Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (11)

10
Планът на Грогор

Мъжът, който отвори вратата, не беше човекът, когото бях видяла във въображението си.

Оказа се, че семейството от виденията ми е продало къщата и се е върнало в Ексетър, а мъжът срещу нас е новият собственик и живее тук повече от година.

Но щом го видях, заподскачах с радостни възгласи. Прегърнах го и обсипах лицето му с целувки. После заприпках наоколо, размахвах ръце и си говорех на глас като луда, а в това време Марго му обясняваше коя е и защо е на колене на стъпалата пред входната му врата в три часа сутринта с вид на удавник, току-що изваден от дъното на морето.

Почувствах се като Еней в царството на мъртвите при срещата му с онези, които бе обичал и загубил. Човекът пред нас беше Греъм Инглис, мъжът, когото наричах „папа“ в течение на десет дълги, прекрасни години. Така и не го прежалих след неговата смърт. Сега се наложи да минат седмици, за да свикна, че той отново е тук, с червеното, покрито с брадавици лице, издаващ недотам приятни звуци ту с устата, ту с други части на тялото, ломотещ, без да спре, с натъпкана с пай с месо уста, мъж, готов да заплаче за нищо. Такъв беше „татко“ — жалостта бе изписана на лицето му. Жалост, която още при запознанството с него прелива във вашата длан и потича във вените ви.

Греъм загърна раменете на Марго със старо одеяло, заведе я вътре и й наля чаша горещ чай. Каза й да го почака, за да повика Ирина (тя ми стана майка за цяла една година), а после двамата полека отведоха Марго в дневната. Останах в коридора, премръзнала от студ. Беше ми дошло в повече. Треперех цялата, а от изненадата бърборех сама на себе си, втренчила поглед в мама, сякаш тя щеше да се стопи всеки миг. Поглъщах с очи нещата, които ми бяха липсвали така много: нейните гладки заоблени ръце винаги щедро протегнати напред, начинът, по който сръчкваше с лакът Греъм за неуместните му шеги и забележки, като сама се подсмиваше скрито, навикът й, когато се замисли да върти стегнатата си в конска опашка коса между палеца и показалеца. Кадифената мекота на ухаещата на рози нейна прегръдка. Ако тя беше до мен, когато се роди Тео, животът щеше да бъде по-малко трънлив.

Но да не се отклонявам. Наруших нишката на разказа си. Тръгнах към задния двор, където насреща се появи Нан. Прегърнах я и захлипах от радост.

— Нан! — възкликнах аз. — Знаеш ли кого видях току-що?

— Да, разбира се — кимна тя и ме улови за рамото. — Знам, но не се вълнувай толкова!

Преглътнах стъписването си. Докосването на Нан по рамото винаги ме връщаше на земята. Изведнъж изтрезнях.

— Извинявай. Аз просто…

Тя вдигна пръст към устните ми.

— Ела с мен. Налага се да поговорим.

 

 

Преди да предам разговора ни, трябва да разкажа един спомен.

Беше седмица преди смъртта на мама. Една съботна утрин се събудих със странно усещане. Въздухът беше наситен с тишина, така осезаема и натежала от страхове, че не предричаше нищо добро. Усетих боязън, чувствах се, сякаш съм тръгнала по ръба. Сърцето ми безпричинно заби силно. Станах и отидох да нагледам мама. Лежеше в леглото си, лицето й се открояваше восъчножълто на фона на белите чаршафи. Погледнах през прозореца и видях как татко се отдалечава за утринната разходка на Джин. Наплисках лицето си със студена вода. Усещането за надвиснала опасност стана непоносимо, стомахът ми се сви. Бях наясно, че ще стане нещо.

