Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (23)

22
Седем дни

Също като Пепеляшка, чиито парцаливи дрехи падат и само за миг, като по чудо, вече е с бална рокля, моята синя одежда изчезна и аз се оказах в реалния свят.

Оставих Грогор да намаже крилете ми с горещ катран от казаните на ада, при което течността им пресъхна и започнах да усещам, изпищях, тъй като докосването на катрана ми причини болка, потреперих и от студа на мокрите плочки в банята, върху които стоях боса, олюлях се от тежестта на собственото си тяло — сякаш цял слон се бе стоварил отгоре ми.

Не ми се получи така елегантно като при Пепеляшка, но все пак оставих след себе си кристална пантофка.

Докато се усетя, синята ми рокля се сви и се превърна в малко синьо украшение. Прибрах го в чекмедже на скрина на Марго. Вече бях шпионин в света на хората. Налагаше се да скрия всичко, свързващо ме с онова, което правих доскоро. И така щеше да бъде, докато приключех със задачата, която си бях поставила. На първо място, щях да потърся отново път към Тео и да се заема с лекуването на неговите рани. На някои това може да се стори доста амбициозно. Но бях убедена, въпреки очевидния ми провал при първия опит, че ще успея да облекча болката му със силата на майчината обич. Щях да поставя началото на един дългосрочен план за разбуждане на Марго, за да осъзнае каква нужда има момчето от нея, да разбере страданието и болката му.

Бях подбрала момента много внимателно. Чух как адвокатът на Марго я посъветва, ако държи да спечели делото за попечителство, да мине четириседмичен курс на лечение в подходящо заведение, защото така има шанс да убеди съдията, че е отговорна майка. Успееше ли, можеше да разчита на пълно попечителство или в най-лошия случай — на частично. Марго веднага се съгласи, макар да не беше много сигурна, че иска да го направи. Това, в което бе убедена, е, че иска да спечели нещо, каквото и да е, за да докаже на себе си, че не е загубила абсолютно всичко.

И така, докато Марго пребиваваше в „Ривърстоун“, реномирана клиника за лечение на зависимости недалеч от Хамптън, седях сама в нейното жилище, ровех се в дрехите й в гардероба, пиех нейното мляко, изобщо заемах мястото й в света. Тео бе изпратен при Тоби на съседната улица. Този първи ден бях като опиянена от усещанията за собствената си кожа и коса, за топло и студено, от звука на удара върху масата, от вкуса на пицата. Докато режех покритото със сирене и пеперони парче с двойна порция моцарела отгоре, закачих с ножа върха на пръста си. Гледах стъписано червената капка върху тестото, почти забравила какво се прави в такъв момент, докато погледът ми попадна върху вазата със слънчогледи на масата и топнах пламналата от болка туптяща длан вътре.

Всичко около мен беше толкова плътно. Не можех да видя например какво има в съседната стая. Нито успявах да зърна хората, които са седели около масата, или пък дървесните кръгове под лака отгоре. Оставах сляпа за движението на времето, което съвсем доскоро танцуваше като прашна буря от дребни частици. Убедена бях, че ако някой ме наблюдаваше какво правя тази нощ, без миг колебание щеше да повика хората с бели престилки. Доста време прекарах в обикаляне, опипвах мазилката на стените, изумена от внезапната материалност на този свят, почуквах по тухлите, осъзнавах границите на тленността, задълбоченото неизменно приемане на физическото тяло, изпълнено с кръв.

Най-сериозното ми престъпление вероятно бе изоставянето на Марго, и то в момент, когато имаше най-сериозна нужда от мен. С огромна неохота призовах Нан с пълното съзнание какво ме чака.

Най-накрая долових глас — толкова далечен, все едно идваше от дъното на дълъг коридор.

— Разбираш ли какво направи?

— Къде си? — огледах се аз.

— До масата.

— Защо не те виждам?

— Защото сключи сделка с демон. В резултат може би ще изгубиш всичко, без да спечелиш каквото и да било.

Гласът пресекна от вълнение. Пристъпих до масата. Забелязах я да се показва иззад вазата със слънчогледите като лунен лъч.

