Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (32)

Интервю с автора

— Кога за първи път осъзнахте, че искате да сте писателка?

— Не мисля, че някога съм направила подобен съзнателен избор. По-скоро чувствах, че трябва да пиша. Спомням си как десетгодишна траках на пишещата машина в дома на баба ми и дядо ми една ваканция, твърдо решена да напиша роман, преди да се върна на училище. Израснах в доста неспокоен квартал на Белфаст в период на размирици в страната и в дом, в който насилието беше всекидневие. Така че писането бе някакъв начин да се справя.

— В кой момент решихте каква писателка искате да бъдете?

— Мисля, че това решение дойде в резултат на продължителни експерименти с различни форми. Дълго време исках да се занимавам с кино — измислях и участвах в скечове, режисирах дори филм, преди да завърша, и продължавам да замислям стихотворенията си като минифилми. По същия начин подходих и към романа — като сбор от филмови кадри, които да са зрелищни, с много игра на светлина и звуци — все едно създавам саундтрака на книгата и така за самата мен става ясно какво чувство, настроение, движение искам да внуша на читателя. Смятам, че решението какъв тип писател искаш да станеш, е дълъг процес на развитие на една основна цел. Моята е да изследвам как да запазим човешкото у себе си и как да преодоляваме препятствията.

— Толкова сте млада, а вече можете да се похвалите с голямо семейство. Как успявате да жонглирате със задълженията на майка и писател?

— „Жонглиране“ е думата. Старая се на първо място да съм майка и след това идва всичко останало, а то е много, ето защо е изключително трудно да намериш време за писане, особено след като децата ми са толкова малки. Често се налага да избирам дали да пиша, или да легна да спя… но пиша от години. И преди да се появят децата, съществуваха неща, които ме отвличаха. Работех на три места, преди да завърша, и съм свикнала да намирам време за писане. Обикновено това е времето, когато децата спят, ето защо често се оказва, че не съм в час, когато се заговори за телевизионен филм, излъчен късно вечерта. Освен това държа бележници из цялата къща, в колата, в чантата си, имам навика да пиша мислено и понякога се изключвам от разговорите, защото си мисля за сюжета… Нещо, което дразни хората, които се опитват например да ми продадат стоката си по телефона.

— Разкажете ни малко повече за пътя от публикуването на първия ви разказ до намирането на агент и първия договор с издател.

— Стана много бързо. След дългогодишни опити и десетки откази бях започнала да се питам дали изобщо ще се случи. Точно тогава се свързах с голям агент и вече имах договор за издаване на роман, който току-що бях завършила. Но нима нещата в живота не се случват така? Споделих с майка си, че тъкмо ми е дошла идеята за роман и в следващия момент вече е станало ясно, че ще се издава по света. Тя реши, че я занасям.

В един доста напрегнат етап от живота ми една сутрин се събудих с идеята за роман, в който една жена става ангел хранител на самата себе си. Винаги съм била очарована от ангелите, вярвала съм в тях и съм проявявала голям интерес към всичко, свързано с тях. Вълнувах се от това, какво би било, ако можеш да наблюдаваш своите избори и действия от позицията на ангел. Дали ще се опиташ да промениш събитията. Дали бих посмяла да го направя?

Когато научихме, че доведеният ми брат е загинал в Афганистан и преживяхме скръбта и медийното внимание след това, приоритетите ми се смениха — без да зная тогава дали романът ще бъде издаден и дали цялото това време, отделено на писане си заслужава, ми се прииска да запиша идеите, които и без това ме преследваха. През юли 2009 година занесох първата глава на едно събиране, организирано от „Ню Райтинг Норт“, на което автори, спечелили литературни награди, бяха представени на агенти, издатели и редактори. Точно тогава се запознах с прекрасната Маделин Бъстън от „Дарли Андерсън Ейджънси“. Тя прочете първите петдесет страници и поиска още. Само че аз бях написала само толкова… Две седмици по-късно бях завършила целия роман и тя подписа с мен договор още същия ден. Месец по-късно вече имах договор и с издател.

— Какво е чувството да знаеш, че първият ти роман ще бъде публикуван?

— Дебютният роман е нещо наистина специално и да го видя отпечатан е преживяване, което, докато осъзная, след всичките години на мечти и надежди, ще мине много време. Това не е нещо, което да приемаш за даденост.

— Какво ще посъветвате бъдещите писатели?

— Макар като дете да си играех на писане на романи, когато пораснах, една от причините да отлагам това занимание беше съзнанието, че подобно нещо отнема много сили и време. Мога да напиша стихотворение или разказ за една нощ, докато един роман може да отнеме години, без да излезе нищо от него. Ходех на работа на пълен работен ден и имах две деца под тригодишна възраст. Въпреки всичко успях да го завърша в много кратък срок, защото бе важно за мен. Наслаждавах се на всяка минута от процеса.