Вече знаехме, че мама е болна. Безпокойството, което ме гнетеше, не беше свързано с предчувствие за нейната смърт. Чудех се дали в полето наоколо не е станало убийство през нощта — толкова тягостно беше чувството. Или пък в къщата беше влязъл непознат? Тръгнах надолу по скърцащото стълбище. Внимавах да стъпвам леко и бавно, за да не вдигам шум. Щом слязох, си казах, че трябва да се овладея. Вдигнах от перваза на прозореца празната чаша за кафе на татко и се запътих към дневната. Но едва прекрачила прага, изписках от ужас — наведен над огъня, пред камината стоеше висок мъж в раиран костюм, но наместо крака имаше тънки дири гъст, черен дим и сякаш гореше или се разтапяше на мястото си, а когато се обърна да ме погледне, очите му бяха изцяло черни. Изпуснах чашата за кафе на татко и тя се разби с трясък на пода. Вдигнах отново поглед към човека, но той беше изчезнал.

Не съм разказвала този спомен на никого. Ясно е защо.

Споменавам го сега, защото това, което ми разказа Нан, ме върна към онзи момент. Тя говореше за преживяването ми, като че самата тя е била там, наричаше мъжа без крака не плод на въображението ми, не дух, а Грогор. Грогор е демон, каза ми тя. Вече бил идвал тук. Щяла съм да се запозная с него много скоро.

Досега бях срещала демони само във вид на сенки и блуждаещи зли духове, но не и в образа на хора. Виждала бях демоните, които населяваха душата на Сали. Понякога, когато някой от тях избиеше към повърхността, лицето й приемаше чужди очертания, а аурата й, подобно на облак пред буря, менеше цвета си от оранжев на черен. Виждала бях тъмна мъгла да кръжи в преддверието на „Сейнт Антъни“. Тя се събираше във формата на гъсти и мрачни дървеса, а ангелите я заобикаляха предпазливо. Случвало се бе да се взра в Хилда и да видя, че разширението на аурата й е като блуждаещ зъл дух, изпълнен със злоба и мъст. Досега бяхме живели с демоните в мир, без големи свади и борби. Но сега изглеждаше, че един от тях търси сблъсък с нас и ще се радва да го постигне.

— Защо иска да се срещне с мен?

— Не забравяй, че той е тук по работа — обясни Нан. — Иска да ти предложи нещо.

Спрях и се обърнах към нея:

— Искаш да кажеш, че той е тук, защото аз съм тук.

— Така мисля.

— И какво е предложението?

— Иска да си тръгнете — ти и Марго.

— Или какво?

Нан въздъхна.

— Или може би ще изпрати болест за мама?

Ето защо Нан не искаше да говори. Краката ми омекнаха и се хванах за нея, за да осмисля чутото.

Мама се разболя внезапно около месец след появата на Марго на стъпалата пред къщата. Никой не знаеше защо. Лекарите не можаха да установят болестта й. Лекарствата не помагаха. До мига, в който умря, татко беше напълно убеден, че тя ще се оправи. Аз също.

Думите на Нан ме накараха да падна на колене, да похлупя лице в скута си и да заплача с глас.

 

 

Излизаше, че аз съм причината за смъртта на мама. Ако не се бях появила на прага на техния дом, ако не ме бяха взели при тях, тя щеше да живее още двайсет-трийсет щастливи години. А татко нямаше да се сломи така.

Трябваше да събера кураж и да се срещна с демона. Тръгнахме с Нан към къщата. Под ябълковото дърво се извърнах към нея и тя докосна лицето ми с ръка.

— Не забравяй, че си ангел. И цялата Божа сила е в теб. Но ти все още не усещаш пълната й мощ.

След тези думи тя изчезна.

 

 

Сцената вътре в къщата повдигна настроението ми. Марго седеше до огъня, увита във вехтото одеяло, с димяща чаша чай върху кокалестите колене. Все още трепереше и разказваше със заекване на Греъм и Ирина как се е озовала на стъпалата пред техния дом. Каза им как е попаднала в „Сейнт Антъни“, какво става там, не спести нищо за наказанията в Гробницата, за боя с тухли, за раните по лицето си, нанесени само преди няколко часа. Беше толкова убедителна, изреждайки фактите, че те не проявиха ни най-малко съмнение, само доливаха чай в чашата й и от време на време записваха нещо. Когато приключи, Марго заплака. Греъм облече дъждобрана си и пое към полицейския участък.

