Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (16)

15
Кучето и магазинът за деликатеси

Междувременно Марго се отдаде активно на любовни занимания с отбора по хокей на лед на Ню Йорк. Насочи въжделенията си първо към треньора, но щом жена му разбра каква е работата, преориентира стремленията си към мъжката част на отбора по карате. Жаждата й бе така неутолима, че погълна половината състав. После „захапа“ Джейсън. Но той беше приятелят на Ксиао Чен. Откраднала атлетичните кумири на над дузина блондинки, Ксиао Чен бързо им се насити и започна да пренася вещите си в апартамента на Джейсън. Сега тя нямаше никакво основание да се прави на изненадана. От камбанарията на Марго това си беше чисто и просто надиграване на ученик с учителя му. Достатъчно е да спомена, че приятелството им приключи със сблъсък.

Аз обаче с всеки изминал ден все повече се ядосвах на Марго. Искаше ми се да й кажа колко много я ненавиждам и да й изброя най-подробно какво мразя в нея:

1. Мразя фалшивия ти американски акцент.

2. Мразя фалшивата ти отдаденост на феминизма и фанатичната ти преданост към разврата.

3. Мразя лъжите ти към папа. Когато разбере, че пропадаш, ще бъде съкрушен.

4. Мразя махленските ти разсъждения и дрезгавия ти глас на пушачка. Мразя го, защото ти никога не чуваш моя глас.

5. А най-много ме дразни това, че някога аз съм била ти.

 

 

Настъпи периодът на изпитите. Събрах група ангели и се заловихме здраво за работа, за да заставим „закриляните“ си да залегнат над книгите и да се потрудят за своето по-добро бъдеще. Но забежките на Марго с всеки Том, Дик и Хари, които попадаха в полезрението й, не убягваха от вниманието на Боб. Той си въобразяваше, че и неговият късмет ще излезе. И така, една вечер преди първия писмен изпит на Марго той поприглади бухналата си африканска прическа, напъха най-хубавата си тениска в най-тесните джинси и почука на вратата й.

— Марго?

— Спя.

— Ако спеше, нямаше да ми отговориш.

— Махай се, Боб.

— Имам вино. Червено… „Шабли“.

Вратата се отвори със замах. Марго се появи по нощница с лукава усмивка на лицето.

— Кой каза „Шабли“?

Боб сведе очи към бутилката, после погледна Марго.

— Ами да.

— Влизай тогава.

Успях да предотвратя осъществяването на желанията на Боб, но с цената на това двамата да се пренесат в кухничката. Прекомерното количество „Шабли“ успива белия човек, казваше Боб.

Така и не успях да заставя Марго да чуе отговорите ми на въпросите от изпита. Седеше в залата, захлупена върху папката, борейки се със своя махмурлук. Вдигнах ръце и се прокраднах към прозореца. В предния край на залата на катедрата на екзаминатора седеше Тоби. Настаних се до него и се загледах как пише.

Познах няколко изречения — те щяха да се появят по-късно в първия му роман „Черен лед“. На няколко пъти го чух да цъка раздразнен с език и видях как тегли дебели черти върху отделни думи или изречения, сякаш ги наказва, докато Гая сложи ръка на рамото му и го подкани да продължи. Видях, че тя се протегна напред, когато той замахна с писалката да зачертае страницата, но не можа да го стигне. След няколко минути успя. Наблюдавах ги внимателно. Докато мислите му проследяваха хоризонтите от идеи в съзнанието му, аурата му внезапно се сви и в миг той се оказа обграден от плътна бариера, подобна на помътнял лед. Един-два пъти тя се задържа за по десетина секунди. Гая продължи да го вика по име, докато бариерата се стопи. Но тя не се стопи във въздуха, а вътре в Тоби.

— Какво е това? — попитах Гая след миг.

— Страх — стрелна ме с тя поглед. — Тоби се бои, че не е достатъчно добър. Не ти ли се е случвало при Марго?

Поклатих глава. Не и по този начин.

— Проявите са различни — сви тя рамене. — При Тоби е такава. Неговият начин да се защити е с предпазен щит. Но се тревожа, че напоследък пуска преградата и пред хубавите неща. А аз не мога да я пробия.

Кимнах с разбиране.

— Може да поработим заедно върху това.

— Може — усмихна се в отговор тя.

Гая продължи с опитите да го освободи от ледения калъп, но щом Тоби превключеше на страховете си, щитът отново се вдигаше и единствено той бе в състояние да го стопи. Невъзможно й бе да се пребори. Ако се беше отърсил от тях щеше да види как Марго събира нещата си и си тръгва цял час преди края на изпита.

Последвах я навън. Тя обгърна с ръце раменете си и зарея поглед над река Хъдсън. После тръгна бързо, постепенно ускори крачка, докато накрая се затича стремително напред. Следвах я, като се стараех да не изоставам. Пот изби по лицето й, косата й се вееше зад нея като опашка на комета.

