первазите на прозорците, покрити със саксии с оклюмали цветя и празни бирени кутии, както и целия вид на книжарницата бяха отблъскващи почти колкото отворен гроб. Вътре положението не беше по-добро.

Без да се смущава от неприятната гледка, Марго бутна вратата и поздрави високо с небрежното „Ехо?“. Нещо обичайно и за всички посетители, защото никога не бяха сигурни дали не влизат в книжарница, която не работеше. В най-отдалечения ъгъл съзря чорлавата коса и мустаците на някакъв човек, над който се виеше стълб дим, а под косата бе широката усмивка на нарисувано лице, което се оказа, че покрива част от шкембето на Боб. Другата част висеше навън над колана на панталоните. Той хвърли бърз поглед на русите плитки на приличащото на циганче момиче, появило се на вратата му, и мигом го осени мисълта за белезници. Уха!

Все едно. Боб държеше на думата си и посочи на Марго стаята, която бе обещал в замяна на нейната „помощ“ в магазина на приземния етаж. Скърцайки със зъби, ги последвах по стълбите, подритвайки Пайрът — слепият, проскубан котарак на Боб, като междувременно пуснах малко светлина, за да пропъдя хлебарките и плъховете.

Марго се сви под лекьосаните чаршафи на канапето, което очевидно щеше да служи и за легло, замисли се за това, колко много й липсва Греъм, и докато плачеше, заспа. Аз, от своя страна, крачех напред-назад по скърцащия под и наблюдавах как цветовете на дрехата ми продължават да се променят и под въздействието на смрачаващото се небе добиват все по-тъмносини оттенъци. Чаках появата на Нан, която не пропускаше нито една по-съществена промяна с мен. Но напразно. Налагаше се да се справям сама.

Оказа се, че няма защо да се напрягам прекалено. Ще кажете, че е имало няколко сигнала за това. Ако светът на духовното бе разтворил вратите си пред мен само преди часове, то същото важеше и за материалния свят. Погледнах през прозореца и забелязах, че на около метър над улицата се носят облаци. Изведнъж проумях, че тези „облаци“ са всъщност носители на болести, а хората се движат сред тях най-спокойно. Седнах и се загледах. С ужас установих как един мъж влиза в облак и излиза със саркома, който се извива към венците и кожата му. След него жена с енергична походка отнесе заразата на древната болест шарка. И в двата случая дадох знак на ангелите им, но и в двата случая получих в главата си идентичен отговор, все едно по гласова поща: „Вгледай се по-внимателно, новобранец. Всеки вирус носи нов урок“.

Отне ми много, много време, преди да започна да гледам на нещата от този ъгъл.

Както сигурно се досещате, стаята на Марго бе нещо като хотел „Калифорния“ за микробите. Прекарах цялата нощ в това да пазя дробовете й от спори, които се носеха във въздуха, и от тежката форма на грип, наместила се във възглавницата, на която бе сложила главата си. Това се оказа детска игра в сравнение с една далеч по-трудна задача. Остатъкът от нощта прекарах в заличаване на следите, оставени от три демона по пътя на Марго, демони, чиито лица така и не успях да видя.

По-добре да обясня. Разбрах, че демоните не ти нашепват разни неща и не те смушкват с лакти. Те са вещи познавачи на човешките слабости. Подтикват сродните души, онези, които са в душевна хармония, към брак, като не пропускат да открият и най-дребната пукнатина в техния съюз, а сетне работят с години, за да я разширят, докато накрая разводът скъса връзката, раздели децата и дори и внуците им така, че пропастта между тях да просъществува поколения наред. Демоните набелязват мишените си за продължителни периоди в бъдеще. В същото време действат на глутници. Три демона се опитваха да осъществят план, който бяха замисляли от години — да убедят Марго да не се вслушва в никого и да живее, както й се иска.

Видях следите им още щом прекрачих прага на книжарницата. Първата от тях беше на Боб. Мисълта, която му хрумна, когато видя Марго, бе за белезници. Последва я друга, която премина през съзнанието му като филм — щеше да я държи горе, в стаята, седмици наред, месеци, а може и години. Щеше да я накара да готви, да чисти и да избие от главата й всяка мисъл за бягство. Болезненото му чувство за човечност прогони тази идея, но тя продължи да се връща. Заедно с десет други ангели заобиколихме леглото на Боб и изпълнихме сънищата му със спомени за майка му. Когато най-сетне светлината около главата му доби яркост, се появиха и трите други сили в къщата. В този момент научих, че в своя свят ангелите се подреждат по ранг. Четири от тях извадиха мечове. Те бяха ослепително бляскави и ако успееш да задържиш погледа си върху тях, разбираш, че са направени от кварц. Какъвто и да бе материалът — свършиха работа. Демоните се оттеглиха и планът им се провали. Но аз не исках да оставям нещата на случайността. Остатъкът от нощта прекарах с другите ангели в планиране на нов курс в живота на Марго. След това те си тръгнаха, за да свършат тяхната част от работата.

На сутринта дрехата ми беше индиговосиня, а аз самата — объркана, изплашена и развълнувана. По някаква причина това се случи в момента, когато дръпнах завесата на духовния свят. Ако знаех още колко отговорности ще се струпат върху раменете ми и от още колко много защита ще се нуждае Марго, мисля, че никога нямаше да дърпам тази завеса и щях да я оставя така, както си беше.