Ирина мина край мен и видях подробности от живота й, надхвърлящи далеч пределите на познатото ми досега. Видях баща й — студен човек със стиснати устни, когото не познавах, нито на живо, нито от снимка. Видях споровете му с Греъм, спорове, които така и не бяха намерили разрешението си, видях нейната дълбока обич към него, вкоренена в душата й като вековно дърво, и разбрах огромната й скръб. Видях аборт. Греъм до нея. И двамата съвсем млади. Мамо, помислих си, не знаех.

Ирина продължи към кухнята, без да осъзнава какво се бе случило току-що. Тръгнах след нея и обвих с ръце широката й талия. Тя се обърна и се втренчи право напред. Първо помислих, че се взира в открехнатата врата на кухнята, но после разбрах, че гледа Марго през процепа. Усмихваше се. Какво хубаво момиче, казваше си тя. Така си е, мислено й отвърнах аз. Мисля, че казва истината, продължаваше Ирина. Така е. Истина е.

През последвалите няколко седмици разказът на Нан за Грогор избледня в съзнанието ми. Посещението на Греъм в полицейския участък доведе до изненадваща проверка в „Сейнт Антъни“ на полицейски инспектор и двама сержанти, а заради онова, което завариха там, затвориха сиропиталището начаса. В селото се заговори, че петгодишно дете било заключено в стаичка, толкова тясна, че едва се побирало вътре, престояло там без хляб и вода цяла седмица, а сега било в интензивното отделение на болницата. Разпределиха децата по приемни семейства и по други сиропиталища из страната. А пък самата Хилда Маркс беше намерена в кабинета й с шишенце хапчета в едната ръка, бутилка шери в другата и без пулс.

В новините по радиото (семейство Инглис нямаха телевизор) предадоха интервю с правителствени служители, които декларираха своята „мотивираност и ангажираност“ да се отпуснат по-големи финансови средства за домовете за деца в цялата страна и че „искрено обещават“ да повишат изискванията към социалните грижи за малолетните. Ирина погледна Марго, която гребеше пилешка каша.

— Трябва да се гордееш, скъпа — каза й тя. — Заслугата е изцяло твоя.

Марго се усмихна и се извърна настрани. Когато отново погледна напред, Ирина все още стоеше пред нея. После, поскърцвайки с болните си от артрит крака, тя бавно коленичи пред детето и взе слабичките ръце в своите.

— С Греъм искаме да останеш тук колкото е възможно по-дълго. Ти искаш ли?

Марго бързо кимна с глава.

— Да — прошепна тя.

Ирина се засмя. Усмивката й беше като на Нан. Сигурно затова съм изпитвала такова доверие в Нан още от самото начало. Лицето й се набразди и поруменя, морскосините й очи заблестяха, вързаната на опашка коса — плътна и руса, заподскача като на младо момиче. Тя присви очи и усмивката й отлетя. За миг Марго изпадна в недоумение дали не е направила нещо нередно.

— Да не си дух, пристигнал тук, за да ме преследва — попита Ирина най-сериозно.

„Дали говори на мен“, мина през ума на Марго. Объркване се изписа на лицето й.

Ирина вдигна ръка и приглади няколко непослушни кичура коса, излезли иззад ухото на детето.

— Просто ти… Просто приличаш много на мен, когато бях дете. Та си помислих… — добави Ирина, като че ли се опитваше да обясни нещо на себе си.

Но Марго не схвана думите й като обяснение. Тя съвсем се обърка и се изплаши, че може да я изхвърлят на улицата. За мен смисълът на думите на Ирина беше ясен — тя се опасяваше, че Марго представлява духът на детето, което беше абортирала някога в миналото. Отидох при Марго и сложих ръка на рамото й, за да прогоня тревогата, която се надигаше в гърдите й.

— Не ми обръщай внимание — нежно добави Ирина. — Остарее ли, човек се сеща за глупости. — После стана и отиде да донесе още една препечена филийка.