Тичахме дълго, докато накрая се озовахме на Бруклинския мост. Марго се задъхваше и пъхтейки се наведе напред да поеме дъх, а сърцето й биеше до пръсване. Погледна надолу към трафика, сетне се облегна на перилата и вдигна очи към линията на хоризонта над Манхатън. Слънцето бе все още високо в небето и тя се принуди да заслони с ръка очите си. Отстрани изглеждаше като че търси някого, премигвайки към кулите близнаци, към Кей 45. Най-сетне, олюлявайки се, приближи една пейка и се тръшна на нея.

Съжалението и объркването просветваха около нея като отблясъци на светкавица. Докато седеше така присвита над коленете си, от сърцето й избликнаха стотици малки розови светлини, закръжиха около тялото й и се просмукаха в нейната аура. Очите й бяха стиснати, а в ума й беше образът на мама. Брадичката й трепереше. Можех единствено да сложа ръка върху главата й. Успокой се, дете! Не е станало кой знае какво! Щом седнах до нея, тя заби лакти в бедрата си, подпря глава на длани и заплака. Плака и хлипа дълго. Понякога най-голямото разстояние е това между отчаянието и примирението.

Марго седя така, докато край нея профучаха ято велосипедисти. Окъпани в златисто от слънцето, те се спуснаха към хоризонта, заляха града с бронзова светлина и Хъдсън лумна в алени пламъци.

Прерових паметта си да намеря този момент, но така и не го открих.

— Да не мислиш да скачаш от моста, дете? Защото трябва да знаеш, че полицейските патрули, следящи за самоубийци, са на крачка от нас — казах аз и потропах по решетката на парапета.

Тя пак заплака. Смекчих тона. Не че ме чуваше, но можеше да ме почувства.

— Какво има, Марго? Защо стоиш тук? Защо не залегна да учиш, както бе обещала, за да изградиш нещо за себе си. — После се усетих, че отивам към мъдрости от сорта на „Всичко зависи от теб“, и смених тактиката. — Онези, с които спиш, даряват ли ти щастие? Ти обичаш ли поне един от тях?

— Не — тръсна тя глава и сълзите отново потекоха по бузите й.

— Защо го правиш тогава? А ако забременееш пак или се заразиш от някаква болест?

Тя вдигна глава, изтри лицето си и се засмя.

— Говоря си сама. Полудявам наистина. — Наведе се над скръстените си ръце и се взря напред към хоризонта, докъдето погледът й стигаше. — Наистина всеки е сам на този свят, нали? — добави тихичко тя.

Не беше въпрос. В този миг си спомних мъчителното, разкъсващо душата желание за спасение. Спомних си, че тогава, на онзи мост се почувствах отдалечена на милион километри от земята, забита в скала в пустия безкрай. Наоколо нямаше жива душа.

Но аз бях там. Прегърнах Марго и усетих още един чифт ръце върху моите, после още един, а като погледнах, видях Ирина и Уна до мен — духове, дошли от другия свят, прегърнали мен и Марго, шепнещи, че всичко е наред, че те са тук и чакат. Заплаках и докоснах ръцете им в желанието си да ги задържа колкото е възможно по-дълго, а те ме целунаха, прегърнаха ме и ми казаха, че винаги са тук и че им липсвам. Плаках, докато изплаках сърцето си. Пламъкът около сърцето на Марго затрептя като носеща се по водата свещ.

Най-после Марго стана със здраво стиснати устни. Тръгна полека надолу по пътя и спря такси, за да се прибере, а звездите скриха тайните си зад непробиваеми облаци.

 

 

Лошата новина бе, че тя, естествено, пропадна на всички изпити. В провала имаше и зрънце успех — зае първенството по неиздържани изпити в своя курс. Можеше да се каже, че провалът й беше блестящ. Боб организира тежък запой и двамата се насладиха на една стимулиращо грубиянска вечер в чест на страхотната академична катастрофа.

Добрата новина бе, че можеше да повтори първи курс. Успях да я убедя да състави нов план. Нямаше как да съобщи на Греъм, че е прахосала стотици лири в продължителен махмурлук. Затова реши да постъпи на работа на още няколко места, да спестява цяло лято и сама да плати таксата за втория рунд на началния курс.

Постъпи като сервитьорка в ирландска кръчма, където обслужваше масите вечерно време през седмицата, а през деня разхождаше кучета на богаташи от Ъпър Ийст. Погледнах лаещия пискюл в другия край на каишката и изохках. Упътили се бяхме към Соня, нямаше грешка в това.

