Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (17)

16
Вълна от изгубени души

Следващите няколко месеца прекарах в сериозни сблъсъци с демони. Ангелът на Соня, баща й, Изикиъл, отсъствал през по-голямата част от живота й, кротко крачеше из коридора на жилището, редовно възпрепятстван от зависимостта на Соня от два демона — Луциана и Пюи. За разлика от Грогор, те трудно се различаваха от множеството красиви човешки същества, които прекрачваха прага на нейния дом. Знам, че прекарваха много време със Соня, но обикновено не ги виждах.

В този период научих някои неща — демоните имаха способността да се крият забележително добре. Както милионите насекоми, които пълзят около дупките и пукнатините на пода в собствения ви дом, така и демоните се спотайват в тесните пространства в живота на хората. Наблюдавах как Соня сваля огърлица с тежък седефен медальон и докато я връщаше в тоалетката си, лицата на Луциана и Пюи надничаха отвътре. Понякога пъплеха из марковата й чанта, друг път се наместваха на ръката й като амулет. Понеже Соня беше, нека го наречем непостоянна в начина си на живот — в понеделник например може да я заварите да упражнява йога и да гълта алое вера, а във вторник да се спънете в безжизненото й, поразено от дрогата тяло, проснато по лице в собствената й бълвоч — Луциана и Пюи ту се изтягаха на огромното канапе на Соня в изцяло човешки вид, ту се смаляваха до тъмни петна в душата й. Но никога не я напускаха.

След няколко седмици Соня покани Марго да се премести при нея. Жал й било, че работи на три места и на всичкото отгоре се прибира в мизерния апартамент на Боб. Истината бе, че Соня се чувстваше самотна. Присъствието на Луциана и Пюи също бе свързано със самотата й. Не разбираше защо, когато се поддаде на изкушението на наркотиците, не се чувства толкова самотна. Реши, че това е заради въздействието им върху мозъка й. Грешка. Причината бе в Луциана и Пюи, които се увиваха около нея като бръшлян и бяха най-преданите и злотворни компаньони.

Още в началото дадох да се разбере, че няма да бродя из коридора, докато онези двамата опустошават душата на Соня. Благодарение на тях тя влияеше зле на Марго, която бе започнала да пробва малко трева, малко крек и виждах какво се задава, подобно фарове на връхлитащ локомотив върху проснатата на релсите млада жена. Луциана и Пюи не се държаха особена вежливо при срещите с мен. Променяха формата си, издигаха се като два огромни стълба от червен пушек и плюеха кълба от огън към мен. И съвсем като в реалния живот се оказах в положение, за което нямах нито подготовка, нито нагласа. И отново като в реалния живот действах по инстинкт — вдигах ръце и спирах огъня, затварях очи и си представях как светлината в тялото ми нараства, което и ставаше, а щом отново отворех очи, светлината бе толкова силна, че двамата се отдръпваха в ъгъла подобно на сенки по пладне и дълго време не показваха лице пред мен.

Изикиъл се завърна в живота на Соня в цветущо здраве. Тя се канеше да зареже дрогата, да започне да живее здравословно, дори да се събере с някой симпатичен мъж. За постоянно.

— Какво мислиш за Тоби? — въпросът беше отправен от Соня към Марго, докато пиеха сутрешното си кафе.

— Изглежда приятен — сви рамене Марго.

— Мисля да започна да излизам с него.

Марго се прокашля насила:

— Така ли? Да нямаш намерение и да започнеш да печеш хляб, и да плетеш шалове?

Соня — добре е да си представите това момиче, наведено над кафето с мляко, с черен копринен халат и кадифено гладък червен сутиен с банели, с несресана още коса, пресичаща лицето й като прободна рана — се почувства оскърбена. Не от репликата за печенето на хляба и плетенето на шалове, а от това, че идеята не й се видя толкова абсурдна.

— Мисля, че остарявам.

— Имала ли си нещо с Тоби преди?

Соня поклати глава. По изключение казваше истината.

— Ходехме заедно на детска градина. Чувствам го като брат. За какво говорех? Все едно, а между вас двамата не стана ли нещо на моя купон преди няколко месеца?

— Обидих го.

— И?

— Нищо. Не съм го срещала оттогава.

— А искаш ли да го видиш?

Марго се замисли. Накрая кимна.