— Знаех си, че няма да разбереш, Нан — въздъхнах аз. — Но това е временно. Разполагам със седем дни да поправя някои неща.

— Може да имаш и само седем часа — прозвуча неумолимият й отговор.

— Моля?

Тя въздъхна и светлината около нея трепна.

— В момента си уязвима като хартиена лодка, носена от цунами. Даваш ли си сметка, колко си безпомощна пред демоните в този момент? Не притежаваш силите и средствата на ангелите да се бориш с тях, нито божия дар на смъртните да се браниш, тъй като в момента не си нито едното, нито другото, а марионетка на Грогор. Няма да има търпение да види дали Бог ще те изпрати в ада. Със сигурност ще се опита да те отведе лично там.

Започнах да проумявам колко истина има в думите й и усетих как коленете ми омекват.

— Помогни ми — прошепнах.

Тя протегна ръка и улови дланта ми. Кожата й, винаги досега суха и набраздена, сега грееше до моята.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Нан изчезна и ме остави отново сама. Загледах се в светлините на града, закопняла за присъствието на архангели.

 

 

Спах до късно. Без да искам паднах от леглото, после се попарих с врялата вода в банята — съвсем бях забравила значението на червената точка върху крана на душа. Нахлузих едни дънки на Марго и някаква черна риза и започнах да търся остатъци от грим. Погледнах се в огледалото — изглеждах по-млада от Марго, малко по-слаба и с по-здрав вид. Косата ми бе по-дълга и по-тъмна, веждите — по светли и по-дебели от нейните. Открих малко червило, пинсета и руж, след което излях шишенце обезцветител върху косата си с надеждата, че ще се получи нещо по-добро. След това пуснах ножиците в действие. Към края на цялата процедура напълно бях забравила за заплахата от демоните и нищо не можеше да ме отклони от решението да изпълня плана си.

Излязох навън в прохладната манхатънска утрин, за да взема автобус до училището на Тео, но усетила лекия вятър върху лицето си, предпочетох да измина пеша всичките трийсет пресечки до там. Насреща ми непозната жена рече на висок глас „Добро утро“. „Наистина е добро, нали?“ — отвърнах аз. Малко по-нататък бездомник поиска да му дам някакви монети. Спрях, за да му обясня какъв късметлия е, че е жив, а той ме изпрати със зяпнала уста. Продължих напред, усмихвайки се щастливо на факта, че мога да разговарям с хората, а те ме чуват и отговарят.

Приближавайки училището, забавих крачка. Трябваше да обмисля внимателно следващия си ход. Тук вече не ставаше дума за сън или за писмо, което можеш да препишеш, нито пък за представление, което да изнесеш отново. Имах усещането, че всяка дума, всяко действие щеше да е като изсечено в камък. Дори още по-силно, с истински невъзвратими последствия. Сякаш щях да дълбая с длетото на места, където вече е дълбано. Ако не внимавах, каменният блок щеше да се разцепи.

Помислих си да изчакам биенето на звънеца и да пресрещна Тео на вратата, за да му предложа да се поразходим. Ами ако Тоби е там? Или Тео избяга, щом ме види? Реших да вляза направо и да го извадя от час. Ако учителят му нареди да тръгне с мен, вероятно нямаше да откаже. Щеше да го направи, макар и с неохота.

Застанах пред дежурната на входа. Познавах я, това беше Каси. Гримираната с тежък грим училищна рецепционистка. Направих твърде неуспешно усилие да се усмихна, на което тя не отговори. Спомних си, че няколко пъти се бяхме срещали.

— С какво да ви помогна? — попита Каси, докато ме оглеждаше от главата до петите.

Не успях да се сдържа и се изкисках — не можех да свикна с факта, че хората ме виждат и говорят с мен. Дали пък не реши, че съм друсана?

— Как си? А? Аз съм Рут… Не, извинявай. Марго. Аз съм Марго Делакроа.

Жената ме гледаше ококорена. Не започнах добре. Марго, аз съм Марго, повторих си няколко пъти. Чух се да го казвам и на глас, което още повече стъписа жената.

