Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (12)

11
Кратък филм за арогантността

Искам да ви предупредя. Като тийнейджърка не бях цвете за мирисане.

За жалост, беше по-силно от мен. Знаете какво имам предвид.

Навърших тринайсет и изведнъж целият свят се побра в пликче с лепило. Разбрах, че това вълшебно вещество има способността не само да крепи плакатите с образа на Дони Озмънд на стената на стаята ми, но и да ме отдалечава от скръбта, настанила тежките си кални ботуши под масата за хранене след смъртта на мама. Малко след записването ми, управата на местното училище искаше да ме изритат от там. Татко се пребори с тях. Оценките ми по английска литература бяха най-високите в класа и те се съгласиха да остана, при условие че престана да бягам от час и спра да подмамвам другите ученици да употребяват наркотици.

Няколко години след смъртта на мама се мъкнех като вълк единак, нощем пишех изпълнени със страдание стихове, за да умъртвя тишината, дружах с лоши приятели, гледах как татко седи по цели дни вцепенен, вторачен в отдавна спрелия часовник над камината. Най-сетне започна да пише нов роман. Четях черновите и подробно излагах мнението си. Той се усмихваше на рано развилата се у мен способност да откривам непълноти в сюжета и слабости в изграждането на литературните герои. Вдигаше пишещата машина от бюрото и я тръсваше на моята тоалетна масичка.

— Хайде, пиши!

И аз пишех.

В началото излязоха куп глупости, но после се появиха няколко прилични разказа. Имаше и любовни писма. За един непохватен дългуч — Сет Бьомер, който все не можеше да си намери място. Зализваше с брилянтин косата си така, че тя падаше като крило на умряла гарга и закриваше половината му лице. Рядко поглеждаше човек в очите, а ръцете му винаги бяха мушнати дълбоко в джобовете. Но аз бях едва на шестнайсет, а той на двайсет. Обичаше да лети с колата си по пътищата! Как да не го обичам!

Гледах как Марго сама копае трапа, в който щеше да падне. Доста си говорех сама. Наречете ме циничка. Била съм там в буквалния смисъл, вършела съм всичките тези неща, а сега направо ми се повръщаше от тях. Сет беше крайъгълният камък. Започнах да осъзнавам колко далеч съм отишла по пътя към саморазрушението.

Магията беше изчезнала. Все едно гледаш лоша трагикомедия — знаеш точно кой кой е, какво и кога ще се случи. Беше потискащо. Изплаших се. Виждах неща, за които не бях и подозирала до момента. Нямам предвид духовни неща. Не става въпрос за аура или всепроникващо познание. Говоря за последствията от престоя ми в „Сейнт Антъни“. Макар че бяхме работили упорито, за да предотвратим вредите, които сетне разбиваха живота на децата, минали през сиропиталището, резултатите бяха налице. Сет беше един от тях.

Марго се запозна с него на купон с преспиване в дома на най-добрата си приятелка Софи. Сет беше неин братовчед. Останал сирак от съвсем малък, той беше живял дълги години със семейството на Софи, и макар да бе наследил просторната ферма на родителите си, предпочиташе да прекарва вечерите в пренаселената с котки едноетажна къщурка на леля си. Софи бе започнала да организира нощни купони и Сет се явяваше на тях с възглавница и одеяло под мишница.

Кратък филм за арогантността.

Сцена: кухня. Време: здрач. Настроение: почти злокобно. Шестнайсетгодишно момиче слиза предпазливо по стълбите. Тършува в шкафовете за парацетамол — често получава крампи и не може да спи от болката. Не вижда силуета на седящия до кухненската маса човек, който чете и пуши. Той я гледа няколко минути. Видял я е по-рано, когато Софи и вятърничавите й приятелки се гримирали. Тя е висока и слабовата, с плосък корем и тесен ханш, с гъста платиненоруса, дълга до кръста коса. Устните й са сочни, очите — дръзки, а смехът — откровено непристоен. Мъжът наблюдава как тя преравя рафтовете и най-сетне оповестява присъствието си.

— Ти да не си крадец?

Марго се извръща и изпуска хапчетата на пода. Силуетът до масата се навежда напред и махва с ръка като кралска особа. Луната се показва и става ясно, че това е братовчедът на Софи.

— Здрасти — вяло се обажда той.

— Здрасти! — изкисква се тя смутено, а аз се чувствам неудобно заради нея. — Защо седиш тук?

