Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (19)

18
Послания в течността

Сигурно са прави да твърдят, че да си майка за втори път е по-добре.

Или пък просто сега аз бях готова за това. Не знам. Но като гледах зрънцето светлина дълбоко в нея, поисках сърцето му да започне да изпраща сигналите си, да възвести трепетния ритъм на съществуването си. Гледах, изплашена до смърт, как множество пъти тялото на Марго загрозява крехката мелодия на този нов живот с вируси, токсини, хормонални смущения. Но светлината се беше вкопчила здраво вътре, като дребна фигура, сграбчила потъваща мачта, която се люшка по бурни червени води.

Тя съобщи новината на Тоби. Гая извика и подскочи във въздуха — аз не й бях казала, само за да видя реакцията й, а Тоби отстъпи назад, съзря разочарованието по лицето на Марго и се опита да прикрие вълнението си.

— Бебе? Човече, това е толкова трудно! Това е… Искам да кажа, че е чудесно, нали!

Марго вдигна рамене и скръсти ръце. Тоби я привлече до гърдите си.

— Скъпа, всичко е наред. Не е нужно да го задържаме, ако ти не искаш…

Тя го отблъсна назад.

— Знаех си, че няма да искаш дете от мен…

Беше отражение на чувствата й. Отместих се настрани от заслепяващия блясък на слънцето и се обвих в сянка.

— Вече правих опити да се отърва от него — въздъхна тя и очите й се напълниха със сълзи. Лъжеше. Подлагаше Тоби на изпитание.

Лицето му се сви. Последва дълга пауза и мрачен поглед. Ето тук започна разривът, помислих си аз.

— Така ли?

— Аз… Опитах се да падна по стълбите. Не стана както мислех — продължи с лъжите тя и скръсти ръце.

Облекчение, примесено с гняв, премина по лицето на Тоби. Той затвори очи. Гая го прегърна и прошепна: „Тя се нуждае от уверението ти, че няма да я напуснеш“.

Тоби пусна Марго да отиде до прозореца и отпусна ръце.

— Няма да те оставя, Марго. Това е нашето бебе — а после добави, но по-неуверено: — Това е нашият брак.

Приближи се до нея плахо. Тя не се отдръпна, той я прегърна и постави дланите си върху корема й.

— Нашето бебе — промълви той нежно, а тя се усмихна и бавно се обърна, за да отвърне на прегръдката му.

Прекарах голяма част от бременността на Марго, спомняйки си с мъчителна яснота всичко, което бях направила, за да подложа на изпитание или да заобиколя действителността, като се мятах между позора и възбудата. Позор заради марихуаната, която тя пушеше в дома на Соня, когато Тоби беше на работа. Позор заради лъжите й („Това не е ли вредно за детето, Марги?“ „Ни най-малко. Когато аз съм спокойна, детето приема повече витамини и т.н.“). Позор заради последиците от наркотика, като го гледах как влиза в нея чак до трептящата светлина. Позор заради мислите, които минаваха през ума й („Може бе трябва да се опитам да падна по стълбите, може да имам късмет и да го загубя“ и т.н.). А после постепенно я обземаше радостна възбуда, също като мен. Вълнувахме се как светлината в утробата й приема очертанията на лицето на Тео, как малкото стъпало подпира стената на корема й, осъзнали изведнъж, че в нея има бебе, и то е реално.

Луциана и Пюи се бяха настанили на перваза на прозореца в апартамента на Тоби и Марго.

— Котки сред гълъбите! — виках им аз, а те се чумереха и казваха на Марго да иде при Соня и да даде на бебето повече витамини. Тогава карах Тео да ритне и Марго решаваше, че не иска да ходи при Соня. Решаваше да излезе да се разведри и да подиша чист въздух в Инуд Хил Парк. И правеше това всеки ден.

 

 

Познах старата с цвят на кестен врата на апартамента отсреща, по която се виеха продълговати лентички засъхнала боя. Марго беше забелязала, че отвън се трупат вестници и бутилки мляко. Беше почти сигурна, че тук живее някой. Понякога лампите светеха след полунощ, но до сутринта угасваха. Завесите бяха винаги спуснати. В квартал като този съседите страняха един от друг. Марго се колебаеше. Да иде ли да провери? Да, казах й аз. Тя погледна издутия си корем. Всичко е наред, хлапе, повторих аз. Нищо лошо няма да ти случи. Хайде, иди!