— Майка съм на Тео Послусни — продължих по-бавно, като човек, чийто матерен език не е английският. — Налага се да го взема от училище за малко. Проблем в семейството.

Стиснах устни. По-добре да не говоря много. Каси взе слушалката на телефона и набра някакъв номер. На училищния психолог или на учителя на Тео.

— Обаждам се от рецепцията. Майката на Тео Послусни е тук. Иска да говори с него. Ами да. Момчето идва — вече към мен довърши тя.

Отдадох чест като военен и ударих токове. Огледах се и забелязах стол наблизо. С бързи крачки се насочих натам, седнах и скръстих глезени.

Ето го и Тео. С преметната през рамо раница, синята риза висеше над панталоните, а щръкналата нагоре рижа коса се виеше около врата. Тео имаше луничките на баща си, носът бе чип, а мръсните маратонки всеки миг щяха да се разпаднат на краката му. Направи ми впечатление обърканото лице, по което играеха чувства на смут и недоверие.

Сълзи рукнаха от очите ми и едва се сдържах да не падна на колене и да поискам прошка за всичко, дори за нещата, които още не му се бяха случили. Успях да потисна надигналото се чувство на вина и се изправих.

— Здравей, Тео. — Думите някак ми пречеха, сякаш бяха твърде големи за моята уста, натежали от дългите години очаквания и внезапния копнеж да го прегърна.

Той само ме гледаше.

— Тео — притече се на помощ Каси и се усмихна, — майка ти казва, че има спешен проблем в семейството. Налага се да поговорите. Нали? Не бързайте. Нали знаеш, че те подкрепям във всичко? — Тя му намигна бодро.

Вълна на благодарност ме заля, стегнах се и преглътнах сълзите. Все още объркан, Тео ми позволи да сложа ръка на рамото му и тръгна с мен към изхода.

Проговори едва когато изминахме няколко пресечки.

— Да не е умрял татко?

Заковах се на място. Съвсем бях забравила за спешния случай.

— Не, Тео. Исках само да прекарам малко време с теб. Да се позабавляваме.

Момчето тръсна глава и отново тръгна. Побързах да го догоня.

— Тео? Какво има?

— Винаги правиш така.

Така ли?

— Какво правя?

— Остави ме — ускори той крачка. — Знаех си, че нещо ме лъжеш. Какво искаш сега? Да ме отмъкнеш, за да отмъстиш за нещо на татко. Пак ще сипеш отровни думи по негов адрес, нали? Няма да стане…

Всяка дума бе като ритник в корема. Стоях стъписана известно време, но бързо се съвзех и се спуснах след момчето.

— Чуй ме.

Най-сетне той спря, дишаше тежко, но отказваше да ме погледне.

— Ами ако ти кажа, че съм готова да направя каквото кажеш? Нещо, за което си мечтаеш? Единственото, което искам, е да направим онова, което искаш най-много на света.

Вдигна очи, за да види сериозно ли говоря, сетне се замисли.

— Искам сто долара.

— Готово — заявих аз. — Какво още?

— Нинтендо с десет игри.

— Добре. Друго?

— Костюм на Скай Уокър с пелерина и ботуши с меча и всичко останало.

— Добър избор. Нещо друго?

Щеше ми се да го побутна в правилната посока.

— Нещо, което искаш да направим двамата. Като например да отидем в зоологическата градина, може би? Или вечеря и кино? Казвай, аз черпя.

— Нищо не искам. — Той отново тръгна напред.

Изпратих го с поглед. Изведнъж се сетих, че може би Джеймс е с него.

— Джеймс — тихичко го повиках аз. — Помогни ми.

— Мечтае да играете тримата с Тоби на карти.

— Карти ли? Нищо друго? — Внезапно блед спомен за това, как играем карти, изникна в паметта ми. Това беше в период, когато се опитвахме да закрепим отношенията си. Тео едва ли е бил на повече от пет. Тоби бе започнал да го учи да смята и използваше карти, така че много скоро седяхме тримата на пода в дневната и играехме на съвсем примитивен покер. Тео се заливаше от смях, доволен, че ни е обрал за по-малко от час.