Не сторих нищо, за да предотвратя повторния съюз със Соня Хемингуей по две причини:

Първо, Соня беше изключителна. Висока, с красиви извивки на тялото, с боядисана в яркочервено коса, която обработваше с маша по половин час всяка сутрин. Соня обичаше височините, твърдата дрога и полуистината. Дългосрочни цели нямаше. Беше освен това далечна роднина на Ърнест Хемингуей, факт (или не), който тя изтъкваше пред дизайнери, пласьори на наркотици и пред всеки, който би й обърнал внимание. Усилията й си струваха. Ползи от измислиците й имаше — стремглава кариера на модел и неспирна лавина от халюциногенен бял прах.

На второ място, въпросът дали Соня беше имала любовна връзка с Тоби, не ми даваше мира. Реших, че попадайки в положение да разбуля тази конкретна екзистенциална загадка, мога да се възползвам от ситуацията.

И така, кучето Парис послушно ситнеше редом с Марго с отпусната каишка. Обърнах се и огледах улицата, за да открия Соня. Тя продължаваше да стои от другата страна на Пето авеню. Може би ще е по-добре да се намеся, помислих си аз.

Наведох се и разроших пухкавите уши на Парис, после сложих ръка на челото му.

— Време е за обяд, нали, момче? — Парис се разлигави от ентусиазъм. Мигновено изстрелях в главата му образи на всевъзможни кучешки храни. — Какво ти се нрави най-много? Пуйка? Бекон? — В главата на Парис се появиха печена пуйка и бекон, набучени на шиш. Той излая. — Почакай, знам — казах аз. — Един тон колбаси.

При тези думи Парис се втурна напред. Беше много по-бърз, отколкото предполагах, и изненадващо силен. Повлече Марго право през улицата и принуди две таксита и един шевролет да заковат на място на сантиметри разстояние от нея. Тя изпищя и изпусна каишката. Парис хукна, въртейки опашка като витло на самолет и застави още една кола да спре, а един велосипедист се преметна през кормилото на колелото си и кацна върху количката на стъписания продавач на хотдог.

Марго изчака в знак на извинение зелената светлина и прекоси улицата като дисциплиниран пешеходец. Вече на другата страна тя хукна към магазина за деликатеси. Застанах до вратата и избухнах в смях — вторият рунд беше много по-забавен. Парис се беше насочил право към току-що докараното свинско месо в дъното на магазина и от страх да не изпусне най-голямото парче се блъсна в портативния хладилник и разсипа съдържанието му на пода. Собственикът се развика и ръкомахайки го прогони. Кучето се подчини доволно, със стиснато в зъбите голямо парче месо. Марго го сграбчи, плесна го по носа няколко пъти и го повлече назад, за да се извинят. Тя застана срещу собственика на магазина, който се мъчеше да събере разпръснатите по пода парчета.

— Много съжалявам. Обещавам да ви заплатя всичко. Моля ви, съставете списък и ще ви го възстановя някак, веднага щом това стане възможно.

Собственикът я погледна и на цветист италиански я посъветва да завре извиненията си там, където слънце не огрява. Марго обърна поглед към младата помощничка с дълга червена коса в ъгъла, чиито дрехи бяха изпоцапани в резултат от срещата й с Парис. Момичето се смееше от сърце. Това беше Соня.

— Съжалявам за случилото се — рече Марго. — Кучето не е мое.

— Англичанка си, нали? — попита Соня, докато усукваше косата си, за да я прибере.

— Нещо такова — сви рамене Марго.

— Не ми звучиш много като кралицата.

— Извинявай за блузата. Съсипана е.

Соня пристъпи напред. Имаше навика да нарушава правилата за лично пространство. Доближаваше непознати хора, като Марго в момента, така че носовете им почти се удряха. В твърде ранна възраст беше научила, и то по трудния начин, че човек реагира на сблъсък. Понякога с положителен, а друг път с отрицателен резултат. Но независимо как, тя получаваше вниманието, което търсеше.

— Хей, „нещо такова“, имаш ли среща довечера?

Марго отстъпи назад. Виждаше бялото на очите на Соня и червилото по зъбите й.

Соня направи нова крачка напред. Парис я близна по ръката.

— Твоето куче ме харесва.

— Извинявай за блузата. Чудесна е. — Марго беше възвърнала самообладанието си.

Соня погледна към виолетовата намачкана копринена блуза, вече полепнала върху гърдите й.

— Няма значение. Имам купища други като нея. Вземи. — Незнайно откъде тя измъкна черна визитна картичка и я пъхна под нашийника на Парис. — Можеш да поправиш грешката си, като дойдеш на купона ми тази вечер.

Намигна многозначително на Марго и както си беше мокра, излезе на Пето авеню.

 

 

Без куче и без каквито и да било очаквания, Марго се появи вечерта в дома на Соня в Карнеги Хил, взирайки се в адреса на черната визитна картичка, убедена, че е попаднала не където трябва. Натисна звънеца. Много скоро на вратата се появи сияещата Соня в тясна рокля с леопардов десен.

