Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (22)

21
Обичайните заподозрени

При поредното посещение на Нан зададох въпроса, който не ми даваше мира след посещението на Грогор.

— Какво щеше стане, ако променях по някакъв начин живота на Марго?

Стояхме си на покрива на сградата, в която живееше Марго, и съзерцавахме пулсиращите оранжеви квадрати на осветените прозорци, в чиито очертания от време на време се явяваха и изчезваха силуети — някои се прегръщаха, други се караха, имаше и самотници, напомнящи за насекоми в кехлибар.

Тя мълча доста, преди да отговори.

— Знаеш много добре, че не сме тук, за да пренапишем симфонията, а да се погрижим тя да бъде изпълнена така, както композиторът я е създал.

От край време имах проблеми с нейните метафори.

— Сама спомена преди, че мога да пренаредя мозайката. Ами ако поискам да променя цялата картина? Може и да я подобря.

— Ти с кого си се виждала напоследък?

Много я бива тази Нан.

— С Грогор — признах си аз.

— Демонът, който уби майка ти? — премигна тя.

— От теб знам, че чувството на вина уби мама.

— Спомена ли Грогор каква е цената на една такава промяна?

— Не.

— Винаги! Абсолютно винаги има цена — вдигна тя отчаяно ръце. — И затова не променяме нещата извън определените рамки: пилотът е този, който управлява самолета, а не пътниците. Но това си го знаеш, нали?

— Разбира се — побързах да се съглася. — Просто питам.

— Тук сме по четири причини: наблюдаваш, закриляш, регистрираш и…

— Обичаш — довърших аз изречението вместо нея. — Всичко това ми е известно.

След продължителна пауза се престраших да попитам:

— Каква е цената?

— Защо ти е да знаеш? — присви Нан очи.

Обясних, доколкото можех да обясня на някого, който не се е озовал във влудяващата позиция на ангел хранител на самия себе си и не е минал през страданието на съкрушително разкаяние, че има неща от миналото, които бих искала поне малко да пооправя. Особено нещата, свързани с Тео.

— Ето това е цената — рече Нан и протегната към мен празната си длан. — В момента имаш шанса да отидеш в Небесата и той е в ръцете ти. Ангелите не са просто слуги. Възложена ти е задачата да докажеш, че сме достойни да отидем в Небесата, защото повечето от нас не са свършили достатъчно работа приживе. Това е цената. — Тя захлупи празната си длан с дланта на другата ръка. — Свършиш ли задачата си на ангел, няма да видиш Небесата.

Заплаках. Казах й, че съм влюбена в Тоби, че Марго има намерение да подаде молба за развод. И така подновяването на връзката с Тоби ставаше почти невъзможно.

— Преди време бях в твоето положение — въздъхна Нан. — Задавах въпроси, разкайвах се, имах усещането за загуба. Ще видиш Бога. Ще видиш Небесата. А там има само радост. Не го забравяй.

Всеки път, когато виждах копнежа и болката на лицето на Тоби при всяка среща с Тео или когато наблюдавах мечтите на Марго за живота й с Тоби, гледах я как плаче или как се задълбочава омразата й към Тоби заради измяната му, думите на Грогор кънтяха в ушите ми, а лъжите, които надничаха зад гърба им, загубваха своето значение.

 

 

Дали винаги успяваме да различим точния момент, когато съдбата се намесва в нашия живот, влиза в действие и оформя пътя ни? Можем ли да уловим този момент, когато все още има възможност да се върнем назад и да поправим грешните стъпки — обичайните заподозрени — така че да ги обърнем в правилната посока? В състояние ли сме да посочим тези заподозрени? Да, полицай, това е заподозреният с белега. Така е, сър, това е човекът, който прилича на моя баща. Познах в негово лице онзи, който тикна живота ми в калта.

Не исках да се откажа да откривам важните, определящи моменти в своя живот. Марго е такава, каквато е, и единственото, което можех да правя, е да изпълнявам задачата си. Мъчех се да свърша последната, но и най-важна част от работата си: да я обичам. Тя определено не ми помагаше. Ето, вижте сами.

Марго се приготвя да отива на работа. Цялото й същество копне за питие. Открива бутилката зад камината и я запраща в стената. Празна е. На всяка крачка се спъва в чаши. Тео се събужда. Вече закъснява за училище. На седем е. Има спокойните очи на баща си и рижата му коса. Темпераментът му, неспокоен като този на Марго — бързо се пали както от раздразнение, така и от обич. Обожава баща си. Опитва се да пише разкази като него, но все още не може да преодолее дислексията. Обърнатите букви и правописните грешки го вбесяват.

Марго крещи на момчето да става. Тя е тази, която не го е събудила навреме, но забравя този факт и детето се измъква изпод завивките и се насочва към тоалетната. Понечва да се изпишка, но в този момент Марго го блъсва настрани, за да провери дали няма бутилка зад казанчето. Той изкрещява. Тя отвръща с подобаващ крясък. Главата й се цепи от болка и момчето само допринася за това.

— Нищо не правиш както трябва — вика тя. — Открай време.

— Какви ги говориш — отвръща той разярен. — Ти си тази, която е вечно пияна.