Това бе един-единствен път. И все пак момчето искаше игра на карти, вместо разходка до Дисниленд или Морски свят. Иди го разбери.

— Може да поиграем карти? — провикнах се аз.

Тео се закова.

Приближих го с бързи крачки.

— Нали знаеш, ти, татко и аз. Като едно време.

— И татко ли? — ококори той очи. — Нали го мразиш?

Отстъпих крачка. Да знаеше само, помислих си аз.

— Не е вярно — бе единственото, което отроних. — Обичам баща ти.

Момчето прочете истината в очите ми.

— Така е, не може да не знаеш — настоях аз.

Видях, че ми повярва. Идеята го разколеба и той сякаш започна да проверява мислено възможностите.

— Не ги искам онези неща — изтърси той накрая. — Искам само да играем карти.

Уф, олекна ми. Откъде ли щях да намеря сто долара?

 

 

Прибрахме се у дома и се обадих на Тоби. Още от вратата видях Нан — искряща мъгла, която ни чакаше на стълбите. Въздъхнах с облекчение. Беше тук, за да пази гърба ми. Имах достатъчно причини да се притеснявам. Не възнамерявах да се срещам и с Тоби по време на това свое приключение. Единствената ми мисъл, когато се впуснах в него, беше Тео и желанието ми да променя нещо в неговата съдба, лекувайки раните, които бях нанесла в живота му.

Точно на него от всички хора на света. Както е известно, понякога камъкът се разцепва много преди да е нанесен удар.

Позвъних на Тоби в жилището му. Знаех, че работи у дома. Завършваше новата си книга. Първото, което попита щом чу гласа ми, бе:

— Случило ли се е нещо?

— Не, нищо няма. Питахме се двамата с Тео дали би искал да дойдеш и да направим тази вечер една игра на покер?

Пауза.

— Това някаква шега ли е?

Примигнах. Тео се смееше срещу мен и това ми вдъхна кураж. С жестове ми даде да разбера, че няма да е зле и да хапнем тримата.

— Освен това Тео предлага да си вземем нещо за ядене= — Тео направи няколко движения от кунгфу. — Китайско например.

— Марго — гласът на Тоби бе скован и напрегнат, — нали се бяхме разбрали да постъпиш в клиниката за един месец? И това обещание ли няма да изпълниш?

Ядът му ме подразни. Гая, помислих си аз, нека ми даде шанс. Само веднъж. Само този път.

— Тоби, много съжалявам. Наистина.

Тео направо се размекна от изненада и щастие. Тоби отсреща дишаше тежко. Представях си как се пита: Друсана ли е? Или е бременна? Или може би отчаяна? Преди да реши, че съм искрена.

— Виж какво, Марго — подхвана той и преди да довърши, го прекъснах:

— Постъпвам в клиниката следващата седмица. Имаш думата ми, Тоби. Обещавам да бъда там другата седмица. И сега съм чиста — засмях се аз. — Побързай, да не цепим картите без теб.

Ето как отново седях със сина и съпруга си и играех покер. Толкова отдавна не бях го правила, че през по-голяма част от времето двамата трябваше да ми обясняват правилата като на двегодишна, забавлявайки се с моята липса на съобразителност. Ядох и китайска храна — с вилица, не с пръчици, което бе повод за нови шеги и подигравки. Правех всичко възможно да развеселявам Тео, чийто глас се извисяваше като перо на птица, полетяло на лунната светлина. Подхванах разговор дори за последния филм на Спилбърг, за това, че и той може да стане актьор. Тоби стискаше картите си и местеше поглед ту към мен, ту към сина си, усмихваше се и мислеше.

Към десет часа Тео щеше да се пръсне като плик с царевични зърна за пуканки от вълнение. Тоби го заведе да си легне и много скоро дойде в дневната при мен. Взе сакото си от стола и го наметна върху слабите си рамене.

— Е, лека нощ — рече той.

— Почакай. Защо бързаш? — обадих се аз в момента, в който той вече бе хванал дръжката на вратата.

— Какво искаш, Марго? — извърна се той.

— Само да ти кажа колко много съжалявам.