Входната врата беше открехната. Въпреки всичко, тя почука. Отговор не последва.

— Ехо — извика Марго. Отвори вратата по-широко и усети напластения прах. — Има ли някой?

Удари я воня, сякаш я бяха замерили с парцал. Боклук, влага и изпражнения. Тя пое въздух и вдигна ръка да закрие носа и устата си. Аз се поколебах. Да, знаех кой живее тук, но вече не бях така сигурна, че трябва да насърча тази среща. И тогава в течността, слизаща по гърба ми, се появи послание: „Тя е потребна тук. Прати я вътре“.

Преди да поеме обратно, отвътре се чу дрезгав глас:

— Кой е?

Беше глас на жена. На много стара и много болна жена. Роуз Уъркман. Изтичах, изпреварвайки Марго в тъмната, занемарена стая до фигурата на канапето, нетърпелива да видя лицето на Роуз, сбръчкано като лист хартия, смачкан и захвърлен в боклука, а после изгладен отново, тежките пръстени на дългите й черни пръсти, закрепени като монети на кокалчетата й, всеки с историята си. Истории, които никога не ме напуснаха.

Фигурата на канапето не беше Роуз Уъркман. Дебел бял мъж, гол до кръста, хвърли одеялото и изръмжа към мен. Демон. Отскочих назад, стресната и объркана.

— Ехо? Кой е там? — чу се гласът на Роуз от кухнята, почукването на бастуна й, направляващ тътрещите се крака през тъмнината.

Марго много бавно се приближи.

— Здравей — поздрави тя облекчена и отвратена едновременно. — Живея в апартамента отсреща. Исках само да се запознаем.

Роуз повдигна очилата си и се взря в Марго. Усмихна се с широка усмивка, по-топла от завръщане у дома, а очите й се свиха и заприличаха на тъмни процепи в дълбоките бръчки на лицето.

— Добре, хайде влез, дете. При мен не идват много хора.

Марго я последва в кухнята, оглеждайки влажните стени, слоя прах върху прогнилата маса за хранене и чувайки отекването на токчетата си по голите дъски на пода. Когато мина край стария човек на канапето, тя потрепери. Прииска й се да се махне. На мен също.

Демонът скочи и важно закрачи към мен. Сто трийсет и пет килограма оголена бяла плът с остри като карфици очи, намръщен и разсъблечен до кръста. Надвеси се над мен и изръмжа, после ме блъсна назад.

— Нямаш работа тук — излая той.

Стъпих здраво на земята, като държах под око Марго и Роуз в кухнята и се оглеждах за ангела на Роуз. Той повторно се нахвърли към мен, но вдигнах ръка и изстрелях от нея кълбовидна граната от пламък.

— Само да си ме пипнал пак, ще те направя на кайма — заявих твърдо аз.

Той вдигна вежда и изсумтя. Явно остроумните реплики не бяха най-силната му страна. Смръщи лицето си и вдигна пръст.

— Не се бъркай в работата ми — избоботи той, после се тръшна на дивана и се зави с одеялото.

Тръгнах неуверено из стаята, озадачена от срещата, недоумявайки защо тук има демон, а няма ангел.

След малко Марго се върна от кухнята с чиния със сладки, завити в алуминиево фолио. Роуз я беше прегърнала през рамо и й разказваше историята на показалеца на лявата си ръка. Отнасяше се за най-големия й син, убит през войната. Тръгнаха към входната врата.

— Извинявай, но бързам — обърна се Марго. — Казах на съпруга си, че ще се видим в парка. Но ще дойда пак.

— Ела — отговори Роуз и махна за довиждане.

Последвах Марго, озадачена. Да няма ангел? Не каза ли Нан, че Бог не оставя чедата си сами?

На другия ден Марго отново отиде у Роуз, и на следващия пак, и пак, докато се стигна дотам, че започна да прескача от единия до другия апартамент по три пъти на ден. Точно така, както някога бях обичала тези гостувания, сгрята от ведрата разсъдливост на жена, родила тринайсет деца, и която, за моя радост, караше раждането и майчинството да приличат много повече на дар, отколкото на мъчение, както си ги бях представяла аз, така сега потръпвах от ужас от вида на тази олющена врата, от екота на заплахите и подигравките от канапето, от непрестанните нападки.