 

 

И Греъм, и Ирина бяха писатели. Той бълваше един след друг завладяващи криминални романи с живописни описания под псевдонима Луис Шарп. Ирина беше поетеса и се радваше на неголяма, но предана аудитория почитатели. Твърде срамежлива, за да провежда литературни четения, седнала до огъня тя редеше стиховете си бавно и внимателно, като на всеки четири години издаваше тънко томче нежна, затрогваща поезия. Новият сборник се наричаше „Предачката на спомени“ и тя скоро щеше да го завърши.

Вечерите прекарваха пред радиото, или, което ставаше по-често, водеха литературни дискусии. Марго беше слушател при спора, дали лейди Макбет е имала деца или не. („Разбира се, че е имала. Защо иначе ще говори за кърмене от майчината гръд?“ „Това е метафора, мила. Тактически номер, за да накара Макбет да убие Дънкан“.) Случваше се Марго да поеме ролята на мълчалив арбитър в разгорещен дебат дали поезията на Силвия Плат е по-добра от тази на Тед Хюз. („Как можеш да ги сравняваш? Нямат нищо общо! Все едно да опитваш да ме убедиш в ползата от осите“. „Моля?!“) И така до безкрай.

Изпълнена с любопитство, Марго прекарваше цели следобеди, наслаждавайки се на творбите на Плат, Хюз, Шекспир, следваха Платон, Вергилий, Дикенс, Ъпдайк, Паркър, Фицджералд и Бронте. Книгите, с които разполагаше в „Сейнт Антъни“, бяха втора ръка, с разръфани корици, получени в сиропиталището от благотворителни разпродажби или дарения, и беше въпрос на чист късмет дали ще попаднеш на роман, издаден от „Милз енд Бун“^[1], или на някой от Афра Бен^[2]. Най-често уцелваш първото. А сега, заредена с въпроси, които търсеха отговор — дали Хийтклиф е бил ирландец или не, словесни двусмислия, които се нуждаеха от изясняване — дали Хамлет и Офелия са били свързани от братска или плътска любов, Марго четеше целенасочено и безспир. Беше решила, че и тя ще каже думата си във вечерните спорове и няма вече да немее, чудейки се дали Калибан^[3] и Еней са имена на хора или на небесни тела. А и наред с това предизвикателствата на живота започваха да я привличат.

Тук му е мястото да кажа, че забележката на Нан за неспособността ми да съзирам всичко в духовния свят, се бе загнездила в ума ми. Много пъти виждах ангела хранител на Ирина, но този на Греъм не бях зървала никога. Липсваше ми компанията на ангелите от „Сейнт Антъни“. Чудех се защо не са около мен през цялото време, защо не съм обкръжена от демони и духове и защо понякога се чувствам като човек от плът и кръв.

Знаех, че Грогор е тук. Чувствах, че притежава силата да бъде невидим за мен, когато поиска. А може би трябваше да съм по-наблюдателна!

Една вечер, когато Греъм, Ирина и Марго обсъждаха стихотворението на Плат „Три жени“ и Греъм беше изтърсил някаква шега за филма на Полански „Бебето на Розмари“, двамата избухнаха в смях. Марго си отбеляза наум, че на всяка цена ще гледа филма, за да не изпадне пак в неловко положение. Както се смееше, Ирина стана и тръгна към кухнята за чаша вода. Внимателно затвори вратата зад себе си. Усмивката й угасна. Облегна се на кухненския плот и се втренчи през прозореца в тъмнината навън. По бузите й потекоха сълзи, които закапаха в мивката.

Тръгнах към нея, за да я успокоя, но забелязах, че от едната й страна се появява мъж. Прегърна я с ръка и сложи глава на рамото й. За миг помислих, че това е нейният ангел хранител, но разпознах костюма на райета и гъстия дим, който струеше от мястото, където трябваше да бъдат краката. Прегръщаше я като любовник, шепнеше в ухото й, галеше косата й.

Ангелът хранител на Ирина се появи зад прозореца. Лицето му издаваше гняв, примесен с безпомощност, ръцете му блъскаха по стъклото, съдейки по движенията на устните му, молеше да го пуснат вътре. Сякаш някой го беше заключил навън. Поглеждах ту Грогор, ту ангела. Не разбирах какво се бе случило. Думите, които Грогор шептеше на Ирина, я разстроиха съвсем, а незнайно защо нейният ангел хранител не беше в състояние да предприеме каквото и да било.