Видях как челюстите му се стегнаха.

— За какво? За това, че се самоубиваш всеки ден пред очите на сина ни… седмица след седмица? За това, че преспа с учителя му и го направи за смях пред цялото училище? Или за това, че го изпращаш на училище с мръсни дрехи и не го заведе на лекар, когато му се беше възпалил апендиксът? За кое по-точно?

Понечих да отговоря, но побързах да затворя уста.

— Или може би за начина, по който се държиш с мен, Марго? — продължи Тоби. — Цяла нощ може да изреждаме този списък, нали? И знаеш ли? Съжалявам. Какво ще кажеш?

— За какво съжаляваш?

— За това, че не мога да приема извиненията ти. Не ти вярвам.

Без да ме поглежда повече, той напусна стаята и затвори шумно вратата след себе си.

 

 

На следващия ден заведох Тео на училище. Събудих се в мокри чаршафи и се стреснах. Крилете ми се връщаха. Не ми оставаше много време.

Докато той крачеше до мен, по-скоро подскачаше и не спираше да бърбори за играта снощи — колко страхотно било, когато му се паднали три аса и вале, а на мен само тройки и деветки, и дали пък да не отидем тримата в зоологическата градина за рождения му ден — си мислех за Марго. Трябваше да има продължение на този план. Добре беше да се срещна с нея и да се погрижа тя да не съсипе онова, което успях да свърша с краткото си посещение. Изплаших се не толкова, че да загубя ума и дума, но изтръпнах от ужас при възможността Марго да срине постигнатото, и то след всичките жертви, които направих, с простия въпрос, кой е взел Тео от училище предишния ден. Ами ако бях създала усещането за по-големи очаквания от страна на Тоби и Тео към Марго? Дали пък срещата с истинската Марго нямаше да ги съсипе още повече?

 

 

Открих клиника „Ривърстоун“ — ниска бяла сграда, с формата на летяща чиния, с набодени сред моравата пластмасови щъркели в естествена големина и бронзови статуи на Буда между колоните при входа. Отвъд насадените край сградата храсти проблясваше езеро с диви патици. Запътих се към рецепцията, като следвах указателните табели.

Сега вече слабо си спомням „Ривърстоун“, да не кажа никак. В съзнанието ми изникнаха откъслечни болезнени сцени от този период: терапевт с покровителствено държане в стая, която мирише на плувен басейн; гледах ръцете си една сутрин и забелязах, че са ми пораснали нови два пръста — това без съмнение беше ефектът на успокоителните, защото много скоро пръстите изчезнаха… И някаква жена, която държи ръката ми и се усмихва, и разказва за кенгура.

Заварих дежурната сестра в просторна кабинка, цялата от стъкло. Представих се като Рут — радвах се, че тук поне можех да използвам името си.

— Вие трябва да сте сестрата на мисис Делакроа — рече жената вместо поздрав.

Бях се погрижила да намаля максимално приликите — очила, барета, силен грим. Очевидно усилията ми не бяха високо оценени.

— Нейна братовчедка.

— Личи си — усмихна се жената и сбърчи нос. — Обикновено не позволяваме свиждания…

— Спешно е — опитах се да обясня аз. — Член на семейството е на смъртно легло и по-добре да й съобщя сега, отколкото след време, когато смъртта ще е вече факт.

Лицето на жената се издължи от смущение.

— Ами… Добре. Ще се свържа с терапевта й. Но нищо не обещавам.

Заведоха ме в общата зала, където Марго и другите „гости“ провеждаха „тихи занимания“. Стори ми се ужасно досадно. Марго като нищо щеше да откачи напълно тук. Аз лично със сигурност бих се побъркала. По стените висяха големи картини и плакати в златни рамки, на които личаха надписи като „Приемане“. Завъртях драматично очи и си представих, че наместо някой от надписите стои думата „Цинизъм“ или „Провалът е неизбежен“. Човекът или хората, които бяха планирали интериора, очевидно бяха лишени от усет за това, какво стимулира възстановяването. Множество канапета с бяла изкуствена кожа, стъклени ниски маси с малки лампиони върху тях и вази с лалета. От невидим говорител се носеше тиха класическа музика. Погледнах големия стенен часовник над вратата и сърцето ми заби ускорено. Ако кажеха, че трябва да дойда на следващия ден, с мен беше свършено.