Накрая призовах Нан. Не беше идвала от битката в Невада и си мислех, че пътищата ни са разделени. Започнах с тон на разкаяние.

— Нан, съжалявам — въздъхнах аз. — Много, много съжалявам.

Тя махна с ръка да прогони извиненията ми, много внимателна, както винаги, при избора на това, което иска или не иска да чуе.

— Всичко е наред — успокои ме тя и ме прегърна. — Ти си ангел за пръв път и имаш да учиш още много.

Обясних й положението с демона на Роуз.

— Защо на Роуз не е пратен ангел? — попитах аз. — И кой е този морж, който живее на канапето й?

Изглеждаше изненадана. Наистина беше така.

— Не знаеше ли… Марго е ангелът на Роуз.

Тя се засмя, но като видя израза на лицето ми, възвърна сериозността си.

— Знаеш, че човек може да има повече от един ангел хранител.

Хм!

— Знаеш ли, че ангелът хранител на Роуз бе наскоро преназначен.

Не. Но давай нататък.

Тя въздъхна:

— Скъпа моя, ти наистина трябва да започнеш да използваш тези тук. — Тя почука крилата ми. — В момента Марго изпълнява ролята на ангел на Роуз.

Втренчих се в лицето й. Май нещо се губеше в подробностите. Като например това, че Марго беше смъртна.

— И какво? — сви рамене Нан. — Не само мъртвите поемат ролята на ангели, скъпа. Иначе какъв смисъл би имало от родителите? Или от приятелите, братята и сестрите, болногледачките, лекарите…

— Разбрах — кимнах аз, макар че нищо не схванах.

— Твоята задача сега е да я пазиш от Рам.

— Демонът?

— Да. Вече сигурно си разбрала, че той я държи изкъсо.

Замислих се над това. За себе си бях решила, че той, по някаква причина, е успял да се настани в живота на Роуз като съпруг, когото тя няма куража да напусне. Но доколкото разбирах, той не я подлагаше на големи изкушения. Роуз ходеше на църква. Не беше пристрастена към дрогата. Не беше убила никого. Не можеше да се насили да стъпи върху хлебарките дори, които щастливо подтичваха по пода на кухнята й.

— Наблюдавай по-внимателно — посъветва ме Нан. — Ще разбереш целите му и силата, с която държи Роуз.

Това се случи в деня, когато Роуз разказа на Марго историята за златния пръстен върху безименния пръст на лявата си ръка.

— Този пръстен се появи в живота ми един следобед, когато бях момиче на не повече от дванайсет години. Бях във фермата на баща ми и събирах ябълки в овощната градина до хамбара. Беше такава жега, че да опечеш яйце в пепелта. Даже и кравите бяха налягали нагоре с корема, а коритата им за вода бяха пресъхнали като пясъчни дюни. Знаех, че не трябва да го правя, но не можах да се спра. Слязох долу на пристана, съблякох се съвсем гола, изрекох молитвата си и влязох в студената черна вода. Потопих даже главата си. Все още усещам струите вода да текат по косата ми, между голите ми крака… Щях да остана така цял следобед, ако можех да удържа толкова дълго дъха си. Но се наложи да задържа дъха си по-дълго, отколкото си представях. Най-напред помислих, че ме тегли течението на реката. А после около глезена си усетих топлина, топлина, която стана толкова силна, че изврещях като прасе по Коледа. Когато отворих очи, видях, че кръвта прилича на огън. Зад мехурчетата и кръвта видях дълга опашка. Алигатор, дълъг като самосвал. Спомних си как татко казваше, че слабото им място са очите, затова се наведох до муцуната му и забих палеца си право в окото му. За секунда ме пусна и тази секунда ми бе достатъчна да ритна с крака и да се изтласкам на повърхността, за да поема въздух. Но тогава алигаторът се втурна към другия ми крак и този път ме издърпа долу. Стори ми се, че стоях долу толкова дълго, че още една секунда и щях да ида горе, при Исуса. Но точно тогава някакъв мъж ме издърпа в топлината на деня, топлината на един нов живот. Той ми даде този пръстен.