Вместо отговор, той потупва отсрещното място на масата. Тя послушно сяда срещу него. Сет дръпва дълбоко от цигарата, за да провери търпението й. Пресмята как да я хване на въдицата си, без да се напряга особено. Марго успешно издържа изпитанието.

— И така — подхвърля той, почесвайки бакенбардите си с палец. — Аз не спя и ти не спиш. Защо не оползотворим времето с нещо по-интересно, вместо да зяпаме луната?

Нов кикот. Той също се засмива, напомня ми моя смях на тийнейджърка.

— Например да опечем кекс ли? — подмята тя.

Той хвърля фаса си в мивката, обляга лакти на масата, подпира с длани брадичката си и я поглежда втренчено.

— Не си глупава. Знаеш какво имам предвид.

— На Софи няма й хареса, ако спя с братовчед й — върти очи тя.

Той се обляга назад, вади нова цигара иззад ухото си и се прави на обиден.

— Някой да е казвал такова нещо?

— Не съм глупава и знам какво имаш предвид.

Вече никой не се усмихва. Погледът й не слиза от лицето му. Оказва се, че тя е доста по-умна, отколкото е предполагал.

— Цигара?

— Да, разбира се.

— Виж, Марго…

— Какво?

Аз го накарах да изрече следващите думи:

— Какво ще кажеш да идем да се разходим в парка?

Марго дърпа от цигарата, като се мъчи да не се задави.

— Не знам да има паркове наоколо.

— Сигурен съм, че ме разбираш.

Навеждам се към нея и й казвам отчетливо: „Недей“. Знам, че говоря напразно. Никой не можеше да ми казва какво да правя дори когато навърших четирийсет, камо ли на шестнайсет! Затрудненията не ми пречеха, само засилваха решителността ми. Замислих се каква тактика да приложа. Единственият изход беше да се отдръпна и да я оставя да прави каквото иска, а когато то приключи, когато ужасната грешка бъде сторена, да предприема необходимото, за да съградя нещо добро от отломките. Като поука и мъдрост например.

 

 

В колежа не посещавах часове по психология. Не бях чела и Фройд. Но по онова време прозрях нещо, което хвърли ярка светлина върху избора на един живот, избор, който никога не разбрах, нито напълно забравих.

Марго не се разстройваше твърде от кавгите със Сет.

Наистина. Приемаше плесниците, ритането, присмеха и лъжите със съзнанието, че целувките ще бъдат по-сладки, че обещанията и нежните жестове ще бъдат по-вълнуващи, ако са поднесени след нанесената рана.

Веднъж Сет се изкатери по водосточната тръба до стаята на Марго в малките часове на нощта и я уговори да се разходи с него в колата му. С известна неохота се залепих за тях, а те поеха към един бар в града, на петнайсетина километра оттук. Под звуците на гърмящия глас на Джони Кеш по радиото Сет каза:

— Обичам те, сладурче!

— Аз те обичам повече, Сет!

Сет намали звука.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Би ли умряла за мен, Марго?

— Разбира се!

Последва мълчание.

— А ти би ли умрял заради мен?

— За теб аз бих убил, Марго!

Тя замря. Размърдах се неспокойно на мястото си.

След по-малко от час Сет я повлече навън и я блъсна в една стена.

— Видях те! — изкрещя той, размахвайки пръст пред лицето й.

— Какво си видял? — с пресекнал дъх попита тя.

— Онова момче! Гледаше го!

— Не, не съм.

— Не ме лъжи!

— Сет, но аз обичам теб! — извика тя и обгърна лицето му с длани.

Той я зашлеви с все сила. После я целуна нежно.

И колкото и странно да бе, тя се наслади на всеки миг от разигралото се евтино представление.

 

 

Докато Марго крачеше нервно из стаята, кършейки ръце, и се чудеше как да съобщи новината, реших да се посъветвам с Бони — ангела хранител на Греъм. Всъщност това беше неговата починала по-малка сестра. Тя обаче кимна и изчезна. Тъкмо се усъмних в тактиката й и тя се появи, водейки някого със себе си.

Беше Ирина, по-млада с трийсетина години, с гладко лице и ясни очи, облечена в дълга бяла рокля. Но от гърба й не се стичаше вода. Тя ме погледна, протегна ръка и ме погали по лицето. Закрих устата си с ръка, а очите ми се напълниха със сълзи.

— Мамо — въздъхнах аз и тя ме притисна до гърдите си.

След малко се дръпна назад и взе лицето ми в ръцете си.

