Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (4)

3
С очила на извънземен

Прекарах цели шест месеца в бродене по коридорите на детското отделение на „Ълстър Хоспитал“ — разбрах, че е така, защото когато я изписаха, Марго вече можеше да сяда. Наблюдавах как лекарите преглеждат детето — дребничко и пожълтяло, все още в кувьоз, към който водеха множество тръбички.

Неведнъж доктор Едуардс, детският кардиолог, натоварен с възстановяването на Марго, заявяваше, че тя няма да изкара още една нощ. Неведнъж се пресягах през стената на кувьоза, слагах ръка на сърцето й и я връщах на Земята.

Сега мога да призная, минаваше ми през ума да я оставя да умре. Това, което знаех за детството й не вещаеше светли бъднини. И после се сещах за хубавите мигове. Сутрешното кафе с Тоби на паянтовия балкон в Ню Йорк. Нескопосаните стихове, съчинени на Бонди Бийч в Сидни. И накрая стартът на моя собствен бизнес, създаването на „Кей Пи Лейнс“. Мислех си: „Е, добре, хлапе, да го сторим: да останем живи“.

По това време открих няколко неща:

Първо откритие: да гледаш, да закриляш и да регистрираш загрижено състоянието на Марго, значи да си неотлъчно до нея. Един или два пъти ми хрумна да се разходя навън — да разгледам наоколо, да се отбия за лека закуска в някое топло местенце. Но не можех да се откъсна от сградата на болницата. Бях свързана с Марго и не само защото тя бях аз. Усещах чувството за дълг така, както никога досега, нито като съпруга, нито като майка.

Второ откритие: зрението ми се промени. В началото реших, че ослепявам. Но после всичко стана такова, каквото винаги е било: чайникът беше чайник, пианото — дървен инструмент с бели и черни клавиши… Но все повече ми се струваше, че виждам света през очите на извънземно същество. Доктор Едуардс се стопяваше, за да се превърне от Кари Грант в манекен от неонова реклама, обгърнат от причудливи разноцветни лъчи, които струяха от сърцето му и се виеха нагоре към ръцете и главата, после надолу към кръста, като обръчи, та чак до петите му. Приличаха ми на инфрачервени лъчи, но много по-странни. Не само това се бе променило в начина ми на виждане. Съзирах и паралелни времеви рамки (повечето за около минута), погледът ми минаваше и през стената в съседната стая, сякаш имах рентгенови очи. Виждах предметите като през огромни увеличителни стъкла. Веднъж видях дори и белите дробове на доктор Едуардс — пълни с черен катран, резултат от слабостта му към пурите. Но най-странно беше когато видях ембриона, заченат едва тази сутрин в сестра Харисън, да се търкаля по фалопиевите й тръби като безформено топче за пинг-понг, докато най-сетне спря в мекия покой на нейната утроба, както камъкът потъва във вир с вода. Гледката толкова силно ме развълнува, че тичах след сестра Харисън до паркинга на болницата, но сещайки се за Марго, хукнах обратно към тъжната, пълна с детски вопли стая.

Трето и най-важно откритие: нямам никаква представа за времето. Лишена съм от биологичен часовник, който да ми подскаже кога е настъпила нощта, не съм в състояние да си спомня кога е Коледа. Става нещо такова: виждам времето, но понятието часовник е изгубило смисъла си. Представете си, че гледате дъжда; нали виждате малки сребристи сфери от вода? Понякога са като плътна завеса, спускаща се от външната страна на прозореца. Когато сега гледам дъжда, виждам милиарди водородни атоми, които се трият в съседните атоми кислород. Подобно на бели чинийки, въртящи се между сиви топчета, пръснати върху тезгях. Така е и с времето. Виждам го като множество атоми, като проядени от червеи улейчета и светлинни частици. Плъзгам се през времето така, както човек нахлузва ризата си, натиска бутона на асансьора и се оказва на двайсет и четвъртия етаж. Виждам да се отварят паралелни времеви рамки и да разкриват миналото и бъдещето като действия, разиграли се зад ъгъла.

Не живея във времето. Само надниквам за малко в него.

И очевидно това е голяма пречка за моите планове. Ако съм извън времето, как да изпълня мисията си да променя живота на Марго?

Посвещавам целия си престой в болницата, за да обмисля начините да накарам Марго да се промени. Ще й подсказвам тихичко отговорите на въпросите от изпитите в училище. Ще й крещя дори да не яде вредни храни и захар, ще настоявам да спортува. Ще я накарам да стане блестящ финансист. Това последното е най-важната цел. Защо ли? От мен да знаете — бедността означава много повече от гладен стомах. Тя означава да бягаш всеки път от правото си на избор, щом застанеш пред него.

Казах си, че сигурно това е причината да стана ангел хранител на самата себе си — не само за да видя целия пъзел, както се изрази Нан, а и да разместя малко елементите, за да се появи нова картина, да върна отново възможността за избор.