В рамката на бялата врата, водеща към залата за събирания, се появи терапевтката — ниска кокалеста канадка с черна коса на масури на име доктор Гейл. Тя пое протегнатата ми ръка и се взря в очите ми.

— Боя се, че няма да мога да ви разреша да говорите с Марго — против правилата е. Мога обаче да й предам съобщение.

Трябваше да измисля нещо, и то бързо.

— Наистина се налага да я видя. Не разбирате ли? Никога няма да се оправи, ако разбере, че… Нан е починала, докато тя е била тук. Това направо ще я извади от релси.

— Много съжалявам — категорична бе доктор Гейл. — Марго вече подписа списъка с условия, в който фигурира и нещастие в семейството. Важно е за възстановяването й. Надявам се, че разбирате. — Пусна кратка като мигване усмивка, след което се завъртя на пета и си тръгна.

Затворих очи и започнах да дишам енергично. Не очаквах толкова твърд отказ. Как да стигна до Марго, без да подпаля сградата, питах се аз. Ето какво реших. Молитва. Нека ангелът на тази жена я подтикне да вземе правилното решение.

— Доктор Гейл — провикнах се аз.

Главите на неколцина в залата се вдигнаха и насочиха погледи към мен.

— Моля, говорете по-тихо — изсъска жената.

— Наистина трябва да говоря с Марго. Обещавам да не нарушавам с нищо режима и правилата за лечение. Тя трябва да знае нещо важно. Когато излезе оттук, мен няма да ме има. Искам да я видя за последен път.

Жената се огледа и забеляза погледите на колегите си, отправени към нея. Понечи да продължи към вратата, но внезапно се извърна и тръгна към мен. Спря на две крачки и започна да ме оглежда.

— Е, добре — въздъхна тя. — Имате десет минути. — Замълча и добави по-тихо: — Наложи се няколко пъти да упоим Марго, откакто е тук. Може да ви се стори малко унесена. Нормално е. Просто се старайте да не говорите прекалено силно или прекалено бързо.

Кимнах и последвах доктор Гейл по коридора към малка стая в дъното. Там спряхме и тя отвори вратата. На стола пред прозореца седеше някакъв човек.

— Марго — рече доктор Гейл, — братовчедка ти е тук. Боя се, че носи лоши новини.

— Моята… братовчедка? — промълви Марго. Тя премигна и насочи поглед към мен.

— Давам ви десет минути — кимна лекарката.

Щом вратата се затвори, се настаних на стола срещу Марго. Наведох се и понечих да взема ръката й в своята. Тя се дръпна и заби поглед в скута си. Преживяването да я видя от плът и кръв бе изумително. Усещането за собствената ми физика, предизвика сълзи в очите ми. Стори ми се толкова крехка, смазана от опиатите и отчаянието. Изпитах срам от това, че не я закрилях повече. Че не правех вече усилия да я запазя цяла.

Най-сетне ми позволи да уловя ръката й, но тя остана безжизнена като сух лист.

— Нужно ми е цялото ти внимание, Марго — твърдо започнах аз. Тя вдигна очи. Поех дълбоко въздух и продължих. — Искам да ти кажа нещо много важно и се надявам да ме слушаш внимателно.

Тя присви очи, главата й се полюшваше леко.

— Познавам ли ви?

— Горе-долу.

Марго се изкиска тихичко. Успях със силата на мисълта си да й напомня за първата й среща със Соня.

— Имате странен акцент. Откъде сте?

Усетих, че от време на време австралийският ми акцент, резултат от двете години, прекарани там, избива. Това бяха години, които Марго още не беше преживяла.

— От Сидни.

— В Австралия?

— Да.

Последва дълга пауза.

— Там има руу, нали?

— Руу ли?

Тя издърпа дланта си и приближи двете си ръце до лицето си, все едно са лапи.

— А, да! — сетих се аз. — Кенгуру?