— Добре ли беше, милата ми? — попита ме тя.

Сълзи задушиха отговора ми. Исках да й кажа много неща, да задам много въпроси!

— Липсваше ми — успях да отроня едва.

— Миличката ми. И ти ми липсваше. Но всичко ще се оправи. — Тя погледна към Греъм. Знаех, че е дошла, за да бъде с него.

— Колко ще останеш? — бързо попитах аз.

— Нямам много време — погледна тя към Бони. — Мога да идвам само когато е нужно. Скоро ще се срещнем пак.

Изтри сълзите ми, после целуна ръцете ми.

— Обичам те — прошепнах аз, а тя се усмихна, седна до хъркащия на дивана Греъм и сложи глава на гърдите му.

Изтичах нагоре до стаята на Марго. Тя стоеше пред огледалото и безгласно изговаряше нещо.

— Марго — с последен дъх й извиках аз. — Мама е долу, бързо!

Тя не ми обърна внимание и продължи да репетира малката си реч. Реч, която запомних добре.

Знам, че си много разочарован от мен, знам, че и мама ще бъде разочарована. Очите й се наляха със сълзи. Но както казва лейди Макбет, стореното е сторено. Размислих сериозно и реших да задържа детето. Дали ще ме изгониш, зависи от теб.

Бях видяла бебето още когато беше дребен зародиш, гледах как мърда и се върти, докато се намести здраво като диамант върху червена възглавничка, а сърчицето му затуптя. Момченце. Моят син.

Марго завърши монолога си и продължи да се взира още няколко минути в огледалото. За миг отраженията ни се сплетоха. Близначки, от две противоположни страни — видимия и невидимия свят. Само погледът в очите ни беше различен. Този на Марго издаваше човек, застанал пред мост над пропаст. Докато моят бе на човек, който вече я е минал от другата страна.

Тя тръгна бавно надолу.

— Папа?

Греъм хъркаше на дивана. Тя го извика отново. Ирина го побутна леко и той се събуди. Марго се сви изплашено. Надяваше се, че ще продължи да спи и ще я избави от затруднението. Той скочи и се огледа.

— Добре ли си? Какво е станало? — попита той тревожно и затърси очилата си в косата.

— Нищо, нищо, папа — побърза да го успокои Марго.

— Ела и седни тук — все още замаян от съня предложи той.

Марго се подчини, като бършеше сълзите си.

— Бледа си като платно — добави той, тръгвайки към кухнята. — Добре ли си? Седни, ще направя чай. Страшно много съм спал… Сънувах мама, знаеш ли?

— Така ли? — попита Марго, а сълзите продължаваха да се стичат по страните й.

— Каза ми да се грижа по-добре за теб. Представяш ли си! — извика от кухнята той.

Марго не отговори. Сви пръстите си в юмрук, за да не изкрещи. Видях, че Ирина се приближи и я прегърна през кръста.

Греъм влезе, погледна Марго в лицето, сложи подноса на масичката и стисна ръцете й между своите.

— Какво има, скъпа? — нежно попита той.

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. Застанах до нея и поставих ръка на рамото й.

— Мисля, че съм бременна!

Извърнах очи. Не издържах гледката на внезапно състарилото се и покрусено лице на Греъм. Но когато го погледнах отново и видях изражението му, осъзнах, че то не издава скръб или разочарование, нито пък гняв, най-малкото към Марго.

Изразяваше поражение. Картината разкриваше спомена за детето, което той и Ирина бяха загубили, което бяха решили да махнат.

— Внимавай — прошепна му Ирина. — Тя има нужда от съвет, а не от присъда.

Доближи лицето си до това на Марго, толкова близо, че усети скръбта в душата й.

— Каквото и да решиш да правиш, трябва много, много грижливо да го обмислиш, без да отдаваш голямо значение на настоящето, а да се съобразиш с бъдещето си. — Греъм се стовари на дивана до нея, хвана ледената й, трепереща ръка, и попита: — Той обича ли те?

— Кой?

— Бащата.

— Да. Не. Не знам — прошепна тя. Сълзите капеха вече в скута й.

— Защото ако те обича, имаш шанс. В противен случай, трябва да помислиш за собственото си бъдеще.

Би предпочела да й изкрещи и да я изхвърли. Трезвият му разум я обърка съвсем. Погалих я по главата. Ритъмът на сърцето й се успокои.

— Трябва да разбера дали ме обича — промълви тя след няколко минути.