— Ей, ти! — пристъпих аз напред.

Без да сваля ръката си от рамото на Ирина, Грогор извърна глава и се ухили в лицето ми. Отклоних погледа си от противните му черни очи, чиито зеници плуваха в катранена пихтия, и от странната изтъняла кожа на лицето му, която бе като направена от восък.

— Искал си да ме видиш.

Той бавно се обърна към Ирина.

— Ей — настоявах аз, — на тебе говоря!

Преди аз или ангелът хранител на Ирина да направим нещо, Грогор бръкна в гръдта й с такава лекота, сякаш бъркаше в шкаф, и сложи нещо там. Ангелът на Ирина заблъска с юмруци по прозореца, но скоро изчезна. Изчезна и Грогор, но само след миг застана пред мен. Заразглежда ме от горе до долу.

— Така значи действаш — проговори той с непознат за мене акцент, но гласът му звучеше изненадващо носово.

— Отговорът ми е „не“, затова се махай.

Той се засмя и с отвращение установих, че няма зъби, а наместо уста на лицето му зее мокра, сива дупка.

— Нандита е идвала да те види, така ли? Обзалагам се, че не ти е казала всичко.

— Сигурна съм, че ми каза достатъчно.

Изплю се срещу мен. Всъщност ме заплю с черна, лигава слуз, излязла от дълбините на гадната му уста. После изчезна.

Избърсах лицето си, но ми прилоша. Ирина се съвземаше. Изглеждаше така, сякаш ужасен товар се е смъкнал от плещите й, и то тъкмо навреме. Вратата на кухнята се отвори. Беше Греъм. Тя избърса очите си с ръкав и обърна усмихнатото си лице.

— Добре ли си, мила?

— Забравих за какво съм дошла — отвърна тя и вдигна чашата с вода. — Нали ме знаеш?

Той кимна колебливо и я изчака, за да се върнат заедно в дневната.

 

 

Тази нощ легнах до Марго и я покрих с роклята си. Ядосвах се на другите двама ангели, които щъкаха из къщата. Ако бяхме обединили усилията си, можехме да изритаме Грогор оттук. Но тия двама не се отзоваха на молбата ми да се срещнем.

Преди зазоряване забелязах застаналия под лампата като буреносен облак Грогор да се надвесва над мен. Направих се, че не го виждам.

— Ирина страда от особено мъчително заболяване — обади се той по едно време. — Много неприятен начин да си иде от този свят, горката. Разбира се, единственото, което всички вие можете да направите, е да отведете Марго оттук и Ирина ще се почувства много по-добре.

— Защо Ирина? — просъсках аз. — Тя няма нищо общо с това. То е между мене и теб.

Грогор доближи лицето си до моето така, че усетих дъха му. Стиснах зъби.

— Мене и теб, казваш ти! А кой според тебе стои между нас двамата?

Обърнах му гръб и се сгуших плътно до Марго. Вбесен, той хвърли топка катран по мен. В същия миг вдигнах ръка — около леглото се спусна предпазен щит. Като купол от светлина щитът отнесе черното вещество, а Грогор избледня до сивкава мъглявина, разстлала се около щита и почти закрила блясъка му. Наложи се да събера всичките си сили, за да съхраня предпазния купол цял и да не позволя на Грогор да мине през него.

Накрая той се предаде. Възвърна противния си получовешки образ и се притисна от външната страна на преградата.

— И да знаеш! Тя може и да не умре!

 

 

Какво ми оставаше? С всеки ден, прекаран близо до Ирина, Марго ставаше по-ведра, по-щастлива и видимо преодоляваше емоционалните кризи от пребиваването си в „Сейнт Антъни“. С огромна болка наблюдавах как болестта избуява като отровен бурен в тялото на Ирина. Не мина много и тя се оплака, че кожата я сърби. Една вечер видях в светлината на огъня, че лицето й има нездрав жълтеникав цвят. Марго също го забеляза.

