Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (2)

1
Как станах Рут

Не помня да съм докоснала водата. Не помня и да съм се измъкнала на отсрещния бряг на езерото. Но онова, което се случи по време на това кратко кръщение в света на духовете, бе потапяне в познанието. Не мога да обясня как стана. Но както си бях вир-вода, се озовах в сумрака на някакъв коридор. От мен по напуканите плочки капеше, докато осъзнавах с пределна яснота, също както слънчевата светлина осветява всичко, пробивайки клоните на дърветата, коя съм и каква е целта ми. Рут. Името ми е Рут. Марго е мъртва.

Отново бях на Земята. Белфаст, Северна Ирландия. Познавах мястото от времето, когато тук ехтеше наистина неподражаемият звук на нощните репетиции на оркестър „Ориндж Ордър“. Предположих, че е юли, но нямах представа коя година.

Долових нечии стъпки зад мен. Извърнах се. Обгърната в сияние от мрака, изплува Нандита. В блясъка на роклята й нямаше и следа от отраженията на уличните светлини отсреща. Видях я да се навежда към мен, тъмнокожото й лице бе сериозно и загрижено.

— Съществуват няколко правила. — Тя вдигна към лицето ми четири пръста, на всеки от които лъщеше пръстен. — Първо, ти си свидетел на всичко, което тя прави, чувства или преживява.

— Искаш да кажеш, което аз преживявам — уточних аз.

Нандита размаха ръка, сякаш репликата ми бе балон, който искаше да отстрани от лицето си.

— Това не е като да гледаш филм — опита се да изясни тя. — Животът, който помниш, е само малка част от мозайката. Сега ще можеш да видиш цялата картина. Някои от парченцата дори ще трябва да наместиш. Но гледай да си много внимателна. Остави ме да продължа с правилата.

Кимнах и тя пое дъх.

— Съгласно второто правило, трябва да я закриляш. Много сили ще се опитат да попречат на изборите й. Предпазвай я от тях, жизненоважно е.

— Чакай малко — вдигнах аз ръка. — Как така ще „попречат“? Вече съм направила своите избори. Нали това е причината да съм тук сега…

— Не ме ли слушаш?

— Да, но…

— Нищо не е непроменимо, дори когато се върнеш назад във времето. Няма как да го разбереш сега, но…

Тя замълча нерешително, сякаш се питаше дали съм достатъчно съобразителна да схвана какво ми говори. Или достатъчно издръжлива, за да се справя.

— Продължавай — подканих я аз.

— Дори това сега тук — аз и ти… вече се е случвало. Но ти не си в миналото, така както си се чувствала. Времето вече не съществува. Сега си тук и представата ти за бъдеще е все още замъглена. Ето защо ще изпиташ много нови усещания и внимателно трябва да обмислиш последствията.

Сърцето ми се сви.

— Добре. Какво е третото правило?

Нан посочи влагата, която струеше като мъгла зад гърба ми. Наречете го криле, ако искате.

— Трябва да водиш нещо като дневник за онова, което се случва с теб. Включително и преживяванията ти.

— Искаш да си записвам?

— Не, много по-лесно ще бъде. Ако се придържаш към първите две правила, няма да се наложи да правиш абсолютно нищо. Крилете ти ще вършат всичко вместо теб.

Вече се боях да попитам за четвъртото правило.

— И накрая — усмихна се тя отново. — Любов, Марго. Любов!

Тя целуна върховете на пръстите си и ги допря до челото ми, сетне сведе очи и започна да мълви молитва, която според мен бе на език, подобен на хинди. Запристъпвах от крак на крак и наведох глава. Най-сетне тя приключи. Отвори очи и видях бяла светлина на мястото на тъмните зеници.

— Ще те посетя отново — рече тя. — Не забравяй, че си ангел сега. Няма от какво да се боиш.

Бялата светлина в очите й се разпростря върху лицето, покри устата, спусна се по врата и ръцете, докато внезапен като експлозия облак я погълна и тя изчезна.