— Здравей, „Нещо такова“! — възкликна тя и изтегли Марго навътре.

Много се развеселих: „Нещо такова“! Ама че момиче!

Соня представи новата си позната на гостите си — налагаше се да крещи, назовавайки имената им, за да надвика Боб Марли, който извиваше глас през две огромни тонколони в предния край на къщата, и накрая стигна до младеж, когото представи като „господин Шекспир“, който обичал да прикарва времето си на нейните купони, задълбочен в някаква книга. Дъхът ми секна. Това беше Тоби.

— Здрасти — поздрави Марго и протегна ръка към скритата зад книгата фигура във фотьойла.

— Здравей — отвърна той иззад книгата, а когато я погледна, повтори: — Здрасти! — но този път поздравът беше по-въодушевен. — Тоби — додаде той и се надигна.

— Марго. Мисля, че сме се срещали вече.

— Оставям ви да си говорите — подхвърли през рамо Соня и се понесе към другите.

Марго и Тоби се взираха един в друг известно време, сетне неловко извърнаха погледи. Тя седна и взе книгата му. Тоби понамести токата на колана си и се отпусна до нея. Погледът му към Соня, която флиртуваше и се смееше в другия край на стаята, потвърди съмненията ми — от самото начало е предпочитал нея пред мен.

— И така — подхвана Марго. — Ти си Тоби.

— Да. Тоби.

Наистина ли е било толкова неловко? Спомнях си, че първата ни среща беше много по-динамична. И тя продължи така.

— Соня гадже ли ти е?

Тоби премигва в продължение на няколко секунди, после отвори уста, но бързо я затвори.

— Как да обрисувам отношенията ни… Когато бяхме бебета, тя крадеше биберона ми. Мисля, че в един момент съблече дрехите си и се покатери в моята люлка, но извън това отношенията ни са били винаги чисто платонични.

Марго кимна и се засмя. Гая пристъпи напред и прошепна над рамото на Тоби:

— Твоята единствена е Марго, Тоби.

Каза го ей така, направо. И което е по-важно — Тоби я чу. За миг се обърна към Гая, а сърцето му запрепуска от внезапната вест, пратена на душата му, а аз продължих да наблюдавам, поразена от учудване и смирение. Гая знаеше, че съм била Марго, и беше видяла как обвинявам сина й в убийство. Но въпреки това сега го насърчаваше да бъде с нея.

Внезапно закопнял да я опознае по-добре, Тоби се обърна към Марго. Тя бе погълната изцяло от книгата му.

— Да разбирам ли, че обичаш да четеш?

— Да — отвърна тя и отгърна страницата. — В наше време никой не възприема Шекспир, но не можеш да не обичаш „Ромео и Жулиета“, нали?

Засмях се. Тоби ставаше напълно безпомощен, стигнеше ли се до светски разговор.

Марго обаче имаше склонност да тероризира с приказките си. Вдигна глава, скръсти крака и го погледна много сериозно.

— „Ромео и Жулиета“ е шовинистична фантазия за любовта. Мисля, че Жулиета е трябвало да излее ведро с вряло масло от оня балкон.

Усмивката на Тоби повехна като цвете на пламък. Погледна настрани, чудейки се какво да отговори. Марго завъртя очи и стана да си върви. Гая тутакси зашепна нещо в ухото на Тоби. Наблюдавах как Марго търси с поглед някого, с когото да поговори. Почувствах, че вземам страната на Тоби.

Шепотът на Гая не стигаше до съзнанието му, толкова объркани бяха чувствата, които го завладяха от внезапното желание за връзка с Марго. Чувстваше се нервен и напрегнат, не разбираше защо е привлечен от момиче, което не е негов тип.

Накрая аз излязох напред.

— Тоби — казах твърдо. — Кажи й да се разкара.

Повторих го отново. И отново. Гая ме гледаше, сякаш бях изгубила ума си.

Най-после Тоби се изправи.

— Марго! — провикна се той след нея. — Марго! — повтори той и тя спря. Музиката замря. Няколко глави се извърнаха към тях. Тоби посочи с пръст към нея: — Грешиш. Тази пиеса е за две сродни души, преодолели всички препятствия. Това е разказ за любовта, а не за шовинизма.

Някой пусна отново музиката — прозвучаха първите тактове на „Застрелях шерифа“. Соня подкани гостите да се размърдат и да се забавляват. Марго погледна през навалицата към Тоби и срещна втренчените му очи. За миг изпита желание да му го върне с пренебрежителна забележка. Но нещо във вторачения му поглед я възпря. Миг след това напусна апартамента и се върна в квартирата си над книжарницата на Боб Бабингтън.