Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (10)

9
Песента на душата

Имах чувството, че живея в някакъв сън.

Спомените ми от времето, когато бях на четири, пет и шест години, пропити от детски страхове, нападки и назидания, са така преплетени с постъпките и схващанията ми от по-късни периоди, че вече нямах истински спомен от детството.

С други думи, всеки път, когато Хилда налагаше Марго с пръчката или пък по-големите деца я биеха или прогонваха в най-отдалечения ъгъл на общото спално помещение, така че да се почувства съвсем сама на края на света, болката от страданието й преливаше в агонията на спомените ми. Понякога едва издържах.

Известни са историите за ангели и закриляни от тях педофили, серийни убийци и терористи, както и ужасите, които се налагало да преглъщат всеки божи ден. Бди. Закриляй. Помни. Обичай. Това бяха ангели, прекарали земния си живот в служба на Бога, или подобно на домакините от „Полиана“^[1], в грижи за деца и внуци в цветистата и ухаеща на току-що изпечен сладкиш невинност на своите домове, а по-късно озовавали се внезапно в един друг живот на наркопласьори и сутеньори, в свърталища на бездомници наркомани, на аборти и на нежелани бебета, където трябвало да играят ролята на защитници от всичко, което би попречило на подопечните им да направят правилния избор. Длъжни бяха да ги обичат.

И защо?

Просто така трябва, гласеше отговорът на Нан. Бог не изоставя чедата си.

Моето положение беше по-лошо дори и от това, за което разказваха ангелите в „Сейнт Антъни“. Нищо, абсолютно нищо не можеше да се сравни със съществуване, в което ужасяващите спомени от детството заливат настоящето. Нищо не можеше да се сравни с дните, изпълнени с отнемащо дъха разкаяние. Изходът се бе очертал. А се оказваше, че съм напълно безсилна.

Напомняше ми за лотария. Засипах Нан с въпроси. Как се решава кой ангел към кой „закрилян“ да бъде прикрепен? Как съм се озовала при Марго? И имаше ли това връзка с начина, по който бях умряла аз?

Веднъж дръпнах Шерън настрана и я попитах как е умряла.

— Петдесет аспирина и бутилка шери.

— Излиза, че самоубийците се превръщат в свои собствени ангели хранители. Искаш да кажеш, че сама съм причинила смъртта си.

— Не непременно.

— А какво?

— Срещнах ангел, който беше изтърпял това, което търпим и ние. Обясни ми, че зависи от начина, по който сме живели.

— Какво значи това?

Тя посочи Хилда, която тикаше изкривения си от артрит пръст в лицето на четиригодишно дете, подмокрило се в леглото си през нощта.

— Чувала ли си за Песента на душата?

— Коя песен?

Шерън поклати глава и завъртя очи в знак на изумление. Почувствах се пълна глупачка.

— По това се различаваме от другите ангели. Когато ти закриляш собствената си смъртна душа, способността ти да оказваш влияние и да предпазваш съответния човек расте. Гледай сега!

Тя тръгна към Хилда. Бе видяла, че в главата й вече се въртят планове за това, кой ще е следващият обитател на Гробницата — беше ясно, че иска да отпрати провинилото се момиченце там. Шерън застана до Хилда и запя. Мелодията наподобяваше стара шотландска приспивна песен, макар думите да бяха на език, който ми беше непознат. Носеше се бавно, загадъчно и красиво. Гласът й беше звучен и плътен и се засили така, че стаята заехтя. Докато пееше, крилата й се вдигнаха, размахаха се около Хилда и я покриха. Аурите на Шерън и Хилда потъмняха и придобиха един и същ пурпурен цвят. Полека мислите на Хилда се отклониха от Гробницата и тя изпрати детето да си легне без вечеря.

Пристъпих към Шерън.

— Как разбра всичко това?

— Песента на душата е тази, която внася хармония между теб и Марго, тя ви свързва духовно, все едно на какъв етап от човешкия си живот се намира тя. Каква песен помниш от детството си? Каква музика си обичала?

Замислих се. Спомнях си само детски песнички — бях ги пяла безкрайно на Марго, за да я успокоявам, когато беше в дома на Сали и Падрег. Но после се сетих за нещо, което Тоби беше пял, когато се мъчеше да пише. Беше ирландската песен „И тръгна тя през шумната тълпа“. Сетих се, че Уна също я беше пяла на Марго.