Огледах се. Долових едва чуто стенание от дъното на коридора. Бях попаднала в жилищна сграда. Тук-там по голите тухлени стени някой бе изрисувал графити със спрей. През открехнатата тясна входна врата се виждаше улицата, а домофонната система до нея бе покрита с петна от засъхнала бира. В подножието на стълбището за горните етажи спеше свит на кълбо пиян мъж.

Стоях неподвижно, докато се ориентирам. В първия миг поисках да изляза на улицата и никога повече да не се връщам на това място. Но в следващата минута ме обзе желание да последвам звука на стенанието в дъното на коридора. Когато казвам желание, нямам предвид любопитство или подозрение за нещо, а по-скоро нещо средно между интуицията, подтикваща една майка да провери какво прави нейният внезапно умълчал се малчуган и го заварва да се мъчи да напъха в сушилнята домашното коте, или онова странно усещане в стомаха, което те кара да провериш дали си заключила вратата, или когато предчувстваш, че ще те уволнят, или че си бременна.

Познато, нали?

Поех по коридора, минах покрай пияния и изкачих трите стъпала до първата площадка, а оттам по следващия коридор с две врати от едната и три от другата страна, всичките боядисани в черно, стигнах до място, откъдето стенанието — дълбоко, някак примитивно — се чуваше най-силно. Пристъпих напред. Вик. Име. Женски глас хълцаше. Приближих до вратата и спрях.

Колебанието ми трая само миг и вече бях вътре. Озовах се в дневната. Никакви светлини не бяха включени. Всичко тънеше в среднощен мрак. Успях да различа канапе и малкия силует на стар телевизор. Прозорецът бе отворен и вятърът отвън блъскаше завесите в перваза, а после навътре в масата, сякаш платът се чудеше да напусне ли помещението, или да остане там. Протяжен агонизиращ вой. „Възможно ли е никой друг да не го чува?“ бе първата ми мисъл. „Защо съседите не блъскаха вече по вратата?“ Сетих се. Намирах се в Източен Белфаст по време на демонстрациите. Всички бяха навън и се люлееха, припявайки мелодията на „Саш“^[1].

Навън започваха вълнения. Полицейски сирени ехтяха от няколко посоки. Звук от счупени бутилки. Викове, тропот на тичащи хора по паважа. Прекосих дневната, водена от писъка на непознатата.

Влязох в някаква спалня, където светеше само нощна лампа. Тапетите с цвят на люляк висяха разлепени тук-там, следите от мухъл и влажните петна на стената срещу мен бяха посипани със ситни черни точки като от сажди. Завивките и чаршафите на леглото бяха в пълен безпорядък. Коленичила до него като за молитва, млада руса жена със синя дълга фланелка дишаше учестено и стенеше. Двете тънки като пръчки ръце бяха покрити със синини, все едно се е била. Изведнъж тя се изправи на колене със стиснати очи, отметна назад глава и сви устни. Едва сега забелязах, че е бременна. Около нея имаше локва от червеникава вода.

„Не може да е истина“, помислих си аз. „Какво трябва да правя, да изродя бебе? Да повикам помощ? Ами аз съм умряла. Мога единствено да наблюдавам как нещастното момиче блъска от болка юмруци в леглото.“

Контракцията я отпусна за миг и тя се свлече напред и опря чело в рамката на леглото, а очите й потънаха обратно в орбитите си. Коленичих до нея и предпазливо отпуснах ръка на рамото й. Никаква реакция. Долових учестеното дишане, предвещаващо надигащата се поредна контракция, и много скоро тя изви тяло назад, а от гърлото й се проточи вик на облекчение, който трая цяла минута. След това продължи да диша тежко.

Улових ръката й до лакътя и усетих малки грапавини под пръстите си. Взрях се по-внимателно. Десетина точки, по-дребни и от пени. Следи от пробождания. Следваща контракция. Тя се изправи на колене, задъхана. Полите на фланелката се дръпнаха нагоре и разкриха друга поредица от пробождания върху тънкото бедро. Хвърлих бърз поглед наоколо. По нощното шкафче се виждаха лъжици и чинийки. Изпод леглото се подаваха две спринцовки. Това момиче или беше диабетичка, или наркоманка.

