Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (26)

25
Неподписаният ред

За моя голяма радост, в плана имаше незначителна пречка.

Марго не беше подписала документите за развод. Всъщност нито тя, нито Тоби имаха и най-малка представа къде са те. Бяха се разделили толкова отдавна, че бяха свикнали с удобството на отношения, в които липсваше парещото жило на етикета „развод“ и които същевременно наподобяваха брак толкова, колкото мишката прилича на риба.

Тя отлетя за Ню Йорк да обсъди проблема. Датите съвпаднаха с осемнайсетия рожден ден на Тео и тя го изтъкна като причина за непредвиденото й посещение. Тоби обаче усети, че има нещо друго. Познаваше жената, която скоро щеше да е негова бивша съпруга така, както знаеше улиците на Манхатън. А и Марго не прояви особена деликатност. Камъкът на безименния й пръст беше голям като див кестен.

— Хубав пръстен! — с тези думи Тоби я поздрави на летище „Кенеди“.

— Полетът мина чудесно, благодаря. Прехвърлиха ме в по-луксозна класа.

Мълчаливо тръгнаха към колата на паркинга. Тоби отключи вратата на стария си шевролет. След четири опита двигателят запали с боботене.

— За бога, Тобс, не смяташ ли да смениш това старо нещо след… На колко години е тя?

— Никога няма да заменя тази кола. Ще ме погребат в нея, не знаеш ли?

— С нея ходихме във Вегас, нали?

— Да се оженим.

— Да. Да се оженим.

Когато стигнаха в апартамента, Тоби незабавно се зае да прави кафе. Изведнъж беше станало наложително всички в стаята да държат чаша с нещо топло в ръцете си, чашата да бъде щателно измита преди това и той се отдаде на заниманието, за да отклони себе си и Марго от сериозността на въпроса, който лежеше между тях — развод.

Марго знаеше какво прави той. Това я натъжи. Беше се надявала, че ще бъде по-смел. Мога веднага да ви уверя, че ако той беше подходил към въпроса със забележката: „Е, добре… Какво толкова?“, тя щеше да ревне като бебе. Истината бе, че въпреки годините те все още не бяха равнодушни един към друг. Сега беше настъпил моментът всеки да запази спокойствие и неутралитет. За това беше нужна много работа.

— Ще се омъжвам — изтърси тя най-накрая.

— Разбрах — каза Тоби над кафето си. — Кога?

— Някога ние с теб… Нали знаеш?

— Какво?

— Направихме онова, което започва с „Р“.

— Ти май не подписа документите?

— Не.

— Така ли? Защо?

— Тоби!

— Всъщност много искам да разбера.

— Не знам. Доволен ли си?

Тишина.

— Кой е той?

— Кой?

Тоби се засмя. И промърмори над чашата с кафе.

— Мъжът. Господин Делакроа.

— Кит. Известен иначе като К. П. Лейнс.

— А, клиентът. Това не е ли незаконно?

— Не, Тоби. Иначе, формално погледнато, аз и ти ще попаднем в затвора.

— О, да. Защото сме още женени.

— Да. Още сме женени.

 

 

Бяха минали осем месеца, откакто беше видяла Тео за последен път. Но в тийнейджърска възраст осем месеца са равни на скока в развитието, който прави детето, когато проходи — Тео се беше измъкнал от дребното си, ъгловато тяло и се бе извисил до страховитите размери на широкоплещест футболист. Приликата на Тоби със сина му изведнъж бе станала толкова съмнителна, че един процес за бащинство би имал основание. Представете си двамата един до друг — Тоби с тънки кости, деликатна челюст, къдрава и златиста като жито коса, издължени и женствени ръце, с правоъгълни очила, кацнали на тесния му римски нос, и Тео, който се навежда, за да мине през вратата, с широк и стърчащ като круша на лицето нос. Гласът му бе контрабасов — заслуга на страстта му към тревата, естествено, а брадичката му беше извита и остра. Под устните се образуваше трапчинка. Косата му беше дълга и стърчеше над главата в нехаен, червен мохикански гребен. Дрехите му — всичките черни, бяха провиснали и развлечени. Дори обувките.

— Ей, мамо — обади се той, когато Марго почука на вратата на спалнята му и го намери заспал в леглото в три часа следобед.

Трябваха й минута-две, за да осмисли промяната в него. Как се бе издължил, как полуголата му фигура се бе превърнала в картина от бицепси и трицепси. В ъгъла съзря щанга с тежести. Той се надигна и извади изпод дюшека бутилка водка, но преди да отпие, се спря и сложи пръст на устните си:

— Шшт — прошепна той. — Не ме издавай пред татко.