— Добре, и как действа?

— Песента на душата свързва твоята воля с тази на Марго. Ти си все още Марго, само че с друго име и друга форма. Имате една и съща воля, един и същ избор.

— Което значи, че аз мога да повлияя на избора й? Да променя решението й?

— Невинаги — поклати Шерън глава. — Тя е от плът и кръв. Нейна е последната дума. Ти можеш само да оказваш влияние.

Сърцето ми се сви. Тръгнах към Марго. Песен на душата, значи! Може би ще успея с песен да я изведа далеч оттук.

 

 

На осем години Марго стърчеше с цяла глава над останалите деца на нейната възраст. Знаеше на колко години е, защото всеки път на десети юли някой от учителите оповестяваше, че от този ден тя пораства с една година и с това въпросът приключваше. Лесно можеше да мине за единайсет-дванайсетгодишна, което значеше и по-строго наказание за неща, смятани за волност от страна на осемгодишните. Осемгодишните деца не искаха да дружат с нея, но и тези на дванайсет я избягваха. Не, не беше съвсем така. Две дванайсетгодишни момичета — Маги и Еди — бяха силно привлечени от Марго. Завиждаха й за дългата, руса до бяло коса и искаха да я боядисват в червено от разкървавения й нос колкото е възможно по-често или при всеки сгоден случай да я удрят по очите, докато я насинят така, че да заприлича на панда.

Изгарях от желание да удавя и двете. Мислех също да бутна огромната букова лавица с книги от горната площадка на стълбата през парапета, та да се стовари право върху главите им. Исках да го направя не само защото не друг, а аз прегръщах Марго, докато плачеше нощем в леглото си, или защото бях свидетел на това, как Маги седи върху гърдите й или Еди я рита в главата, а и защото не можех да го забравя. Но и не бях напълно безпомощна — веднъж успях да спра жесток удар върху главата на Марго, който като нищо щеше да прекърши гръбнака й. Не бях в състояние да сторя повече, още по-малко — да им отмъстя.

Като истински гневен родител поставих въпроса ребром пред ангелите на Маги и Еди. Те се опитаха да обяснят причините за насилието, проявявано от момичетата. Малтретиране и изтезания. Махнах с ръка на оправданията им. Не се прави така. Грижа е нужна. И ги спрете, преди да ги спра аз. Клио и Прия — така се казваха ангелите — се спогледаха. Ала когато Маги прекара една цяла нощ в Гробницата заради непокорния си език пред учителите, тя неочаквано изпита угризения за всички наказания, които беше налагала на Марго. Еди пък видя насън баба си, защото това беше Прия в предишния си живот, която я съветваше да бъде по-добро дете. За известно време Марго си отдъхна от рани и синини.

Това продължи, докато изпях Песента на душата.

Бях усетила, че в близкото село е дошло семейство — добри и трудолюбиви хора. Бях ги видяла мислено — мъжът Уил, малко над четирийсетте, работеше като търговски пътник. Джина, жена му, била учителка по пиано до раждането на сина им Тод. Бяха се преместили на север от Ексетър, за да се грижат за възрастните родители на Джина. Разбрах, че ще бъдат добри родители на Марго и че ще я приберат при себе си.

Обяснението на Шерън за Песента на душата потвърди отдавнашните ми подозрения, че моят живот като Марго не е непроменяем, сякаш е изсечен в камъка епос, а е по-скоро повест, написана на хартия, и подлежаща на редактиране. Успеех ли да повлияя на Марго да направи друг избор, имаше вероятност да се окажем извън стените на „Сейнт Антъни“ по-скоро от планираното.

И така, една вечер изчаках да угасят лампите, преди да отворя в песен закърнелия си глас. Изправих се, озърнах се смутено, за да се уверя, че другите ангели не гледат към мен, поех въздух и се приготвих да запея. Започнах полека: „Моят любим ми рече, че майка му не ще се противи…“. Марго се въртеше насън и подритваше неравния дюшек. „А и баща му щял да си мълчи, макар да си сираче…“ Издигнах глас по-силно: „Няма да мине много, моя мила, и под венец ще минем с теб“. Марго отвори очи.