Локвата около краката й растеше. Клепачите потрепваха неспокойно, виковете ставаха някак по-слаби, наместо да се засилват. Вероятно започваше да губи съзнание. Главата й се люшна настрани, малката влажна уста се отпусна.

— Хей — подвикнах аз.

Никаква реакция.

Изправих се и тръгнах из стаята. От време на време тялото й трепваше напред или се люшваше настрани. Стоеше на колене с извърнато към мен бледо лице и отпуснати надолу ръце, чиито китки опираха в подгизналата от мръсната вода постелка на земята. Имах навремето приятел с процъфтяващ бизнес, който някога бил наркоман, но успял да се измъкне от калта. Прекарваше дълги часове на канапето у дома и разказваше случки за известни личности, които бе измъквал от ноктите на смъртта и преддверието на ада благодарение на спринцовката си с адреналин. Естествено, не можех да си спомня процедурата, пък и много се съмнявам, че му се беше налагало да спасява раждаща наркоманка. А и със сигурност не след смъртта си.

Неочаквано момичето се свлече настрани, ръцете й се допряха, все едно ще им слагат белезници. Сега вече кръвта течеше обилно. Наведох се и разтворих коленете й. Между краката й се виждаше тъмна коса, която не можеше да бъде сбъркана. За пръв път почувствах как по гърба ми се стича влага, студена като допълнителни крайници. Бях нащрек за всичко в стаята — миризмата на пот и прах, на кръв, на осезаема скръб, звукът от пулса на момичето, който ставаше все по-бавен, както и учестеното биене на детското сърце…

Дръпнах краката й към себе си и прилепих здраво стъпалата на пода. Свалих възглавница от леглото и издърпах чаршафа, който постлах под бедрата й. Приготвих дланите си да изтегля бебето. При всеки друг случай бих побягнала през глава от подобна случка. Сега обаче, задъхана, със замаяна глава, но странно мобилизирана, неясно защо бях решена да спася живота на малкото същество.

Различавах веждите на главичката и нослето. Протегнах ръка и натиснах утробата на момичето. Ново количество вода изтече и накисна подложената под задните й части възглавница. След това, също като рибка, бебето се плъзна между краката й с такава скорост, че трябваше бързо да го поема. Държах в ръцете си телце, покрито с белезникавата защитна слуз на всяко новородено, с влажна тъмна коса и сгърчено лице. Момиче. Увих я в чаршафа и улових плътната синкава връв, защото неясно как знаех, че трябва да я дръпна, за да извадя и плацентата.

Бебето скимтеше в ръцете ми, малката уста се отваряше и затваряше като човчица и очевидно търсеше нещо. Поставих го на гърдите на майката и се посветих на по-належащата задача — да се опитам да върна духа на майката в изстрадалото тяло.

Пъпната връв вече се отпускаше в ръката ми и побързах да я дръпна. Усещах тежката торба в другия край. Все едно ловях риба. Подръпнах отново и усетих, че масата поддава. Бавно и упорито изтеглих всичко навън и плътната кървава маса тупна на възглавницата. Бяха минали двайсет години, откакто се бях занимавала с подобно нещо. Какво бе направила акушерката? Сряза пъпната връв. Огледах се за нещо остро. Забелязах джобно ножче на тоалетката. Щеше да свърши работа. Но чакай малко. Имаше още нещо. Акушерката тогава прегледа плацентата. Помня как ни показа, че е извадена добре — никаква част не бе останала вътре, в този момент Тоби се наведе над умивалника и изля там обяда си.

Плацентата на момичето съвсем не беше така наситеночервена, каквато помнех, че трябва да бъде. Тази тук бе далеч по-малка и някак тънка, като премазано на пътя животинче. При това кръвта не спираше да тече. Дишането бе плитко, а пулсът едва се долавяше. Трябваше да повикам някого.

