Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (27)

26
Сляпо доверие

В моята версия аз бях в Сидни по това време. Отбелязах осемнайсетия рожден ден на Тео с обаждане по телефона и банков превод и прекарах остатъка от деня в четене на новия ръкопис на Кит. Имах среща с клиент, когато Тоби позвъни с новината, че Тео е арестуван. Така и не разбрах добре причината. В първия момент омаловажих факта. Когато пристигнах в Ню Йорк няколко дни по-късно, с огромна изненада видях вестниците с репортажи за убийство със снимката на Тео под тях. Както обикновено, веднага реших, че вината е на Тоби.

Двете с Гая накарахме Джеймс да ни разкаже какво се е случило. Наместо това той разпери криле над главата си и ги държа така, докато под тях се появи малък воден диск и в него видяхме следното:

 

 

Тео се прибира към къщи след тържество за рождения си ден в бар в центъра на града — пиян и замаян от алкохола. Облечен е в мръсни дънки, с изцапана с кръв фланелка и здравословна синина в резултат на сбиване за момиче в бара. Спира в тясна улица, за да запали цигара. Чува гласове. Очевидно някакви хора се карат. Следва плач на момиче. Младеж съска ругатни. Звук от плесница. Писък. Още една плесница и още някаква заплаха. Тео изпъва рамене, очевидно поизтрезнял. Влиза по-навътре в уличката. Вижда съвсем ясно някакъв тип, наведен над момиче със смъкнати до коленете панталони, да се опитва да се намести между бедрата й. За миг Тео дава вид, че ще си върви по пътя. Очевидно няма намерение да се меси. Следва нов писък. Тео отново обръща очи към двамата, и то точно в мига, когато мъжът вдига юмрук и го забива в лицето на момичето.

— Ей! — вика Тео.

Онзи вдига глава и отстъпва крачка назад. Момичето пада на земята и изскимтява, свивайки крака към гърдите си.

— К’во правиш бе човек? — вика Тео и тръгва към двамата.

Мъжът — рус, малко по-възрастен от Тео, с нарочно избелени дънки и бяло яке с емблемата на нюйоркския университет, вдига панталоните си и изчаква Тео да приближи на около половин метър. Едва тогава вади пистолет от джоба си. Тео вдига ръце в знак, че се предава и отстъпва назад.

— Ей, ей! Какво правиш, бе човек?

Дулото на пистолета вече е насочено към лицето на Тео.

— Разкарай се, да не ти пръсна физиономията.

Тео поглежда към момичето на земята. Лицето й е подпухнало и кърви. Около краката й се оформя друга локва кръв.

— Защо се държиш така с момичето си?

— Не е твоя работа. А сега изчезвай като добро момче или ще те гръмна между очите.

Тео стисва челюсти и се заглежда в момичето.

— Е, извинявай.

— Какво значи това извинявай?

В съзнанието на Тео изплуват картини от времето в дома за малолетни престъпници. Спомени от изнасилванията.

— Това не е редно — казва той спокойно. Поглежда към момичето, което кърви и трепери. — Не е — повтаря той и преди онзи да се усети, със светкавично движение дръпва оръжието от ръцете му. Насочва го към собственика му. — До стената — изкрещява той. — Обърни се и залепи носа си в тухлите, за да не те застрелям.

Младежът само се хили.

— До стената ли?

Навежда се напред с изкривено от злоба лице. Измъква нож от задния си джоб и го насочва към Тео.

Тео навежда дулото и изстрелва два патрона в бедрото на русия, който крещи от болка и се строполява на земята.

— Хайде, изчезвай — подхвърля Тео към момичето.

То се изправя и хуква.

Разтреперан, Тео пуска пистолета на земята. Навежда се над простреляния, който стене в краката му.

— Прощавай, но ти не ми остави никакъв избор.

Преди Тео да разбере какво става, младежът забива ножа в крака му. Тео изревава от болка и инстинктивно измъква ножа от тялото си, но междувременно онзи успява да забие юмрук в лицето му. Тео се свива и докато се опитва да запази равновесие, ръката с ножа попада във врата на нападателя. Побеснял, Тео продължава да удря с ножа, докато някакви хора не викат полиция.

 

 

Тео разказа всичко това в полицията. Направиха проверка на урината. Откриха марихуана, алкохол, кокаин. Другият беше чист. На всичкото отгоре беше отличен студен от Колумбийския университет. А полицейското досие на Тео беше по-дебело от Библията.

