Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (28)

27
Синьото украшение

Тук му е мястото да призная, че грандиозният ми план да събера отново Марго и Тоби напълно се разпадна в резултат на объркването ми и чувството за вина, когато видях светлината и обещанието, в които плуваше връзката й с Кит малко преди изведнъж да се разпадне. Кълна се, че нямам пръст в това. Не направих нищо това да се случи. Истината е, че бях си дала дума да стоя настрани и да оставя Марго да взима сама решенията си.

А сега, в този повратен момент, ми беше нужно огромно усилие, за да отстъпя и да не подбутна събитията в полза на моята идея.

Тя опря длани в гърдите на Тоби и се отдръпна внимателно.

— Какво правиш, Тоби?

Той се вгледа в очите й и се усмихна.

— Прощавам се с теб.

Извърна се, взе писалката от масата и й я подаде.

— Щеше да подпишеш.

Тя местеше поглед от писалката към Тоби. Стори й се, че той се е измъкнал от клетката на техния брак и от ужаса от задържането на сина им. В момента пред нея стоеше Тоби, такъв, какъвто го помнеше от разходката им с лодка по Хъдсън преди двайсет години. Беше решила, че се е удавил безвъзвратно, а никак не искаше да го загуби.

— Трябва да си помисля — въздъхна тя, преди да остави писалката.

— Марго, недей — извика той след нея. — Не ме оставяй тук, докато се разхождаш на другия край на планетата.

— Полетът ми е утре — провикна се тя от коридора. — Връщам се в хотела.

— Така значи? — ядоса се Тоби. — Дори няма да подпишеш документите за развод, така ли?

Мълчание. Марго се върна в стаята, дръпна писалката от ръката му и надраска бързо името си на съответното място.

Безмълвно му подаде листовете.

 

 

Вече в хотела реши да си вземе дълга вана. Мислено се връщаше към преживяната целувка — в началото бе като филм на ужасите, после като комедия, докато накрая се потопи под водата и си припомни всичко секунда по секунда. Какво почувства? Дом. Спокойствие.

Позвъняване от рецепцията я накара да излезе преждевременно от водата. Момичето й каза, че има посетител. Мистър Тоби Послусни. Да го пусне ли при нея? Марго се поколеба. Да, нашепнах аз с разтуптяно сърце.

— Пуснете го — каза Марго.

Сякаш гледам изрязани сцени от филм, помислих си аз, връщайки се назад в спомените си, когато стоях сама в хотелската стая в очакване на предварителното изслушване и разнообразявах времето си единствено с изпълнени с горчивина срещи с Тоби, по време на които обсъждахме дните за посещение при Тео или кога ще е датата на изслушването. Всичко беше толкова ново сега, а и нямах представа какво ще се случи.

Сетих се за смъртта си. Този момент се губеше в паметта ми. Беше толкова неочакван. Под страх от смъртно наказание не можех да се сетя как стана. Излетях от живота по-бързо от движение на джебчия в Манхатън. В един момент бях в хотелска стая в Манхатън, а в следващия стоях над собствения си труп, миг по-късно се срещнах с Нан.

Марго навлече бялата хавлия на хотела и отиде да отвори. Тоби стоя известно време на прага, сбърчил чело, докато тя го покани.

— Защо си тук?

— Защото забрави нещо.

— Така ли?

— Ами, да.

Тя го гледа в очакване известно време, след което, загубила търпение, махна с ръка.

— Какво съм забравила?

— Това, че имаш съпруг. И дом. А да, и син.

— Тоби… — стовари се тя на леглото.

Той коленичи пред нея и обгърна лицето й с ръце.

— Ако поискаш да спра, ще спра. Обещавам.

Целуна я.

Тя не му каза да спре.

 

 

Не думите му: „Обичам те“, нито нейният отговор: „Аз също те обичам“, нито това, че се любиха, ме накара да подскоча от радост. По-скоро дългите часове, които прекараха в бъбрене за миналото, за бъдещето, за възможността да опитат отново.