Изправих се, за да поставя бебето на леглото, и забелязах, че е посиняло. Малката уста вече не се отваряше. Красивото куклено лице бе потънало в сън. Водопадите на гърба ми, които чувствах като криле, вече ридаеха и всяка тяхна сълза излизаше от самите ми недра. Подсказваха ми, че момиченцето умира.

Вдигнах бебето, събрах полите на дрехата си — бяла също като тази на Нан, сякаш в небесата разполагаха само с един шивач — и обвих с тях малкото телце. Усетих колко драматично тъничко е то. Едва ли имаше два килограма и половина. Малките юмручета, свити допреди миг до гърдите, започваха да се отпускат подобно на разтварящи се цветчета. Наведох се и доближих устните си до тези на детето и мощно издишах в тях. Един път. Два пъти. Малкото коремче бе опънато като матрак. Долепих ухо до гърдичките и ги потупах леко. Нищо. Опитах отново. Един път. Два пъти. Сетне ме осени нещо като интуиция. Или по-скоро инстинкт. А може би бях насочена. Сложи ръка върху сърцето.

Вдигнах отново детето и отпуснах длан върху гърдите му. За огромно свое изумление почувствах малкото сърце така, сякаш беше в моите гърди — прескачаше и работеше на пресекулки, все едно бе задъхващ се мотор на лодка, която едва се справя с високите вълни. От ръката ми струеше тесен лъч светлина. Повторих движението. Изведнъж в тъмнооранжевата светлина на отвратителната стая между дланта ми и детското телце засия бяла светлина.

Усетих как малкото сърце потрепва. Стиснах очи и извиках в съзнанието си всички добри неща, които съм направила в живота си, а за лошите искрено се разкаях — почти се молех, исках да си представя, че наистина съм ангелът хранител, така необходим на малкото дете, за да бъде върнато към живот, благодарение на силите на моето тяло.

С всяка следваща секунда светлината ставаше все по-силна и по-силна, докато по едно време сякаш изпълни цялата стая. Малкото сърце туптеше колебливо като да беше новородено теленце, което се опитва да се задържи на тънките си крака по тясна пътека. По едно време затуптя в гърдите ми — уверено и ясно, имах чувството, че ще ме оглуши, и избухнах в смях от облекчение. Сведох очи и видях как малкият гръден кош се вдига и отпуска ритмично, как устните порозовяват и потрепват при всяко поемане на дъх.

Светлината угасна. Загърнах момиченцето в чаршафа и го оставих на леглото. Майката лежеше в локва кръв, русата коса бе вече порозовяла, силна червенина бе избила по бледите страни. Опитах се да разбера дали сърцето й бие. Нищо. Затворих очи и се помъчих да извикам отново онази светлина. Нищо. Гърдите бяха студени. Бебето изскимтя. Гладно е, реших аз. Запретнах фланелката отпред и оставих детето до едната гърда с надеждата, че ще засуче. Притворило очи, момиченцето намери зърното и започна да дърпа.

Минаха няколко минути и го върнах на леглото. Побързах да сложа ръка върху гърдите на майката. Нищо. Хайде! Извиках. Допрях устни до нейните и издишах в устата й с всичка сила, но въздухът само изду бузите й, след което излезе навън, без да даде резултат.

— Остави я — чу се глас.

Извърнах лице. До прозореца стоеше някаква жена. Беше цялата в бяло. Очевидно това облекло е често срещано по тези места.

— Остави я — този път по-кротко промълви непознатата.

Тя беше ангел. Приличаше досущ на жената, която лежеше мъртва на пода — същата гъста руса коса, същата уста като човка. Дали пък не е роднина, дошла да я заведе у дома.

Ангелът вдигна на ръце родилката и тръгна към вратата, а в същото време виждах, че тялото бе все още на пода. Ангелът изви лице към мен и се усмихна.

— Тя се казва Марго — рече ангелът и погледна бебето. — Грижи се добре за нея.

— Но… — успях да промълвя аз и в това кратко „но“ имаше купища въпроси.

Вдигнах поглед, но ангелът беше изчезнал.