 

 

И така, Марго и Тоби се озоваха на неофициална среща.

Той се появи в книжарницата. Боб беше заел обичайната си поза зад тезгяха — седнал на стола, от устата му стърчеше неизменната лула, натъпкана със смес от трева и тютюн, четеше брошура за новия модел кадилак „Флийтуд Бруъм“. Погледна Тоби и метна фаса си към него.

— Дойдох за Марго — съобщи младежът.

Зад тезгяха се чу прокашляне. Тоби се загледа в рафта с табелка „Нова стока“.

— Имате хубави книги. Не бях чувал за вашия магазин.

— Ъхъ!

— Е, тук ли е Марго?

— Питай нея.

Винаги съм се възхищавала на безкрайното търпение на Тоби. Погледнах Зенов, ангелът на Боб, облегнат на тезгяха, и се направих, че первам Боб по главата. Зенов поклати глава все едно питаше: „Да те вида к’во ще праиш?“.

Тоби стисна ръце зад гърба си и сякаш обмисляше предложението на Боб.

— Марго! — ревна посетителят с цяло гърло. Боб се срути от стола и пльосна задните си части на пода. — Марго Делакроа, Тоби Послусни е тук за неофициална среща с теб. Тук ли си, Марго? — викаше с глас, мощен като на евангелистки проповедник, застанал мирно, без да има представа как да продължи и без да отмества погледа си от Боб.

Боб се изправи, а Зенов се хилеше с ръка на уста.

— Чакай да видя къде е.

— Благодаря ти — усмихнато кимна Тоби на Боб.

След няколко минути Марго се появи иззад паравана в зелена тюлена вечерна рокля от петдесетте, с два размера по-малка. Продължаваше да закрепя с фиби косата си, зачервена от възбуда.

Видях как Тоби й хвърли повторен преценяващ поглед, прехласнат от роклята, шията на балерина и краката й.

— Здрасти — поздрави тя. — Извинявай, че те накарах да чакаш.

Тоби й кимна и й подаде свития си лакът.

Тя го хвана под ръка и двамата с бързи стъпки излязоха.

— Заключвам в единайсет — прокашля се Боб, но вратата се хлопна, преди да е довършил изречението.

 

 

Казват, че първите две седмици от една връзка определят цялостната картина на бъдещето й развитие. Лично аз не съм съвсем съгласна. Първите срещи очертават картата на територията.

Тоби не следваше установените пътища. Не я покани на вечеря и кино. Предложи да се разходят с лодка по река Хъдсън. Марго намираше идеята за много забавна. Нов етап, белязан от значима връзка. По едно време Тоби спря да гребе и започна да рецитира У. Б. Йейтс. Това много се хареса на Марго. И тогава — защо не? — тя извади кокаин. Което според Тоби бе проява на лош вкус.

— Прибери го. Не се занимавам с такива неща.

Марго го изгледа, сякаш му беше покарала втора глава.

— Но нали си приятел на Соня!

— Това не значи, че съм наркоман.

— Аз също не съм, Тоби, но нямам нищо против удоволствието, нищо повече…

Той извърна глава. Почувствала се неловко, аз също се извърнах. Мразех себе си. Проклинах този миг, един от многото провалени моменти от нещо, което би могло да приеме облика на порядъчна връзка. И както винаги, вината бе моя!

— Щом не искаш — докачи се Марго, — за мен остава повече! — И тя изсмърка двете редички.

Тоби разглеждаше сградите на отсрещния бряг на реката. Уличните лампи се отразяваха във водата, изпращайки златисти и червеникави ивици светлина към лодката. Той се усмихна. После отпусна греблото. Свали сакото и обувките си. Махна и ризата.

— Какво правиш? — попита Марго.

Той продължи да се съблича, докато остана по слипове. Изправи се, изпъна напред кльощавите си бели ръце, наведе ъгловатото си тяло, зае позиция и скочи в реката.

Марго остави кокаина и се наведе стъписана през ръба на лодката. В продължение на един безкрайно дълъг миг той не се показа на повърхността. Тя чакаше, чупейки пръсти. От Тоби нямаше и следа. Зачуди се дали да не извика за помощ. Накрая свали жакета и обувките си и скочи след него. В същия миг той се показа на повърхността, доволно усмихнат.

— Тоби! — изкрещя тя с тракащи зъби. — Ти ме измами!