Как се чувствах през цялото това време? Гневът, който дълго ме бе люлял, когато научих какво се бе случило на Тео в дома за малолетни престъпници, отдавна бе стихнал. Имах усещането, че съм пропаднала през пода в подземието на надеждата. Чувствах липсата на Джеймс. И на Тео. Следях как Марго плаче и крачи из апартамента по цяла нощ, как Тоби се опитва да я успокои и да отговаря на въпросите й: В нас ли е причината? Наша ли е грешката? Тоби само повтаряше: Нека изчакаме процеса. Той ще получи правосъдие. Ще видиш. Ще видиш.

Кит пристигна няколко седмици по-късно. Имаше известно неудобство между него и Тоби. По мълчаливо съгласие се стигна до решението Марго и Кит да отседнат в хотел. Взеха си стая в „Риц Карлтън“ и се срещнаха на вечеря, за да обсъдят по-нататъшните си действия.

Тоби чудесно знаеше, че Кит е вегетарианец, но въпреки това запази маса за трима в „Гурме Бургер“ в Нохо^[1].

— Извинявай — прошепна Марго на Кит, скрита зад менюто.

Той даде знак с ръка, че няма проблем.

Бях нервна като полска мишка, която трябва да пресече оживен път, докато ги наблюдавах. Всичко това бе резултат от промените, причина за които бях аз, и се чувствах напълно безпомощна, все едно наблюдавам вагон, тръгнал по инерция по планински склон, на който се намират всички хора, на които държах.

Марго също беше достатъчно неспокойна. Беше тиха като черква по време на литургия и не можеше да сложи и хапка в устата си. Доловил тревогата й, Кит се опитваше да поддържа някакво равновесие от тяхната страна на масата — усмихваше се над чинията си, разговаряше прекалено любезно с Тоби. Сети се дори да направи комплимент на новата му книга, при което Марго тихо се изкиска. Тя не си даваше сметка, че Кит изпитва съчувствие към Тоби. Всеки баща в положението на Тоби можеше да разчита на подобно отношение от страна на Кит.

— И така, Кит, да минем на въпроса — подхвърли Тоби, когато виното бе поукротило малко ревността му. Наведе се и извади от куфарчето си купчина документи.

Сплел пръсти, австралиецът следеше внимателно движенията му.

— Марго спомена, че си работил като детектив — подхвана Тоби, като не спираше да барабани върху листовете. — Не вярвам моят… нашият син да е хладнокръвен убиец. Вярвам, че е имало изнасилване и някъде в града има момиче, което може да го спаси от гилотината.

Кит кимна с усмивка, но нищо не каза. Тоби леко ококори очи. Проблемът на Тео беше ангажирал всичките му мисли. Не беше спал от дни.

Марго се намеси.

— Според мен, Кит, Тоби се опитва да каже, че уменията ти биха били много полезни. Полицията на Ню Йорк не е на наша страна. Налага се да направим сами разследване, за да помогнем на Тео.

Кит допи последната глътка вино в чашата си. Без да гледа към някого от сътрапезниците си, той само каза:

— Искам вие двамата да си отидете у дома, за да си починете, и да ме оставите да прегледам на спокойствие документите. — Пресегна се през масата и се опита да вземе листовете. Неясно защо Тоби ги стискаше здраво и не откъсваше очи от Кит.

— Тоби? — умолително се обади Марго, която, за да е по-убедителна, докосна с крак Тоби под масата. Много й се искаше съпругът й да не превръща тревогата си за Тео в гняв срещу Кит.

Кит, който чудесно разбираше защо атмосферата е така натегната, вдигна ръка и се усмихна.

— Може би по-късно.

Тоби продължаваше да барабани нервно по купчината пред него.

— Искам да знаеш едно — насочи той показалец към Кит. — Преди много време обещах да не се предавам. А сега ти се опитваш да ме притиснеш. Искам да го знаеш. — Пресуши чашата си и шумно я остави на масата. След това бутна купчината напред.

Наведох се и го прегърнах. Бях убедена, че има огромно желание да усети докосването на друго човешко същество. Усетих как го разтърсват ридания. Отдръпнах се.

Кит извади очилата си за четене от вътрешния джоб на сакото и се зачете в страниците пред него. След десетина минути вдигна очи.

— Вие още ли сте тук? — изненадано попита той.

Двамата се изправиха и тръгнаха да си вървят. След няколко крачки Марго се върна и го целуна по главата. След това напусна заведението и излезе в нощта.