— Там живеят кенгурута — кимна тя.

Внимателно обмислях какво да кажа. Хрумна ми да спомена, че аз съм тя, че идвам от бъдещето, но бързо се осъзнах. Не можех да очаквам тя да ми повярва. Никога на никого не съм вярвала приживе. Дори на собствения си съпруг. Най-малко на самата себе си.

Ето защо продължих в посоката, която бе типична за мен.

Разказах какво се случи с Тео в центъра за малолетни престъпници. Не спестих нищо. Толкова ярко описах събитията там, така се вживях, че се разплаках, докато Марго не откъсваше очи от гледката навън, кимаше, когато задавах въпрос, докосваше лицето си, щом говорех за мъката, преживяна от Тео, и какво се налагаше да направи тя, за да се оправят поне малко отношенията им.

Най-сетне стигнах до същността, до истинската причина да съм там.

— И трябва да простиш на Тоби.

Марго ме погледна, главата й се поклащаше леко. Не знам какво й даваха тук, но тя определено не беше на себе си.

— Той ми изневери — промълви тя. — С най-добрата ми приятелка.

— Не, Марго. Не е вярно. Давам ти думата си. Нищо такова не се е случило.

Тя продължаваше да гледа втренчено. Поиска ми се я раздрусам. Оставаше тиха и неподвижна. Мъчех се да се сетя за нещо, което би пробило мъглата от лекарства, в която бе потопено съзнанието й, би преминало през облаци с дългогодишни подозрения и недоверие, през самозащитата и болката й.

— Знаеш ли — промълви тя, преди да успея да кажа каквото и да било. — Когато бях малка, виждах ангели. Това беше отдавна. Вярваш ли в ангели?

Останах като вцепенена известно време, но успях все пак да кимна утвърдително.

Отново настъпи мълчание. Потънала в спомени, Марго гледаше навън.

Наведох се и отново взех ръката й.

— Тоби още е влюбен в теб. Имаш само една, последна възможност да го спечелиш отново. Пропуснеш ли я — край. Ще изчезне завинаги.

 

 

Отидох да прибера Тео от училище — изпуснах автобуса и се наложи да тичам по целия път до там. Влагата от крилете се стичаше неудържимо по гърба ми. Сега вече всяка минута беше скъпа, ето защо се постарах да изпълня със съдържание времето ни заедно. Обядвахме и отидохме да гледаме „Хук“ в киното на Юниън Скуеър. Купих му дрехи — пълен гардероб, с кредитната карта на Марго, и останахме до късно двамата, за да пренаредим стаята му. Закачихме плакат на Батман, изчистихме килима, сменихме чаршафите и завъртяхме всички разхлабени бурми на гардероба, който изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се срути. Най-накрая оправих щорите и сгънах дрехите. Казах му да си ляга и отидох да му донеса чаша вода. Докато се върна, той вече беше заспал.

Запътих се към спалнята на Марго. В единия ъгъл видях светлина — Нан, помислих си. Пристъпих натам, но гласът на Нан долетя някъде отляво.

Рут!

Секунда след това бях на земята с разкървавено лице, цялото ми тяло гореше от удара, дробовете ми бяха като премазани, едва дишах и се мъчех да се изправя. Пред мен, сгушени един до друг, стояха Рам, Луциана и Пюи. Рам стискаше верига със заострена тежест накрая.

Имах само един изход. Да бягам.

Рам отстъпи назад и замахна с веригата към мен. Затичах се към дневната и вдигнах ръце към главата си, за да се предпазя от удара. С периферното си зрение забелязах Нан, която посягаше да ме предпази. В същия миг усетих как две ръце ме сграбчват под мишниците. Луциана ме стискаше здраво, докато Пюи ме халоса в гърдите. Имах усещането, че ударът й ме разцепи и изпищях. Чух как Тео ме вика от стаята си. Покрай мен мина Джеймс и тръгна към момчето. Луциана и Пюи го видяха.

— Да не сте посмели! — изкрещях аз, но Пюи се изхили в лицето ми и ме удари с такава лекота, все едно бръкваше в гардероба си.