— Какви ги говоря ли? — крясва тя насреща му. — Само това, че без теб животът ми щеше да е далеч по-лесен. Да не беше се раждал.

— Добре — казва момчето, — ще отида да живея при татко.

Облича се и трясва вратата с всичка сила. Прибира се при нея вечерта, но никой от двамата не говори.

Но ключовият момент в живота на Тео съвсем не беше онзи, в който тя заяви, че е по-добре да не се е раждал. Неведнъж беше чувал подобни изказвания. Определящото за него бе друго — трескавата нужда на майка му от водка. Беше стигнал до заключението, че тя е пияница и откачена, беше се питал и какво трябва да си е мислел баща му, за да се ожени за нея, но по-важният въпрос бе: Какво толкова има в това, което тя търси с такава страст, все едно е еликсирът за вечна младост?

В основата на този въпрос стоеше и отговорът, до който той стигна на десетгодишна възраст — отворена бутилка „Джак Даниълс“.

Това е.

Имаше и последствие. Безпаметно пиянство. По време на това напиване той се сби с по-малко хлапе. Случи се така, че хлапето носеше нож, който се озова в ръката на Тео и в крайна сметка се заби в корема на хлапето по време на боричкането.

Съдът за малолетни на Ню Йорк постанови Тео да прекара един месец в институция за малолетни престъпници. Момчета, които бяха изнасилвали или нанасяли тежки телесни повреди според полицейските досиета, все неща, които те продължаваха да изпробват върху младежите в изправителния дом. Тео бе един от тези младежи.

 

 

Всичко това научих от Джеймс. Месец по-късно той се върна с Тео с каменно лице и облени в кръв криле. Когато видях Тео, плаках дълго заедно с Джеймс. Потрепващата бронзова аура на момчето бе като разръфана ризница от болка — толкова тежка и плътна, че то се превиваше под тежестта й. Взрях се по-внимателно в ивиците, прорязващи аурата, и забелязах, че подобно на пипала стигат до сърцето му. Той целият бе сякаш обгърнат от парашут, чиито въжета бяха вързани за душата му. Никой от нас не бе виждал толкова страшна емоционална крепост — Тео сам се беше превърнал в затворник на собствената си болка.

Дни наред не говори с Тоби. Остави чантите с вещите си в стаята, събра ножовете от чекмеджето в кухнята и ги скри под леглото си. Когато надзорникът му се появи, Тео заплаши, че ще скочи през прозореца, ако човекът поиска да говори с него.

Същата нощ наблюдавах как кошмарите на Тео изпълват стаята. Това бяха пресните спомени от неговите нападатели в изправителния дом. Две момчета го удряха с бокс в корема. Друго пък натискаше главата му под вода, докато загуби съзнание. Същото момче го душеше с възглавница нощем. Пак това момче го и изнасилваше.

И не стига това, ами и други паралелни светове се трупаха около кошмарите му — просветнаха картини на Тео като възрастен с покрито с татуировки тяло и множество следи по китките, свидетелстващи за опити за самоубийство. Първоначално изпитах облекчение, че не го виждам зад решетките. По-късно обаче забелязах как тиква пистолет в колана си, отваря багажника на колата си и заедно с някакъв човек изтегля тежък чувал навън. Нещо в чувала помръдва, Тео бързо измъква пистолета и изпраща четири куршума в чувала.

Познатата ми броня вече не беше като втора кожа, беше го превърнала в живо оръжие.

Какво бихте направили? Щеше ли да ви интересува вече каква е цената?

 

 

Излязох през нощта и се запътих към покрива на жилищната сграда, където повиках Грогор.

Миг след това от сенките изпълзяха двата му крака и той застана пред мен — лицето му беше сериозно, а очите му пронизваха като остриета.

— Кажи ми защо? — пръв заговори той.

— Какво защо?

— Защо промени намеренията си?

Мълчах известно време, без да свалям поглед от него.

— Искам да стана отново Марго, само колкото да оправя нещата. Кажи ми цената си.

— Моята цена ли? Да не съм търговец?

— Знаеш какво имам предвид.

Той пристъпи към мен и вече можех да различа вените на шията му, ветрилообразните бръчки на скулите. Съвсем като истински беше.

— Според мен думата, която ти е необходима, е „възможност“. Искаш да станеш отново смъртна, за да свършиш онова, което трябва — да сложиш тапа на тия там. — И той посочи крилете ми.

— Как се прави това?

Той притисна длан до гърдите си и направи поклон.

— За мен ще бъде голяма чест. Трябва да бъдат запечатани, или иначе казано, да бъдат отстранени от реката на вечността, която тече в подножието на Божия трон, така че Всевишният да не вижда какво правиш. Само така ще получиш възможността да промениш онова, което искаш. Ясен ли съм?

— Стига, Грогор. Какво още?

Направи се на смутен. Не свалях очи от него. Най-накрая той отклони поглед и сви рамене.

— Съществува риск, в зависимост от положението ти.

— И какъв е той?

— Какво според теб ще си помисли Бог, ако някой от ангелите му наруши правилата?

— Няма да ме допусне до Небесата.

С бавни движения той започна да ръкопляска.

— Може да не ги видиш никога.

И Тео нямаше да ги види.

Мислите ли, че се поколебах дори за миг?