 

 

Високият над метър и осемдесет абориген чукаше по вратите на апартаментите в тясната уличка и успя да изкопчи от иначе сдържаните обитатели някои подробности.

— Имам име — съобщи той на Тоби и Марго няколко вечери по-късно.

Хвърли шумно бележника си на масата за хранене и се стовари на стола. Марго и Тоби побързаха да си вземат столове. Гая, Адони и аз също се сгушихме край тях.

— И то е? — нетърпеливо попита Марго.

— Валита. Нищо повече не знам. Не открих семейство или роднини. Тийнейджърка. Нелегална имигрантка. Проститутка. Някой я забелязал в ранните часове сутринта в деня на убийството.

— Имаме ли адрес? Или поне презиме — попита Тоби, разтреперан от излелия се адреналин.

— Още не — поклати глава Кит, — но работя върху това.

Адони погледна първо Гая, после мен. На лицето му се изписа обичайния скептицизъм.

— Момичето не е готово още да се обади. Срещнах се с неговия ангел.

— Така ли? — подскочих аз.

В същия миг Марго се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята.

— Как да се доберем до адреса й? Искам да кажа дали няма някаква база данни, в която можем да потърсим? Не трябва ли да дадем името й на ченгетата?

Кит поклати глава отрицателно.

— Защо? — погледнах аз Адони. Въпросът ми проехтя едновременно с този на Марго.

— Докато не съберем повече информация, най-добре да не разгласяваме какво правим. Разбере ли се, че душим наоколо, ще ни сложат толкова много ограничения, че всяко частно разследване ще стане на практика невъзможно. Повярвайте ми.

— Съгласен съм с Марго — обади се по едно време Тоби. — Ако питате мен, най-добре да оставим полицията да си свърши работата.

Кит вдигна очи към Марго. Тя скръсти ръце пред гърдите си и смръщи лице.

— Той е прав — обясняваше Адони на Джеймс, Гая и мен. — Край екипа, който работи по случая на Тео, се върти много мощен демон. Засега всичко трябва да се запази в тайна.

Пристъпих до Марго. Доста колебливо я посъветвах да се довери на Кит. Щом успях да стигна до съзнанието й, тя се разплака. Тоби трепна и отиде до нея. Посегна да я прегърне, но се сепна и отпусна ръце. Кит се изправи, изгледа Тоби и отиде до Марго. Опря главата й на рамото си и разтри гърба й. Тя погледна към Тоби, който в този момент натикваше ръце дълбоко в джобовете си, загледан навън към залеза.

 

 

И точно тогава, о, чудо!

Тоби, Кит и Марго седяха пред кафене недалеч от Уошингтън Скуеър. Най-неочаквано Адони се спусна по улицата към ангел с червена дреха и когато го приближи, замаха енергично към Гая и мен да отидем при него. Ангелът — възрастна еквадорка — се развълнува, щом ни видя.

— Това е Тигрен — съобщи Адони.

— Бях тук, когато се случи всичко — рече Тигрен. — Много усилия полагам да убедя Валита да излезе на светло и да се обади в полицията, но според мен ще мине известно време, преди да се престраши. Дано само да не е прекалено късно.

— Къде е тя? — обадих се аз.

— Погледни — посочи тя с ръка дребна фигура с качулка, свита на една пейка, до нисък жив плет. — Това там е Валита.

Присвих очи и се взрях в момичето, което пушеше. Ръката й потрепваше при всяко дръпване.

— Защо отказва да отиде в полицията? — попита Гая.

— Не можеш ли да я убедиш? — прекъснах нетърпеливо Гая. — Нямаме много време.

— Опитвам се — вдигна безпомощно ръце Тигрен. — Тя и убитото момче имаха връзка и тя се нуждае от време. Семейството й е заплашено от депортация. А тя е бременна.

Насочих погледа си отново към Валита. При по-внимателно разглеждане успях да различа тъмни сенки около нея, някои от тях се блъскаха, други успяваха да проникнат в нея. Дълбоко в утробата й просветваше огънчето на дете. Тя загаси фаса в подметката на обувката си и обгърна тялото си с ръце, загръщайки якето си по-плътно. Създаваше усещане, че иска просто да изчезне.

Адони улови дланите на Тигрен между своите и й каза нещо на езика кечуа. Тя се усмихна и кимна.