— Направи го — кимна Греъм и погледна снимката на Ирина над камината в мига, когато тя ми се усмихна на път за там, откъдето беше дошла. — За любовта няма пречки.

 

 

Спомних си, че знаех отговора. Знаех и решението. Но ми беше нужно някой друг да ми го каже, да потвърди, че искам да се отърва от бебето не защото съм лош човек.

Трябва да разберете, че мислите на Марго бяха като удари с камшик по гърба ми. Измъчваше ме най-вече невежеството на младостта, което определяше разсъжденията й. Тя не си представяше новото човешко същество, действителното дете. Отнасяше се към бременността си като към къртичина, която трябва да бъде стъпкана. Глупаво дете, мислеше си тя, а аз си представях Марго като бебе, родено и изоставено, представях си как желанието ми тя да оживее набираше мощ, докато стана несломимо. Как ще се грижа за невръстно дете? Защо е нужно да го искам дори? — мислеше си тя. Докато аз, с не по-малко чувство за вина, се питах дали нямаше да е по-добре, ако Марго беше умряла и изобщо не беше оцеляла. Виждах как в помътения й разсъдък се роят и други мисли, които не се осмелявам да спомена дори.

Тя намери клиника в Лондон, в която бяха готови да направят аборта за значителната сума от двеста лири. Съобщи на Греъм намеренията си, а той кимна и я увери, че ще й даде парите, като не забрави да я предупреди, че е болезнено, но трябва да изтърпи.

Марго съобщи на Сет, че е бременна чак след една седмица. Челюстта му увисна от изненада, после се извърна и тръгна из стаята. Тя го остави така няколко минути.

— Сет? — плахо попита тя.

Той се обърна. Широката му усмивка и блеснали очи посяха семето на съмнението в сърцето й. Не беше очаквала да се зарадва. Може би беше знак за нещо добро. Може пък да останат заедно и тя да задържи детето.

Знаех какво ще последва, все едно се въртях в добре познат танц. Наклоних се и се протегнах да удържа силата на шамара му. От удара Марго се завъртя и загуби равновесие. Хвана се за облегалката на близкия стол и се обърна към него, зашеметена и без дъх.

— Но Сет!?

От крилете ми проехтя глас, който отекна в най-дълбоките кътчета на моята душа. Не се меси! Пристъпих напред, за да спра следващите действия на Сет, но внезапно се озовах от другата страна на стената. Оттам чувах всеки юмручен удар, глухия тътен на ритниците. Аз пищях от едната страна на стената, а Марго пищеше от другата. От безсилие започнах да блъскам с юмрук.

Огледах се. Намирах се в задния двор на Сет между плевелите, окъпани в лъчите на залязващото слънце.

След миг почувствах, че някой ме прегръща. Беше Соломон, ангелът хранител на Сет. Бяхме се срещали и преди. Той хвана ръката ми, за да ме успокои.

— Пусни ме — озъбих му се аз. — Помогни ми да вляза вътре!

— Не мога. Знаеш, че е така.

— Защо сме тук, навън?

Соломон се вторачи в мен.

— Някои неща трябва просто да се случат, а други — не. Когато те правят избор, ние сме безсилни.

Отвътре се чу нов писък, после шум от трясване на врата. Настъпи тишина. Соломон погледна стената.

— Сега можеш да се върнеш вътре. Сет си тръгна — рече кротко той, а аз се втурнах напред и се намерих пак до Марго.

Тя лежеше на пода, борейки се за въздух, с разбъркана, изцапана с кръв и сълзи коса. Пронизваща болка в областта на корема я принуди да седне, пищейки. Не й достигаше въздух.

— Дишай бавно и дълбоко, бавно и дълбоко — повтарях аз с пресеклив от хлипания глас.

Тя се огледа, ужасена, че Сет може да се върне и същевременно жадуваща за утехата му.

Наведох се над нея да поправя непоправимото. Диамантът вътре в нея беше изчезнал. Червената възглавничка беше разнищила плътните си влакна навред по пода.

Тръгнах да повикам помощ, като внуших на една съседка да почука на вратата на Сет. Когато никой не й отвори, тя реши да влезе и да провери дали младежът е добре. Видя Марго на пода и извика линейка.

 

 

В усилието си да свикне със случилото се, Марго реши да замине колкото е възможно по-далеч от Сет. Завъртя глобуса на бюрото на Греъм, затвори очи и протегна показалец. Аз спрях кълбото и приближих пръста й до възможно най-добрата дестинация — Ню Йорк.