Видях, че е готова да му се скара, но се въздържа. Какво можеше да каже?

— Здравей — наместо това поздрави тя и млъкна.

 

 

Повторното изготвяне на документите за развода отне една седмица на адвоката на Тоби. Проследих от прозореца на апартамента как носи плика под мишница, със смалена и посивяла аура, с кости, крехки открай време, но станали още по-слаби и тънки. От това разстояние той изглеждаше значително по-възрастен от своите четирийсет и три години. Но отблизо очите му бяха същите.

Той придърпа един стол срещу Марго и прочете документите. Тя въртеше годежния си пръстен.

— Нека да видя — подхвана Тоби, търсейки къде да подпише, макар че адвокатът беше поставил едно грамадно кръстче на реда, където Тоби трябваше да сложи подписа си. — А, ето тук!

Марго го наблюдаваше. Не казваше нищо от страх, че ще утежни ненужно положението. Голяма част от нея си обясняваше колебанието на Тоби с неспособността му да загърби миналото. Шевролетът, старите обувки, дори и видът на книгите, които пишеше… всичко това го закотвяше назад в най-щастливите години на неговия живот. Докато се заплиташе в тези мисли, аз й напомних: Марго, скъпа, същото се отнася и за теб. И ти не си загърбила миналото. Все още не си.

Тоби сложи химикалката върху документите. Цъкна с език.

— Искаш ли да го оставим за друг път? — попита Марго.

Той се втренчи в стената.

— Трябва да бъда много ясен по един въпрос — отвърна той.

Последва дълго мълчание. Всички знаехме, че говори за Соня, но дори и повдигането на въпроса в този момент не беше толкова съществено, колкото реабилитацията, която търсеше.

Накрая Марго му помогна да излезе от положението.

— Знам, че не си спал със Соня.

— Какво?

— Тя дойде да ме види — тихо обясни Марго.

— Тогава, защо…?

— Не знам, Тоби. Не питай.

Той стана, мушна ръце в джобовете си и закрачи из стаята. Накрая прошепна очевидното.

— Трябваше да направим това преди много години, нали?

— Да. Трябваше.

Той погледна назад към документите.

— Ти подпиши първа. После ще ги подпиша аз и ще ги занеса на адвоката. И така ще приключим.

— Добре.

Сега беше ред на Марго. Тя взе химикалката и се вторачи в реда, очакващ подписа й.

„Какво, да не си мислеше, че ще ти бъде лесно?“, отбелязах аз.

Тя остави химикалката.

— Може да почака — каза тя. — Да отидем да обядваме.

 

 

Седнаха в познатия ресторант в Ийст Вилидж на маса, пълна с шумни туристи. Добро развлечение. Възможност да си говорят колко е горещо, как сезоните са се объркали и не е ли гледала документалния филм за глобалното затопляне и за това, че до двайсет и първи век светът ще потъне под вода? Подхвърляха напред-назад през масата тези неангажиращи реплики. Говореха за следващата книга на Тоби. За нейния пулпит. Общи теми.

Документите за развода бяха забравени.

 

 

Джеймс дойде да ме повика. Беше тъмно. Бях чула вече писъка на минаващите край нас полицейски коли. Джеймс се задъхваше, а очите му щяха да изскочат.

— Какво се е случило? — попитах аз, а той се разплака.

Тео беше убил човек.

Младежът бил намушкан в тила, после бил пребит така, че се беше удавил в собствената си кръв. По някое време в хода на боя Тео беше пуснал два куршума в крака му.

— Защо го е направил? — извиках аз.

Преди Джеймс да отговори, Тео нахлу през входната врата. Шумът накара Тоби и Марго да излязат от спалните си. Когато го видяха, помислиха, че кръвта, която капе от ръцете, косата и дрехите му, е неговата. Част от нея наистина беше негова. Носът му беше счупен, а в бедрото му зееше дълбока рана от нож. Другата беше кръвта на мъртвото момче.

Марго изтича да вземе кърпи и бинт за раните му.

— Да извикам ли линейка?

Тео се разтършува за слушалката на телефона, а накрая извади мобилния и набра 911.

И после, тъкмо Тео се беше свързал с оператора и бе дал своя адрес, зад входната врата се чу глас:

— Полиция! Отворете!

Тоби отвори със замах и се намери притиснат към стената, с белезници, щракнати около китките му. Същото сполетя и Тео, и Марго, а през цялото време Тео крещеше:

— Той я изнасилваше! Той я изнасилваше!