— Добре ли си, Ирина? — попита няколко пъти тя.

Ирина се направи, че не е чула въпроса.

— Наричай ме мама — настоя тя.

Следобед Марго четеше или се надвесваше от прозореца на стаята си, загледана в играещите в градините наоколо деца. Как жадуваше за приятел!

— Прекарвай повече време с мама, дете! — настоявах аз. — За да не съжаляваш след време.

Тя затваряше прозореца и се понасяше надолу към кухнята, където седнала по халат до масата Ирина с мъка преглъщаше супа. Ръцете й бяха твърде немощни, за да придържат чашата, а свитото й гърло поемаше храната капка по капка. Марго мълчаливо сядаше насреща й. Вдигаше лъжичката и я поднасяше към устата й. При всяка нова лъжичка мама стискаше ръката на детето в кокалестата си длан. Безмълвни, двете не откъсваха очи една от друга. Когато приключеха с храненето, последните остатъци от супата бяха изстинали, а лицето на Марго — обляно в сълзи.

Трудно ми е да обясня защо търсех Грогор. Не беше само желанието да не загубя мама. Марго ми беше като дете, като мое дете. Случваше се, и то неведнъж, нейните преживявания и тревоги да не са мои. Превръщахме се в две различни същества.

Казах на Грогор, че ще си тръгна, но нека Марго остане. Обещах да говоря с Нан и да уредим някой друг да стане ангел хранител на момичето, ако това ще реши въпроса. Не знаех дали е възможно, не бях сигурна дали е разумно дори, но исках да опитам. Погледът на Греъм, когато виждаше как мама се залежава все повече, направо ме убиваше.

Отговорът на Грогор ме озадачи:

— Интересно — рече само той и изчезна.

Макар че мама издържа стоически още няколко месеца, почина в болка и лишена от достойнство. Имаше и моменти на милост. Нейният ангел хранител се появяваше често, особено към края, укрепваше мускулите й, за да има сили да седне в леглото, показваше й насън кътчета от рая, убеждаваше я да каже на Марго и Греъм думите, които искаха да чуят. Че ги обича, че винаги ще бъде с тях. И че изобщо не е възможно Хамлет и Офелия да са били свързани от братска любов. Греъм трябвало да провери дали е наред с главата, щом му е хрумнала такава мисъл. Потвърди мнението на Марго относно теорията й за Калибан — безспорно е жена.

Погребението се състоя в една мъглива понеделнишка утрин на месец октомври. Шепа близки, няколко ангела и един свещеник се бяха скупчили до гроба. Когато започнаха да спускат ковчега, се отдалечих от групата, затискайки хлипанията си в полата на роклята. По-късно се обърнах и видях как Марго крие сълзи в юмруците си, а Греъм ми се стори смален, с посивяло каменно лице. Тук съм, за да им помогна да преодолеят това. Поех с широка крачка към Марго, прегърнах я през кръста и й казах да хване под ръка застаналия отляво на разстояние от нея Греъм. Тя се поколеба. Знам, че ти е трудно. Досега беше по-близка с мама, но сега Греъм има нужда от теб. А и ти от него — поощрих я аз.

Тя пое въздух. Свещеникът четеше от Светото писание: „Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, и ги избавя…“^[4]. Видях, че Марго предпазливо протяга ръка към лакътя на Греъм. Той се отърси от вцепенението и като разбра какво прави тя, леко се приближи, за да не стоят далече един от друг.

— Добре ли си, татко?

Греъм премигна. След няколко секунди кимна утвърдително. Първото обръщение „татко“, което чуваше, му вдъхна сила. Той обгърна пръстите й с грубата си длан. Готова съм да се закълна, че се усмихваше.

 

 

Отне ми години да разбера как е възможно един демон да убие човешко същество. По-късно Нан ми обясни, че не я е убил той, а нейното собствено чувство за вина. Или най-малкото, вината за направения в миналото аборт е осигурила благодатна почва за развитието на бацила на болестта, който Грогор беше поставил в гръдта й. Обяснението не ме накара да се почувствам по-добре, напротив, то пося в мен едно друго семе — на отмъщението.