Почувствах как крилете на гърба ми се надигнаха, точно както бях видяла да се вдигат крилете на Шерън над главата й и да се събират отгоре като потрепваща арка. Аурата на Марго се разшири и потъмня. Момичето гледаше право към мен, но не ме виждаше, а и очевидно не ме чуваше. Но някъде дълбоко в себе си усещаше, че става нещо особено. Запях така, че всички ангели в стаята се обърнаха към мен: „И тръгна си тя през шумната тълпа…“. Видях как сърцето на Марго заби по-силно, сякаш бе съвсем здраво. Видях и душата й — бяла светлина, заоблена като яйце, изпълнена с едно-единствено желание — майка.

Докато пеех, съсредоточих мислите към семейството, което бях видяла в селото. В ума ми се оформи план за бягство, който превърнах в напътствия, отправени към Марго: Пусни слух, че ще прекараш нощта в Гробницата. Скрий се в котелното и стой там до зори, после се измъкни на двора, а когато колата с доставките спре, скочи отзад и се скрий сред чувалите с въглища. Щом колата намали, за да мине край оградата за овце пред селото, ти скочи на пътя и тичай към къщата с небесносинята порта. Те ще те приберат.

След края на песента Марго седеше в леглото, притиснала кокалести колене до гърдите си, и трескаво мислеше. Виждах мислите й — представяше си образно моя план за бягство и го преценяваше. „Колата с доставките идва в пет часа — разсъждаваше тя — всеки четвъртък, което е вдругиден.“ Беше я виждала няколко пъти досега. Старият Хю, който я караше, не чуваше с едното ухо. Щеше да се възползва от това.

На другата сутрин Марго съобщи под секрет на Тили, единайсетгодишното момиче от горното легло, че вечерта ще я пратят в Гробницата.

— Ама за какво?

— Защото направих физиономия на мис Маркс — изтърси Марго първото, което й хрумна. Не беше подготвена за такъв въпрос.

— Направила си физиономия на мис Маркс? Браво на теб! Ей сега ще разкажа на другите!

На обяд масите жужаха като кошер. Историята вече бе поукрасена. Марго не само беше направила физиономия на мис Маркс, но я беше нарекла право в лицето „пълен боклук“. Когато мис Маркс се опитала да я завлече в кабинета си, за да я набие за наказание, Марго я шамаросала два пъти, дръпнала полата си и избягала. Сега сигурно щеше да стои цяла вечност в Гробницата.

Но се оказа, че Марго има нерешен проблем — не беше измислила кой ще играе ролята на неин конвой до Гробницата, защото по традиция Хилда и господин О’Хеър влачеха дотам съблечените за лягане нарушители на реда вечер, като ги изкарваха от спалните помещения. Хилда държеше на публичния спектакъл, за да задоволи жаждата си за мъст. Затова Марго пусна още един слух — че ще се скрие от свитата на придружителите, за да им усложни живота. И така наказанието й бе достатъчно жестоко, защо да не го утежни повече.

Точно така и стана — Марго се скри. След вечеря, поощрявана от другите деца, тя натъпка малко остатъци от храната в ученическата си чанта и се шмугна по коридора надолу към котелното помещение. Вътре клекна, зави краката си с одеяло и зачака.

Бях споделила вече с другите ангели какво предстои. Шерън притеснено ме погледна.

— Знаеш какво е станало, нали?

Поклатих глава. Нямах ясен спомен от случката, само се надявах горещо да съм се спасила. Шерън въздъхна и се върна в кабинета на Хилда с обещанието, че ще стори всичко по силите си.

За щастие, тази вечер се падаше мистър Кинеърд да гаси лампите. Докато обикаляше из спалнята и броеше момичетата в леглата, той видя, че леглото на Марго е празно.

— Тя е в Гробницата, сър — обясни Тили.

— Така ли? Тази вечер няма записан за Гробницата. Не и тази вечер.

— Пак сте забравили очилата си, нали, сър?

— Забравил съм ги, да. Е, добре, ще отметна Марго.

Тили кимна. Из спалнята се понесе шушукане. Господин Кинеърд не обърна внимание.