Докато отвън долитаха ликуващите викове, гърмежите и музиката на празнуващите китайската Нова година, а аурата на Марго искреше в златисто и светлината около сърцето й пулсираше, двете с Гая се прегръщахме, сълзи се стичаха по лицето ми и я молех да ми каже, че не сънувам. Че всичко това наистина се случва.

Дълго лежаха един до друг в леглото, преплитаха и разплитаха пръстите на ръцете си така, както бяха го правили толкова много години в тясното жилище на Тоби в Уест Вилидж.

— Колко е часът? — протегна се Тоби през Марго, за да види часовника, оставен на нощното шкафче.

— Единайсет, защо?

Той скочи от леглото и посегна за ризата си.

— Къде тръгна? — попита тя и седна. — Не ми казвай, че се прибираш.

— Отивам до нас — заяви той, докато я целуваше по челото. — Но веднага се връщам.

— Но защо?

— Мобилният ми телефон остана вкъщи. Страхувам се, че някой от следователите може да ме потърси във връзка със случая на Тео. Няма как да се свържат иначе с мен. — Той я изгледа, докато тя се сгушваше отново между възглавниците, и се усмихна. — Няма да се бавя.

В продължение на няколко дълги мига стоя и я гледа много сериозно. Видях как около него се издига познатата ми стена. Страхът, че може да я загуби, пропълзя отново.

— Ще ме чакаш, нали?

— Къде мислиш, че мога да отида, Тобс?

Той не сваляше очи от нея.

— Разбира се, че ще те чакам.

След тези думи той излезе.

 

 

Ето защо, мислех си аз, нямам спомен за това, как съм умряла. Защото към края на живота ми пътищата са се разделили. Докато аз бих избрала единия, в момента Марго избираше другия. По някакъв начин те бяха свързани, но не виждах къде. Извиваха в даден момент, за да ме доведат до края. И сега, когато виждах, че единият можеше да я отведе до нов живот с Тоби, до брак, който можеше да проработи този път, не исках да видя края му.

През крилете до мен стигна посланието: „Не се меси“, „Не се меси“, но не можех да се подчиня.

Почукване на вратата. Скочих.

— Румсървис, госпожо — чу се нечий глас.

Марго отвори вратата и аз застанах нащрек. Младият мъж на прага държеше поднос с храна, огледа стаята и Марго и остави подноса на леглото, след което си тръгна, без да чака бакшиш.

Уверих се, че Марго е под душа, и излязох да огледам коридорите на хотела за демони. Грогор със сигурност бе наоколо. Подушвах го.

 

 

Тоби се върна в апартамента си и завари пъхната под вратата му бележка. Едва не я отмина, без да й обърне внимание. Успя да изрови мобилния си телефон, извади зарядното за него от едно чекмедже в кухнята, наплиска лицето си с афтършейв и погледна зъбите си в огледалото. Събра малко чисти дрехи и тръгна към вратата, за да се върне при Марго. Едва тогава видя белия плик.

Нямаше никакъв адрес. Скъса го и извади отвътре смачкан лист, изписан с детински почерк.

„Сър,

Пиша тази бележка, за да ви съобщя колко много съжалявам за вашия син. Аз съм момичето, за което той говори във вестниците. По причини, за които не мога да говоря сега, не искам да бъда открита. Ще ви потърся отново, за да поговорим. Не искам невинен човек да лежи в затвора заради мен.

Това, което казва синът ви, е истина.

В.“

Тоби изтича на стълбището. Старата мисис О’Конър от отсрещния апартамент тъкмо се връщаше от среднощната си разходка. Тоби я стисна за раменете като обезумял.

— Видяхте ли някой да приближава вратата ми тази вечер?