Кой знае дали в тези истории имаше зрънце истина? Но всеки път, щом Роуз ги разказваше, светлината около нея блестеше така ярко, че Рам се вдигаше от канапето и се запътваше, клатушкайки се към задната врата, като мечка, страдаща от главоболие.

— Даде ми го моят първи съпруг — рече Роуз, усмихвайки се към обвитата в паяжини снимка на красив мъж на стената. — Каза ми да не спирам да разказвам историите си, да ги разкажа на целия свят. Той излезе и ми купи мек молив и бележник с кожена подвързия и ме накара да ги напиша. И аз не спрях.

— Тези бележници… — обади се Марго, — те къде са?

Роуз махна с ръка.

— Не съм ги вадила скоро. Твърде много са.

Марго вдигна от пода нов бележник с твърда подвързия.

— Това последният ли е?

Роуз вдигна изкривените си пръсти.

— Да, но ръцете много ме болят. Не мога да пиша повече.

Марго започна да чете на глас. Докато четеше, малките паралелни светове, които се изливаха и вливаха в аурата на Роуз се раздуха навън и постепенно изпълниха цялата стая. Видях като филмов монтаж кадри с образа на Роуз като дете, подканяно от родителите си да разказва истории на останалите членове на семейството в Луизиана. После майка, която драска приказки до люлката, а сетне Роуз на годините, на които беше сега, седнала до масата под покритите с мрежа прозорци в Лоу Лайбръри в Колумбийския университет, заобиколена от мъже и жени в костюми и рокли, усмихнати като за снимка, а после някой й връчваше грамота. Когато се напрегнах да прочета текста, се стъписах — наградата „Пулицър“ за художествена литература.

После изображението на същата грамота, но в едър план, поставена в рамка и закачена на стената във всекидневната на Роуз. Но това не беше същата всекидневна, в която седеше сега — онази от видението беше три пъти по-голяма, с мраморна камина, килими от стена до стена, и копринени завеси в цвят слонова кост, оформящи нишите пред прозорците. Една камериерка почистваше праха от безбройните снимки в позлатени рамки на обичните синове и внуци на Роуз, фотографии от дипломирането им, от военната им служба, а един дори се ръкуваше с президента Рейгън. Доколкото знаех, нито един от синовете й не беше завършил и гимназия дори.

Видението се сви, а аз стоях там смаяна, докато забелязах, че Рам се е върнал.

Марго прелистваше бележника на Роуз.

— Това е невероятно — каза тя. — Защо не си ги публикувала?

Тогава се обади седналият до Роуз Рам. Държеше ръката й: Не си толкова добра, Роузи.

Роуз повтори след него, като клатеше глава:

— Не съм толкова добра, дете.

— Книгите са за богатите хора, не за такива като теб.

И Роуз повтори след него като робот:

— Книгите са за богати хора, не са за такива като мен.

— Това са глупости — прекъсна я Марго. Рам я стрелна с очи. — Прекрасни са. Пишеш фантастично!

Рам извиси гласа си: Ти не се интересуваш от пари. Парите правят добрите хора лоши.

По лицето на Роуз премина сянка. Тя повтори думите на Рам.

Марго се обърка.

— Съжалявам, че мислиш така — отбеляза нежно тя. После й хрумна нещо. — Може ли да взема бележниците ти и да ги покажа на съпруга си. И той е писател.

Рам стана. Отговори противната си уста и изрева към Марго. Роуз затисна ушите си, сякаш беше чула нещо зловещо. Марго се пресегна към нея.

— Какво има, Роуз?

— Върви си — през плач каза Роуз. — Моля те.

Но после се наведе напред, обви треперещите си ръце около пръстите на Марго и ги притисна към спиралата на бележника, лежащ в скута й. Рам погледна и затропа с крак по пода до Роуз в знак на протест. Тя отвори устата да каже нещо, но усети как около нея въздухът натежава от негодуванието на Рам.

— Тръгвай — повтори тя.

Объркана, Марго погледна Роуз, после бележника и направи една крачка към вратата.