Долу, в котелното, Марго не можеше да заспи, въпреки че беше топло. От глухия вой и пукот в тръбите стомахът й се свиваше от страх да не би някой да е разкрил плана и скривалището й и да дойде да я измъкне навън. Останах на стража при нея през цялата нощ, а за да не трепери от ужас, я обвих в дрехата си, уверявайки я, че ще успеем. Образите на мъжа и жената от селото станаха толкова ясни в съзнанието й, че тя дори успя да различи чертите на техните лица. Как искаше да бъде при тях! Да почука на вратата им и да ги помоли горещо да я пуснат да влезе. Ще нося закуската в леглото ви. Ще върша цялата къщна работа. Само ме спасете от „Сейнт Антъни“. Само ми дайте семейство!

Звук от хрущящ чакъл разкъса тишината на ранното утро. Бе все още тъмно, но първите слънчеви лъчи оцветяваха вече небето над хоризонта. Чу се ръмженето на мотор и фалшивото тананикане на Хю. „Давай сега!“, подвикнах на Марго. Тя вдигна чантата, отвори тихо вратата и изтича на пръсти в хапещия мраз на утрото.

От страничния вход се виждаше как натовареният с чували с въглища, продукти и дрехи, дарени от околните села, Хю трополи с тежките си ботуши от колата до предния вход. Марго не смееше да си поеме дъх, сърцето й биеше така силно, че чак й прилошаваше. Понечих да тръгна към товарната кола, да се уверя, че никой няма да я види, но в този миг коленете й се подгънаха. Грабнах я, за да не се строполи. Постепенно тя се съвзе. Дали не искам твърде много от нея? — помислих си аз. — Ами ако не е готова за това?

Хю се върна в кабината и включи мотора. Побързай! Марго се спусна по чакълената настилка към задната част на колата, отвори вратата и скочи върху спаружени зеленчуци и чували с въглища и дърва. Колата се заклати по алеята и се насочи към главния път.

Както беше планирано, Марго се скри между чувалите с въглища. Притиснах с ръка сърцето си и подскочих от радост. Успяхме! Тя избяга. Замислих се за семейството от селото. За това, как ще прошепна в ухото на майката, че Марго е дъщерята, която е искала, но не е имала, и ето я сега на прага й, за да получи нейната вечна обич и грижа.

Гледах как товарната кола пое напред и заплаках. Марго също плачеше, а сърцето й, изпълнено с толкова много страхове и надежди, всеки миг щеше да изхвръкне.

И в този миг моторът засече. Стигнали бяха до самия край на алеята. Хю удари спирачки, изруга и завъртя ключа. Предавката изхриптя. От двигателя под капака се чу само дрезгаво „прокашляне“ и толкова! Погледнах вътре — всичко беше потънало в масло. Лесно ще се оправи. Но по-бързо! Хю подсвирна нехайно и се зае да отстрани повредата.

В този миг до мен се появи Шерън.

— Съжалявам, Рут — каза тя.

Вцепених се.

Чу се хлопване на врати и вик. Преди да успея да предприема каквото и да било, Марго се озова в желязната хватка на нечии ръце. Хилда я повлече за косата към главния вход на сиропиталището, а слисаният Хю остана да гледа след тях.

В същия миг образите на майката и бащата от селото избледняха и изчезнаха. Сякаш ги беше отнесла смъртта. Сякаш смъртта беше отнесла и Марго.

Този път Хилда не удряше с ръце и крака, нито пък с камшика, а с малкия, но тежък чувал с въглища, който Марго стискаше, за да не могат да я смъкнат от каросерията. Шерън през плач запя на Хилда, за да й попречи да вдига много високо чувала над проснатото на земята безжизнено тяло. Аз от своя страна полагах всякакви усилия да смекча ударите, които като нищо щяха да разбият главата на Марго или да разкъсат бъбреците й. А после, в безкрайните нощи, които Марго прекара в Гробницата, ние, ангелите, се нареждахме в кръг около нея да лекуваме раните и да попречим на отровата от наказанията на Хилда да се просмуче в цялото й същество и да засегне и бъдещето й.

 

 

Планът за бягство, който бях втълпила в главата на Марго, не я напускаше. Напротив — избуя и се разви.

Осъществи се по съвсем неочакван за мен начин.