Най-неочаквано Валита скочи от пейката и с бързи стъпки тръгна в посока, обратна на нас.

— Трябва да вървя — рече Тигрен. — Обещавам да се видим пак.

— Как да те намерим? — провикнах се аз.

Миг по-късно тя изчезна.

 

 

От този момент Тоби, Кит и Марго прекарваха ден след ден в опити да съберат още доказателства. Ние пък с Гая и Адони търсехме Тигрен.

Коледа настъпи и отмина, без да има празненство. След време, въпреки нашите настоявания, Марго и Тоби успяха да убедят Кит да съобщи името на Валита на разследващия следовател. Както Кит предрече, човекът не прояви интерес. Липсва доказателство, липсват показания на свидетел. На предварителното изслушване Тео сам се накисна достатъчно, като не можа да каже чий е ножът. Предположи, че може и да е негов. Обвинението се хвана за това. Намериха подобни ножове под леглото му. Беше отхвърлена и възможността да е имало момиче, тъй като на местопрестъплението не беше открита кръв на трето лице. Никой не отчете факта, че след събитието бе завалял дъжд. По време на изслушването Грогор положи много усилия обвиненията така да вбесят Тео, че той вече изглеждаше не като невинна жертва, а като агресивен тип.

Гая, Адони и аз безуспешно издирвахме Тигрен. Предположихме дори, че Валита може да се е преместила в друг щат или дори да е напуснала страната. Част от мен я извиняваше, докато друга копнееше да види Тео и Джеймс, па макар и за последен път, само колкото да им кажа, че много ги обичам.

Една вечер отидох до Рикърс Айлънд, преодолявайки истинско море от демони, за да открия Тео, свит на кълбо на мръсния под на килията. Стори ми се толкова малък и дребен на фона на гигантския комплекс. Няколко килии по-нататък някакъв мъж крещеше името на жена и непрестанно заплашваше, че ще си пререже вените. Като в паралелни измерения виждах престъпленията, извършени от хората в комплекса, техните грехове и техните демони, които приличаха на Грогор от първата ми среща с него — чудовищен, зловещ, готов да ме унищожи. Срещнах и ангели. Повечето от тях мъже, другите — кротки жени, които се държаха майчински с мъже, от чиито престъпления стомахът ти се обръща. Въпреки повсеместния ужас, тук ангелите продължаваха да обичат. И да бъдат нежни.

Най-неочаквано си дадох сметка, че нямам представа кой или какъв е бил Джеймс приживе, но когато го открих край Тео, бях убедена, че момчето, което така прибързано отхвърлих при първата ни среща, е било от добро тесто. При Тео в килията имаше четири демона, удивително напомнящи футболисти от островите Тонга, които бяха притиснали Джеймс в ъгъла и се отделяха от него само колкото да хвърлят към Тео поредно изтезание. Въпреки всичко Джеймс владееше положението.

— Какво правиш тук? — попита ме той, щом ме забеляза.

Демоните на Тео се изправиха, за да ме нападнат. Той само им метна бърз поглед.

Прегърнах го сърдечно и насочих вниманието си към Тео, който бе започнал да се оглежда.

— Има ли някой? — попита той.

— Вижда ли ме? — обърнах се аз към Джеймс.

— Най-вероятно — отвърна той. — Няма да те лъжа, престоят тук му дойде много. Засега мисля, че му спестявам най-лошото. Хубавото е, че поне си дава сметка за добрите неща, които е имал преди. Сега прави дълъг списък от неща, които смята да подхване, когато напусне това място.

— Значи не е загубил надежда?

— Не може да си го позволи. Особено като вижда хората, които го заобикалят… Решен е да се измъкне. Сигурен съм.

Оставих ги да се държат един за друг в едно от най-мрачните места на земята — две свещи в бурята. Позволих си да повярвам, че по един или друг начин те ще се измъкнат.

 

 

Не след дълго Кит си замина по настояване на Марго. Налагаше се да продължи обиколката за представяне на книгата му, а и парите свършваха. Разговорите им за бъдещия им брак, за моя радост, бяха секнали. Той наблюдаваше как Марго се чувства все по-удобно в Ню Йорк, в едно обкръжение, към което самият той не принадлежеше. Вече спеше на канапето в апартамента им в „Риц Карлтън“. Марго упорито се правеше, че не забелязва.