Той продължи да се смее и започна да я плиска.

— Не, мила ми Марго, ти сама се мамиш.

Тя го изгледа. „Колко е умен!“, помислих си аз. „Колко е луд!“, помисли си Марго.

— Е?

Той заплува кучешката към нея.

— Наистина ли си мислиш, че кокаинът те прави по-забавна? Защото ако е така, си много по-тъпа, отколкото съм си мислел.

От носа му се считаше вода, а от студа гласът му трепереше. Марго се взря в него и тъкмо й мина през ума да го целуне, той се наведе и я целуна. Това беше, гарантирам ви, най-нежната и искрена целувка през целия й живот.

 

 

Следващите месеци прекарах в тясната таванска квартира на Тоби над денонощното кафене и проучвах внимателно Марго и Тоби, които затъваха все по-дълбоко в нещо като душевна бездна, която заприлича на любов. Най-напред си помислих, че двамата се влюбват в самата любов, че обстоятелствата, а не чувствата ги задържат заедно, въпреки че нямаха пари, нито бъдеще, нито нещо общо помежду си. Но като ги гледах, загърнати в хавлии, на разнебитения балкон на петия етаж с изглед към Уест Вилидж да пият кафе и да четат сутрешните вестници като стара съпружеска двойка, аз си мислех: Я чакай малко. Нещо ми убягва тук? Какво пропуснах?

Дали не съм се чувствала като излишния трети? Да кажем, че присъствието на Гая не беше без значение. Посветих доста време да я опозная. През интимните моменти на Тоби и Марго, моменти, които исках да уважа и оценявах като лични и неприкосновени, двете с Гая разговаряхме за детството на Тоби. Тя беше починала от рак на маточната шийка, когато той бил само на четири години. Дотогава ангелът хранител на Тоби била леля му Сара. „Така ли?“, изненадах се аз. „Мислех, че всеки човек има само един ангел хранител.“ „Не“, отвърна Гая. „Когато и колкото са нужни. Един човек може да има в живота си и двайсет различни ангели хранители. Навярно и на теб ще се наложи да закриляш повече от един човек.“

При тази перспектива ми се зави свят.

Тоби ми беше казал, че има един-единствен спомен за майка си. Как го учи да кара колело. Той се страхувал да не падне и стоял пред вратата, стискайки здраво дръжките на кормилото. Спомняше си, че му казала да стигне само до края на градинската пътека, а успее ли, ще може да кара и до края на улицата, после до края на квартала и така нататък. Щом стигнал до края на пътеката, разстояние всичко на всичко четири метра, тя заръкопляскала така ентусиазирано, че той въртял педалите чак до другия край на града, докато накрая тя го догонила и замъкнала обратно вкъщи. Казваше, че оттогава прилага подобна тактика и в писането — пише, докато стигне края на страницата, после — края на главата, а сетне и края на целия роман. И през цялото време в съзнанието му е майка му, която ръкопляска възхитена.

— Знаеш ли — усмихна се Гая, — помня историята с велосипеда.

— Така ли?

— Да. Странното е, че тогава Тоби не беше на четири, а на пет, и аз не бях вече между живите. Бях вече ангел.

— Сигурна ли си? — изненадах се аз.

— От край време Тоби притежава способността да ме вижда от време на време. Той не прави разлика дали съм майка му или неговият ангел. Понякога си въобразява, че съм някой, когото познава от училище, или пък стар съсед, или откачена жена в магазина, застанала твърде близо до него. Не често, но се случва.

Наблюдавах как Тоби и Марго, изтегнати на издъненото му кожено канапе, сплитат и разплитат пръстите си, и се запитах с надежда: Дали Тоби ще ме види някога? А какво стане тогава? Ще мога ли да се оправдая? Ще мога ли изобщо да поправя това, което сторих?

 

 

Венчавката се състоя в „Параклисът на цветята“ в Лас Вегас, девет блажени месеца след злополучната първа среща. Опитах се, но безуспешно, да убедя Марго да настоява за сватба в Англия, за по-разточителна церемония, предоставяща на Греъм възможността да отведе до олтара единственото си дете. Цял живот измислях истории за тази венчавка, разкрасявайки я по начина, по който исках да я видя в спомена си. Но истината е, че Тоби се появи една вечер в ирландската кръчма, където работеше Марго. Беше подал молба за работа в Нюйоркския университет и имаше шансове да получи длъжността. Затова си купи шевролет, модел шейсет и четвърта година, и подарък за Марго — скромен пръстен с един диамант.