Първият ми съвет към бъдещите писатели е да не мислят за това, колко време ще отнеме. Вторият е — започнат ли, да завършат това, с което са се захванали. Когато започнах първия си опит за роман през 2008 година, много скоро осъзнах, че не ми харесва особено, но упорствах, докато не завърших първата чернова само за да докажа, че мога да стигна до края. И като всички останали писатели, романистите трябва да се пробват и в други жанрове. Не мисля, че щях да напиша своя роман, ако не бях писала стихове и сценарии. Всеки жанр допълва останалите.

— „Дневникът на един ангел хранител“ разглежда редица сериозни теми. Какво ви накара да изберете точно тази форма?

— Темата за разкаянието е почерпена от личния ми живот в периода, когато замислях романа. След смъртта на доведения ми брат, която за пореден път ми напомни за смъртта на баба ми и самоубийството на баща ми, си дадох сметка, че старата истина „Животът е кратък“ е валидна за всички. Не исках да стигна определена възраст и когато се обърна назад да се разкайвам за почти всичко. Исках също така да разбера как може да се преодолее разкаянието, да извадиш положителния урок от погрешните избори, които си направил.

— Има толкова мрак и тъга във вашата история, особено когато става дума за детството на Марго и Тео. Как успяхте да им противопоставите толкова надежда и светлина?

— Това е част от изследването на процеса на преодоляване на болезнени преживявания. Исках да разбера как хора с лош старт в живота, върху чиито избори често пъти е легнала сянката на личния им опит, могат да преобърнат нещата и да вземат съдбата си в свои ръце. Необходимо беше обаче пътят от мрака към светлината да бъде показан, за да се покаже и надеждата.

— Откъде идват героите ви и как се развиват в течение на разказа?

— Четох някъде, че Хари Потър е съществувал в съзнанието на Джоан Роулинг като напълно завършен образ дори със собствено име. По същия начин в главата ми се зароди и Марго Делакроа. Първо си мислех, че презимето й трябва да е Хелакроа, но после реших, че не съм слушала внимателно. Същото важи и за останалите герои в книгата. Срещна ли ги на улицата, непременно ще ги позная.

— Имаше ли в процеса на писането и редактирането трудни моменти?

— Не мога да кажа, че е имало много трудни моменти, защото бях готова със сюжета предварително.

— Историята засяга света на духовете и света на хората. Как успяхте да ги свържете?

— Никога не съм си поставяла за цел да пиша за духове, но когато прегледах нещата, които съм писала преди време, дори като дете, във всички тях има следа от свръхестественото. Винаги ме е привличал светът на духовното или, по-общо казано, на невидимото. Продължавам да се изумявам от факта, че учените само няколко поколения преди нас са вярвали, че има само една, а не милиарди галактики… Много съм любопитна какво има отвъд завесата на нашето материално съществуване и да открия истината. И по-важното — да открия истината за това, какво означава да си човешко същество.

— Имахте ли предвид определена аудитория, докато пишехте?

— За мен винаги е важно, когато описвам определени ситуации, да го правя по такъв начин, че да не обиждам или наранявам хора, които са ги преживели. Става въпрос за такива травми като загуба на любим човек, изоставяне на дете, или както е в случая на Марго и Тоби — да преживееш да съдят детето ти за убийство.

— Над какво работите в момента?

— Пиша втората си книга — работното заглавие е „Напълно човешко“. В него става въпрос за връзката между духовния и физическия свят.

— Кои са десетимата писатели, повлияли най-силно върху изграждането ви като писател? (Имам предвид съвременни писатели, класици романисти и поети, книги, които сте чели, хора, които сте срещнали и са ви вдъхновили…)

— Винаги са ме вдъхновявали писатели като Шарън Олдс, Силвия Плат и Мери Оливър, чиято поезия събужда у мен една невероятна чувствителност и ми показва какво е да си жив. В университета изучавах древногръцка и латинска литература — Вергилий, Омир, Катул са повлияли в най-голяма степен върху отношението ми към писането. В последно време се вдъхновявам от духовитостта на Марк Хадън и от поета Люк Кенард, както и от Одри Нифенигер, Джоди Пико, Алис Себолд и Лиз Йенсен. От всички курсове, които съм посещавала, и книги, които съм чела, „За писането. Мемоари на занаята“ на Стивън Кинг и „Пътят на твореца“ на Джулия Камерън са ме формирали в най-голяма степен като писател. Вдъхновявам се и от музиканти, композитори и изпълнители като Рахманинов, Равел, Дебюси, Бьорк, Колдплей, Тори Еймъс…