Една вечер той я чакаше да се върне от жилището на Тоби. Много добре знаех, че за пореден път бяха говорили за това, какво ще стане, ако Тео се признае за виновен, че вечерта съвсем не беше романтична, а приличаше по-скоро на вечеря в морга, но Кит си бе въобразил друго. Изгаряше от ревност. Достойнството му страдаше.

— Очевидно, че вие двамата с Тоби се сближавате отново — проехтя гласът на Кит, още с влизането й в стаята.

Марго подскочи стреснато.

— Стига, Кит — укори го тя. — Тоби е баща на Тео, какво очакваш да правя? Да се правя, че не го забелязвам, когато синът ни е обвинен в убийство?

— Може и да спиш с него — сви рамене Кит.

Тя само го погледна, но вътрешно кипеше от възмущение.

За Кит мълчанието й бе сигурен знак за вина.

Кажи му, че нищо не се е случило, посъветвах Адони след тежка въздишка.

Той кимна и зашепна нещо в ухото на Кит.

Кит се изправи и приближи Марго.

— Не ме ли обичаш вече? — Болката в гласа му бе толкова явна, че трепнах.

— Виж — започна Марго след кратко мълчание, — моментът е тежък за всички ни. Върни се в Сидни, завърши турнето си и след няколко седмици ще бъда при теб.

— Не ме ли обичаш вече? — повтори той. Този път думите му прозвучаха по-скоро като констатация.

Наблюдавах как въпросите и отговорите кръжаха около главата й. Обичам ли го? Не. Да. Не знам вече. Искам Тоби. Не, не го искам. Напротив, искам го. Не желая да съм отново сама. Толкова ме е страх.

Разплака се. Едри, отдавна сдържани сълзи избликнаха и закапаха по дланите й, а после и върху гърдите на Кит, който я взе в прегръдките си.

Най-сетне тя отстъпи и изтри сълзите си.

— Обещай ми, че ще се върнеш у дома — промълви Кит.

— Обещавам да се прибера у дома — вдигна тя очи към него.

Той целуна челото й. Скоро след това си тръгна.

Би трябвало да съм щастлива. Но докато наблюдавах как Марго нападна минибара в апартамента и прекара една безсънна нощ в сълзи и вино, започнах да се съмнявам във всичко. Вече не знаех кое е по-добро за нея. Ето защо започнах да се моля.

 

 

На следващия ден тръгнах след нея, докато тя крачеше към жилището на Тоби, като не спирах да се оглеждам за Тигрен. Марго почука на вратата, но тя беше отворена. Тоби я очакваше.

Завари го да стои до прозореца с вперен навън поглед, готов да се развика след всяко момиче, което отговаря, макар и приблизително, на описанието на Валита. Толкова дни бе прекарал така, сгушен в стария си пуловер, забравил да се храни и да пие. Очите му хлътваха все повече и повече в орбитите си. Докато го наблюдаваше отдалеч, тя си спомни за тяхната вечерна разходка с лодка по Хъдсън, за няколкото минути, които прекара сама на борда в очакване Тоби да изплува. Сега бе в аналогична ситуация. Чувстваше се също толкова неспокойна, също толкова паникьосана и също толкова влюбена.

— Смятам да се върна в Сидни — съобщи тя.

Той се извърна по посока на гласа й, очите му бяха зачервени от безсъние. Поколеба се, чудейки се какво да отговори. Най-сетне се спря на една дума само.

— Защо?

— Налага се да свърша някои неща, Тоби — въздъхна тя. — Скоро ще се върна. Но се налага да свърша… А и тук съм напълно безполезна, знаеш го.

Той кимна безмълвно.

Марго се усмихна вяло и тръгна към вратата.

— Няма ли да подпишеш документите?

Тя спря.

— Съвсем забравих. Ще го направя сега. — Запъти се към масата и седна на първия стол.

Тоби извади купчината листове от едно чекмедже и ги сложи пред нея.

— Имаш ли нещо за писане?

Той й подаде писалка.

— Благодаря — рече тя, загледана в първата страница.

Бавно, съвсем бавно Тоби сложи длан върху нейната.

— Тоби? — вдигна тя лице към него.

Ръката му не се отмести. С предпазливо движение я накара да се изправи и обгърна кръста й с ръце. Тя се взря в очите му с цвят на есенни листа. От много дълго време не бяха стояли толкова близо един до друг. Не след дълго той се наведе и я целуна. Това бе най-нежната и най-искрена целувка в живота й.

Тя го отблъсна леко от себе си. Той се наведе отново.

Този път тя се подчини.