В този миг помислих, че виждам ада. Усетих как съм освободена от плътта си и Пюи ме влачи по нещо като улей, към място, чиято жестокост усещах с костите си.

Последва мрак.

Долових звука на удари, рев и писъци, но някак отдалеч. Сякаш ме теглеха към друго място и друго време.

 

 

Събудих се гола, просната на пода в бяла стая. Изтръпнах. В ада ли бях вече?

Разтреперана, притиснах колене до гърдите си.

— Нан? — провикнах се по едно време. — Тео? Тоби?

Долових нечии стъпки зад гърба си.

Обърнах се. Трябваше ми един дълъг миг, за да осъзная, че греещата фигура пред мен е Нан. Лицето й светеше като луна, крилете й стояха разперени от двете страни като широки ивици червена светлина. Дрехата й вече не беше бяла като преди и не беше материална. Сякаш бе вдигнала повърхността на някое езеро и по нея все още личаха отраженията на залеза.

— Кажи ми само — обадих се аз с разтреперан глас, — в ада ли отивам?

— Не мисля — отговори Нан спокойно. — Току-що те спасих да не станеш поредния му обитател.

— Но все пак ще отида там, нали? Някой ден.

— Единствен Бог може да реши, когато види последиците от изборите, които си направила.

Утехата не беше голяма. Знаех, че не ме лъже. Трябваше да се изправя пред съдбата си. Нан неслучайно ме бе спасила от ада. Просто бе направила така, че този момент да се отложи.

Изправих се. Посегнах да докосна дрехата й.

— Сменила си я?

— Всички ние се променяме. Точно както ти от бебе стана възрастна, докато беше в света на смъртните. Когато те спасих, станах архангел.

— Но защо?

— Различните ангели изпълняват различни задължения в света на Бога. Някои стават Сили, други Добродетели. Малко от нас стават Херувими — помагат на човеците да опознаят Доброто. Още по-малко пък стават Серафими.

— Но има и такива, които отиват в ада, нали?

По лицето й пробягна усмивка.

— Ето. — Тя вдигна ръка.

Заслепена от блясъка, вдигнах длан да прикрия очите си. Тя държеше в ръка бяла одежда.

— Ами синята?

— Не може да бъде носена отново. Само това остана от нея — и тя ми подаде малко синьо украшение, закачено на златна верижка. Облякох бялата дреха и закопчах украшението около врата си.

— Какво следва? — попитах. — Промених ли поне малко живота на Тео?

Нан протегна за пореден път ръка. В дланта й се появи прозорец с големината на снежна топка, който постепенно се разшири до размера на пъпеш. Приближих и надникнах в него. Сякаш отразен във вода, видях образа на Тео в края на юношеството му. Стори ми се груб и намръщен. В първия миг реших, че седи зад бюро в офис, но само миг след това осъзнах, че всъщност се намира в съдебна зала и е облечен в оранжевата униформа на подсъдим в очакване на присъдата си. Женски глас встрани от прозореца произнесе: „Виновен“. Нечии силни ръце грабнаха Тео и го изправиха на крака, сетне го повлякоха навън.

— Така значи? — извиках аз. — В крайна сметка Тео получава доживотна присъда, а аз отивам в ада. — Очаквах отговор от Нан.

Така и не получих.

Паднах на колене.

Дълго плаках и сълзите ми се лееха по белия под. Всичко е било напразно. Нямам думи да ви опиша как се чувствах.

Най-сетне се изправих, избърсах лицето си и потърсих Нан.

— Какво да правя сега? Нима нищо не промених?

— Напротив, промени, но не всичко ще ти хареса. Вероятно ще станеш свидетел на изборите на Марго, които обаче ще попречат на плановете ти.

— Вече нямам планове, Нан. Отивам в ада, забрави ли?

— От самото начало ти казах, че нищо не е сигурно — сериозно напомни Нан.

Прокарах пръсти по лицето си. Тя ми даваше надежда. Ала за първи път ми прозвуча по-скоро като наказание.

— Какво да правя сега?

За първи път от много време насам Нан се усмихна.

— Имаш работа за вършене. Върви.