Рам изви глава назад и хвърли поглед към стария дървен вентилатор, увиснал над Марго.

— Да не си посмял — извиках аз и се втурнах напред.

Той се ухили насреща ми, тръгна клатушкайки се към него и го дръпна.

— Бързо — креснах на Марго, хвърлих се към корема на Рам и го съборих на пода.

Наблюдавах как Марго затвори вратата на апартамента зад себе си, а от тавана около вентилатора се посипа натрошена мазилка. Рам се надигна и се втренчи в мен с разширени ноздри. Сви колене и се приготви за нападение, но точно този миг най-неочаквано течността в крилете ми се превърна в пламък. Челюстта му увисна. Рам се сви и се скри като хлебарка в рамката на снимката на първия съпруг на Роуз.

После се случи нещо, което не разбрах. Роуз застана пред мен, ведра и усмихната. Гледаше право в мен.

— Готова съм — каза тя. — Накарай го да не ме безпокои повече. Заведи ме у дома.

Подаде ми ръка и аз я взех. Почувствах как тя влиза в тялото ми, минава през крилата ми, а после изчезва.

Прекарах нощта в апартамента на Роуз, крачейки напред-назад. Гледах скъпоценните й снимки, плачех над празните кухненски шкафове, гнусях се от плъховете, обитаващи цивилизовано пространството под леглото й, и от мръсната вода, която капеше от архаичния кран. Питах се защо е избрала това място, защо е позволила да се свие в юмрука на един демон, вместо да изживее живота, който й е бил предначертан. Но не намирах отговор.

Вместо това направих необходимото. На следващия ден Марго намери тялото на Роуз свито на канапето; заплака на пода, прегърнах я, зашепнах в ухото й да бъде смела, утеших я и й напомних за бележниците. След като беше извикала линейката, тя тръгна към гардероба до леглото на Роуз. Нямаше никакви дрехи, но имаше десетки бележници, изпълнени с почерка на Роуз. Напълни няколко куфара с книгите и повика Тоби на помощ, за да ги пренесат в техния апартамент, преди да е дошла линейката.

 

 

След време звънна издателят на Тоби. Бележниците на Роуз представлявали интерес за него, но имали нужда от доста редакторска работа, а той нямал време за това. Свободна ли е Марго вдругиден? Тя погледна малката планета, изригваща от корема й, и се помоли бебето да постои още малко там. Да, отговори му. Свободна съм.

Трябва да отбележа, че това беше сън, превърнат в действителност. Той растеше в мен като тайна, която се бях заклела да пазя от много дълго време. Никога не съм знаела каква искам да стана, когато порасна — струва ми се, че никога не съм знаела с точност кога официално ще стана голяма, но сега, след като се бях заинтересувала от литературата в дома на Греъм и Ирина и бях прекарала толкова часове, правейки дисекция на романите на Тоби, за да открия истината в художествената измислица, цветето в пъпката, знаех съвсем точно какво искам да правя.

И колко странно — попаднах на работа, идеална за мен. А дори не я виждах. Поне не тогава. Онази сутрин вървях до Марго, изпълнена с увереност и устрем. Момичето ми — казах й аз, — ако можех да повторя всичко отначало, това щеше да бъде единственото нещо, което нямаше да променя. Най-после нещата бяха станали такива, каквито трябваше да бъдат.

Офисът на издателството се помещаваше над прословутия магазин за деликатеси на Пето авеню, онзи, който Марго беше осквернила така незабравимо преди много години. Минавайки край собственика, тя скри лицето си, а после се изкачихме пеш до третия етаж.

Хюго Бенет, директорът на „Бенет Букс“, мъжът с най-белите, най-прави и най-големи зъби, които бях виждала, беше ветеран в издателския свят. Независимо от върховните си усилия, той не бе успял да си намери свестен сътрудник, откакто беше дошъл тук от Торонто.

— Бележниците са истинска находка — увери той Марго. Щели да публикуват първата поредица, след като приключат с обичайния процес на редактиране. Проявявала ли интерес към такава задача?

Тя не беше сигурна.

Сигурна си, разбира се, казах й аз.

— Разбира се, със сигурност — отговори тя и почувства как течността се процежда по бедрата й, болката прорязва корема й и едва се сдържа да не изкрещи.