— Ти сериозно ли? — погледна го Марго.

Той замига.

— Много е голям за безименния ми пръст.

— Голям ли? — Усмивката му угасна.

— Става на палеца ми. В такъв случай няма да го приемам като годежен пръстен. — Премигна и пое дълбоко въздух.

„Нима наистина е това?“, питаше се Марго. „Това е“, обадих се аз.

Тя погледна Тоби.

— Не трябва ли да ме питаш нещо?

Той падна на коляно и взе ръката й.

— Марго Делакроа…

— Да? — запърха тя с клепачи престорено.

Стоях до нея и внимателно го наблюдавах. Исках Марго да се стегне, да бъде сериозна, да се наслади до дъно на този момент. Щеше ми се да съм на нейно място, да кажа „да“ с цялата искреност на своето сърце.

— Марго Делакроа — повтори Тоби много сериозно. — Свадлива, егоцентрична. — Усмивката й повехна. — Страстна, борбена, прекрасна Жулиета на моето сърце — усмивката й разцъфтя, — жената на моите мечти, моля те, не изливай бъчва с горещо масло върху главата ми, а приеми да станеш моя жена.

Тя го погледна със светнали очи, но задържа отговора си, все едно размисля. Накрая проговори:

— Тоби Послусни. Ромео на моята душа, духовен роб на литературата, страдащ от синдрома на мъчениците… — Той кимна. Беше си вярно, ако трябва да сме честни. Но следваше още. Тя го караше да чака. — Сладък, обичлив, търпелив Тоби…

Измина минута.

— Марго? — потупа Тоби ръката й. Коленете го боляха.

— Не казах ли вече да?

Той поклати глава.

— Да! — подскочи тя.

Той въздъхна с облекчение и се изправи.

Марго заразглежда възхитено пръстена си, после получи миг на просветление. Или, погледнато от днешна гледна точка, миг на безумие? Готови ли сте за продължението? Ето го:

— Да се оженим във Вегас!

Уверявам ви, че направих възможното да я разубедя. Изпях дори Песента на душите. Не бях в състояние да проникна в съзнанието й.

Тоби се размисли. Описа й картината на сватбена церемония в бяло, в причудлив английски параклис, обкичен с лилии и рози, и Греъм, който я води по пътеката между ревовете. Подсказах й какво да каже. Но…

— Досадно — въздъхна тя. — Защо да чакаме?

Тоби се предаде. За негова чест, той постъпи почтено. Намери най-близкия телефон и се обади на Греъм, за да поиска ръката на Марго.

— Не, не е бременна — увери го той. Просто я обича. А тя пък не желае да чака нито миг повече.

От другата страна на линията цареше тишина. Най-после Греъм проговори, задавен от сълзи. Разбира се, че им дава благословията си. Той ще плати за сватбата и за медения месец в Англия.

— Благодаря ти! — изписка Марго в слушалката. — Обичам те, татко!

Нямаше търпение да проведе дори един приличен разговор с него, заради което ми се прииска да я сритам отзад. Тя задърпа Тоби към колата. Телефонната слушалка остана да се клати във въздуха и благопожеланията на Греъм останаха нечути.

И така, двамата се отправиха към Вегас в шевролета на Тоби. Какво са три дни път! Отбиха се при Соня, откъдето взеха булчински одежди — рокля под наем с леопардов десен и червени обувки на висок ток от изкуствена кожа. В кутията за бижута на Марго намериха златна обеца във формата на халка, достатъчна да послужи на Тоби като венчален пръстен. Храна? Провизии за дългия път? Не ставайте глупави! Те бяха влюбени — какво им трябваше повече!

 

 

Слънцето се спускаше зад далечните възвишения, когато Нан се появи на задната седалка в шевролета на Тоби.

— Здравей, Нан — поздравих аз. — Кажи ми, че трябва да им попреча да се обвържат.

Бях все още обидена след последната ни среща. Тя се втренчи пред себе си навъсено.

— Какво има?

Наведе се към мен, без да откъсва очи от притъмняващия хоризонт навън.

— Марго и Тоби карат право към „Къщата на колоните“.

— Какво значи „Къща на колоните“? — замигах аз.