Когато Марго стана на тринайсет, Хилда реши да я убие. Шерън разкри информацията с неохота, но се чувстваше длъжна да го направи. Хилда не точно беше решила да я убие, но планът, който бе начертала за нея, щеше да завърши със смърт, ако не се намесехме ние, ангелите. След години нарушения на реда, бягството на Марго бе недвусмислено доказателство, че е необходимо веднъж завинаги крилата й да бъдат прекършени. Ще я пратят в Гробницата за един месец — най-големият ужас, който можеше да сполети питомците на „Сейнт Антъни“.

Да я утешаваме всяка вечер в Гробницата не беше достатъчно. Налагаше се да предотвратим отиването й там. Шерън настоя да следвам съветите й. Погледнах я за миг. Забравила бях отдавна какво е била Хилда някога, какво е представлявала за мен. Бях забравила омразата си към нея. Бях й простила.

Шерън ни посъветва да позволим да измъкнат Марго от леглото й вечерта. Хилда и мистър О’Хеър я завлякоха в тоалетната на долния етаж, съблякоха я, после я заблъскаха в стария, ръждив радиатор. Това преля чашата! Погледнах Шерън.

— Слушай какво ще ти кажа и го повтори дума по дума пред Марго — бързо каза тя.

Коленичих до Марго и сложих главата й в скута си. От раната на челото й се стичаше кръв. Дишаше едва. Беше в безсъзнание. Хилда каза на мистър О’Хеър да свали колана си. Повторих пред Марго това, което ми бе казала Шерън.

Като малка Хилда обичала Марни повече от всичко на света. Марни също я обичала. Но Марни починала и Хилда станала много, много тъжна. Марни гледа Хилда сега, и е тъжна. Повтори след мене, Марго! Кажи: „Ако сега Марни те вижда, ще се убие пак“.

Марго се закашля и дойде в съзнание.

— Можеш да почваш, ако си готов, мистър О’Хеър — обърна се Хилда към учителя, който тъкмо посягаше с колана си. Но неговият ангел го спря — беше се спуснал напред и хвана ръката му посред замаха.

Мистър О’Хеър пусна колана и погледна Хилда. Не можеше да удари Марго, както лежеше на пода. Шерън и аз я прихванахме под мишниците и я вдигнахме. Гола и кървяща, тя се обърна към Хилда. Пое дълбоко въздух и преди мистър О’Хеър да успее да обели и дума за свое оправдание, тя каза:

— Ако Марни те вижда сега, отново ще се самоубие.

Хилда зяпна и присви очи.

— Какво?

Шерън прошепна още няколко думи, които бързо предадох на Марго. Тя бе стиснала зъби, но като чу какво й казвам, изрече ясно и силно:

— Какво ти каза Марни, преди да умре? Бъди добро момиче, за да се срещнем в рая. Виж на какво приличаш сега, госпожице Маркс. Хилда, Марни е тъжна. Станала си също като Рей и Дан, като Патрик и Калъм.

Това бяха имената на мъчителите на Хилда. Очите й се изцъклиха, аурата й почервеня, а лицето й се сгърчи от омраза. Посегна да удари Марго през лицето, но аз отклоних навреме ръката й. Марго извърна глава и се втренчи в Хилда и мистър О’Хеър. Те не помръдваха. Марго събра дрехите си, обърна се и излезе от сградата.

Тичай сега.

Щом разбра, че след нея няма никой, Марго хукна през двора. Тичешком навлече полата и пуловера си, блъсна вратата на портала и се втурна по алеята. На върха, между две каменни колони, двете с нея спряхме и се озърнахме назад. Марго дишаше тежко — адреналинът беше напълнил устата й със слюнка и я давеше допълнително. Махах с криле към ангелите, събрани пред зданието, за да се сбогуват с мен. Повечето от тях виждах за последен път. Потърсих Шерън. Тя вдигна ръце, както когато ми каза за Песента на душата и кимна. Знам какво мислеше.

Щом Марго си пое дъх, тръгнахме към селото. Измръзнала, полужива, налучквайки слепешком пътя в сумрака на утрото, Марго намери небесносинята порта и заудря по нея, докато отвътре не се показа разрошен, разтревожен мъж. Тя падна на колене и се разрида в краката му.