— Не, скъпи, не мисля…

Тоби се спусна към друга врата и заблъска с юмрук. След известно време му отвориха. Отвътре долиташе силна музика. Млад китаец го поздрави с набъбнал от алкохола език.

— Ч-ч-честита Нова година!

Никакъв смисъл нямаше да го пита. Тоби се спусна обратно в апартамента си. Грабна отново писмото. Ръцете му трепереха. Прочете го няколко пъти.

Не след дълго набра 911 и само се молеше Марго да спази дадената дума, че ще чака.

 

 

Тя точно това и правеше. Опита патицата с кайсиева глазура върху канапе от ориз с джинджифил и изпи половината от отбраната марка вино. Мислеше си какво ще прави. Какво искаше да се случи от тук нататък. Върна се към отдавнашната си мечта за къща с ограда. Тоби пише. Тео е свободен човек.

Може би не беше чак толкова невъзможно.

Аз бях на ръба на лудостта, защото я виждах да мечтае и да се влюбва отново. Виждах как тялото й засиява със светлината на надеждата, как сиянието около нейното сърце, застинало през всичките тези години, сега пулсираше и се разпростираше около нея като бяла ослепителна елипса, а в същото време от крилете ми идваше послание: Не се меси. Не се меси. В същото време бях като обезумяла, защото много добре си спомнях какво видях веднага след смъртта си — тялото ми лежеше възнак върху същото това легло, със същите чаршафи, обляно в кръв.

Не пускай никого в стаята, поръчах аз на Марго. Тоби ли ме убива? Питах се аз. Възможно ли е да е Тоби? Или може би Кит? Валита? Запях Песента на душите. Излез! Излез! — повтарях аз. Този, все едно кой, който прекрачеше прага на тази стая, щеше да я убие. Сигурна бях. Най-сетне не издържах и й казах: Иди до прозореца да погледаш тържествата. Китайската Нова година е. Годината на змията. Виж, хората носят макети на надуваеми змии. И какви красиви фойерверки. По-добре слез на улицата да погледаш.

Тя взе чашата с останалото в нея вино и приближи прозореца. Загледа към парка. Непосредствено под прозорците на хотела се бе събрала тълпа. Парадът се движеше по посока на парка и влизаше в него. Фойерверки раздираха нощното небе и заглушаваха откъслечните изстрели. Тя отвори прозореца и хвърли поглед назад към часовника до леглото. Наближаваше полунощ. О, Тоби, помисли си тя, защо не може да си тук сега? Поръчах й да заключи вратата. Тя се засмя и отхвърли мисълта.

Настъпи дванайсет.

Някакъв часовник долу отмерваше ударите по високоговорители. Един… Марго опря длани на перваза и се наведе напред. Два… От другата страна на града Тоби се опитваше да хване такси за хотела и за да не губи време, си пробиваше път през тълпата. Три… Хвърлих поглед към синия камък на украшението около врата ми. Какво бяха казали за висулката, когато намериха тялото ми? Сапфир от Кашмир? Четири… Марго взима якето на Тоби и го намята върху раменете си, за да се предпази от студа. Пет… В парка долу някой възторжено крещи и стреля във въздуха. Шест… Виждам го. Виждам куршума, който лети в тъмнината. Виждам го така, както бихте зърнали метната във въздуха към вас монета или топка за тенис. Виждам го как се насочва към прозореца. Сега вече знам. Веднага разбрах. Мога да го стигна. Мога да го хвана. Отново посланието от крилете ми. Не се меси. Седем… „Защо?“, питам високо. Осем… Не се меси. Девет… Тоби стига във фоайето на хотела. Натиска бутона на асансьора. Десет… Стисвам очи. Единайсет… Куршумът стига сърцето на Марго. Дванайсет… Тя пада назад, бори се за въздух и ме гледа в очите, докато се навеждам над нея и я придържам. Плача и я уверявам, че всичко ще е наред. Ето свършва. Тя ме поглежда и протяга ръка. Хващам я.