— Сборище на демони. Много голямо. Те ще разберат, че Тоби и Марго са тръгнали на път, за да се оженят, и ще се постараят да осуетят пътуването.

— Защо?

— Бракът означава любов и деца. Всеки демон се противи най-много на това, ако оставим настрана живота като такъв.

Проследих погледа й през прозореца. Виждаше се само оранжевото примигване на захождащото слънце, проблясването на фарове, профучаващи по отсрещната страна на пътя.

— Може да сме я подминали вече.

Нан поклати глава и продължи да гледа неспокойно напън.

Изведнъж колата се разклати настрани и се замята лудешки като рибя опашка напреки на платното. Сграбчих облегалката на седалката на Тоби и се протегнах напред да предпазя Марго.

— Още не — обади се Нан спокойно, но колата се наклони силно наляво и за миг си помислих, че ние или ще се преобърнем, или ще се врежем в насрещното движение.

Усетих, че Нан хваща ръката ми.

— Какво ще правим? — извиках аз.

— Сега! — изкрещя Нан, стисна пръстите ми и в същия миг двете с Гая изхвръкнахме навън, вкопчили се в понеслия се с трясък по магистралата откършен капак на колата, която се мъчехме да избутаме вдясно от пътя. Покрай нас бучаха клаксони, а няколко коли свърнаха към канавката. Тоби се бореше с кормилото, за да отклони колата от пътя на връхлитащите фарове на един камион.

Шевролетът изправи ход и Тоби отби в черен път до табела с надпис „Добре дошли в Невада“. Там спря. Двигателят потрепери и заглъхна, а аз се опитах да си събера ума. Чувах как Марго и Тоби се смеят в колата.

— Ау, колко страшно беше това!

— Ще проверя капака!

Гласове от предната седалка — възбудени, изплашени.

Нан бе тръгнала към очертания от слънцето хоризонт на жлътналата се равнина. Заслоних очите си с ръка в опит да разбера какво гледа.

— Какво виждаш?

Отговор не последва. Отвъд силуетите на пурпурните хълмове съзрях към мен да се задават някакви фигури. Тръгнах към тях с протегната напред ръка, готова да изпратя най-ярката си светлина. Тогава ги видях ясно. Най-напред помислих, че това е самият ад. Бяха така ослепителни, че извърнах очи. Стотина, че и повече златисти, огнени създания, много по-високи от мен, с пламъци на мястото на крилата. Понечих да се обърна, за да извикам Нан, но тя беше вече до мен.

— Архангели — обясни ми. — Известяват ни, че са тук.

— Добре, но защо са тук?

— Не разбра ли? Погледни си крилата.

Прегънати около мен, така че течността се стичаше на зигзаг по гърдите ми и по краката, крилата ми бяха набъбнали и потъмнели, и приличаха на преливник на резервоар. Чак тогава ме обзе чувството — силно и плашещо, че сякаш бяхме застанали досами ада и ни преследваха.

Тоби хлопна капака и избърса ръцете си с парцал.

— Не се плаши, млада госпожице, всичко е наред! — весело подвикна той на Марго, която надничаше ухилена през страничния прозорец. Той скочи обратно в колата и включи двигателя.

Понечих да се върна в колата, но Нан ме задържа.

— Погледни — посочи тя напред.

Видях как под капака се появи черен дим, първо тънка струйка, а после и кълбета, и се запитах защо Тоби не спре мотора и не провери какъв е проблемът. Вместо това колата потегли плавно, а димът продължи да се вие изпод капака, нагоре към покрива, покри цялото купе, докато обви колата като калъф или преграда, почти като тази, която бях видяла около Тоби.

Тогава насред дима се открои лице.

Грогор.

Хукнах след колата, скочих на капака, а оттам на покрива. Последните ивици слънчеви лъчи се размиха зад хоризонта, оставяйки ме в мрак, без да виждам валмата дим, надигащи се около краката ми. В далечината зад мен Нан вдигна кръг светлина високо над главата си. Тя се носеше към мен и колкото по-близо идваше, толкова по-ярко блестеше. Погледнах надолу и видях, че димът около мен се отдалечава под формата на кръг, но продължава да се сгъстява другаде, издигайки се непрестанно като насип от пръст.

— Рут! — извика Нан.

Стена от черен дим като приливна вълна се извиси около мен и ме обгърна. Когато топката светлина ме достигна и застана над главата ми, видях, че това не беше дим, а стотици посягащи към мен черни като въглища ръце.

— Нан! — изкрещях аз. Крилата ми пулсираха. Приливната вълна се сгромоляса отгоре ми като мощна лавина.

 

 

Когато дойдох на себе си, лежах отстрани на магистралата и не можех да помръдна. Направих усилие да потърся Нан. Извих глава и между колите и камионите видях да се води битка. Стотици демони атакуваха архангелите, които бях видяла в пустинята, мятаха огромни топки, нажежени камъни и горящи стрели, които архангелите отбиваха със сабите си. От време на време някой архангел падаше на земята и изчезваше. Умират ли? Възможно ли е това?

Чух нечии стъпки зад мен. Опитах се да стана.

— Нан — извиках аз, но още докато говорех, разбрах, че не беше тя. Грогор.

Стъпките спряха отстрани до главата ми. Извих се и погледнах. Над мен не стояха два крака от дим, нямаше лице с дупка като прострелна рана вместо уста, а едно напълно човешко същество. Висок, зъл мъж в тъмен костюм. Подритна ме леко, за да провери дали мърдам. Сетне приклекна до мен.

— Защо не дойдеш да се присъединиш към печелившия отбор?

— Ти защо не станеш свещеник? — отвърнах аз.

— Нима искаш да свършиш така? — ухили се той и погледна към един архангел, спрял топка от пламък направо с гърдите си.

Гледах изумена и ужасена как пада на земята и изчезва в огнен взрив.

— Сякаш не стига, че вашата пасмина се мотае навред и гледа как хората оплескват всичко! — продължи той, цъкайки недоволно с език. — Вие сте ми ясни, Рут. Ще ви се да променяте нещата, да ги правите по-добри. И защо не?

Внезапно усетих как крилата ми туптят някъде вътре в мен, течността им се излива навътре. Дойде и посланието, глас в съзнанието ми: Стани!

Докато се мъчех да се вдигна на крака, под мен изригна кървавочервена светлина, земята се разтърси така, сякаш бомба беше избухнала някъде в недрата й. Вдигнах очи и видях, че архангелите обкръжават демоните с насочени към небето мечове. В следващия миг огромен огнен стълб се стовари от облаците, помете демоните и ги превърна в плътна мъглявина от прах. Когато погледнах отново, Грогор беше изчезнал.

Нан тичаше към мен през огнените кълба. Грабна ръката ми и ми помогна да се изправя.

— Добре ли си? — попита тя.

— Мислех, че не могат да ни наранят.

Разгледа ме внимателно.

— Разбира се, че могат, Рут. Защо иначе ще се налага да се защитаваме.

Тя изтупа праха от роклята ми.

— Какво ти каза Грогор?

Поклатих глава. Не исках да го повтарям, да признавам, че онова, което каза, е вярно.

— Не можеш да си позволиш да чувстваш вина — повдигна едната си вежда Нан, — съмнение или страх, нито която и да било от ограничаващите емоции, които си изпитвала, докато си била човешко същество. Ти си ангел. Зад теб стои Бог, а пред теб е раят.

— Продължавай.

Над хълмовете се появиха първите лъчи на зората. Другите ангели погледнаха натам и започнаха да изчезват в порозовялото небе.

— Най-лошото свърши — каза Нан. — Върви да намериш Марго. Съвсем скоро ще ви посетя пак. — Тя се обърна към хълмовете.

— Чакай! — извиках аз и тя се завъртя назад. — Влюбена съм в Тоби. И ако не намеря начин да променя нещата, няма да го видя никога вече. Моля те, помогни ми, Нан — молех се вече отчаяно аз.

— Съжалявам, Рут. Но вече ти обясних. Имала си един живот, за да направиш своите избори. Сегашният живот няма за цел да ги правиш отново. Той е предназначен да помогнеш на Марго да направи избора си.

— Така значи? — извиках аз. — Получавам възможност само веднъж. Мислех, че Бог винаги дава втори шанс.

Но тя беше изчезнала, а аз стоях сама по средата на път 76, гледах в небето и търсех Бога.

— Значи ме обичаш, а? — провикнах се аз. — И това ли е начинът да го покажеш?

Никакъв отговор, единствено неочакваният, бавен ромон на започналия дъжд и съскащият звук на вятъра.