Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (24)

23
Най-трудната дума

Бях в дома на Марго, когато тя се прибра от „Ривърстоун“, чиста не само от дрогата, но и от представата коя е, откъде идва и защо е тук. С изненада видя, че Тоби и Тео я чакат в трапезарията. Тя обаче погледна през тях и насочи вниманието си към увехналите слънчогледи във вазата на масата.

— Марго?

— Да? — погледна тя Тоби.

— Ами… — Той хвърли поглед към Тео. — Виж, приятел, би ли ни оставил за малко?

Момчето кимна и тръгна към стаята си. Извърнах очи към Гая, която стоеше на прага. Тя приближи до мен и хвана ръката ми.

— Добре ли си? — попита тя.

Кимнах, че всичко е наред.

Видях как Тоби извади някакви документи от джоба на якето, с което ходеше за риба, и ги остави на масата. Много добре знаех какво представляват. Той се поизкашля, изпъна рамене и започна съсредоточено да рови в джобовете си. Търси своята увереност, помислих си аз. Сетне отпусна длан върху листовете и постоя така известно време, сякаш раздялата с тях щеше да бъде нещо невъзвратимо.

Кажи му, че го обичаш, Марго, обадих се аз, но видях, че тя не отделя поглед от слънчогледите.

— Това са… Това са документи за развод — съобщи Тоби и си пое дълбоко дъх. — Трябва само да се подпишеш там, където стои и моят подпис. Така най-сетне ще приключим.

Марго извади със замах изсъхналите стръкове от вазата и тръгна с решителни крачки към кухнята, без дори да го поглежда.

Тоби я последва.

— Марго?

— Какво?

— Чу ли ме?

— Умрели са, докато ме няма — рече тя, стиснала стъблата.

— Е, и?

— Не си им сменил водата.

— Така е, не съм. Не живея тук. Нали не си забравила, че ме изхвърли… Все едно, да не започваме пак.

Видях, че Тео стои на прага на стаята си в дъното на коридора и слуша. Копнежът в малкото му сърце грееше като жив въглен. Моля ви, моля ви…

Марго извърна очи към стръковете в ръцете си.

— Сега и да ги удавя във вода, нищо няма да се получи. Нали разбираш?

Тоби кимна бавно и натика дланите си още по-дълбоко в джобовете.

— Не, не разбирам. Не разбирам също накъде биеш. Първо заявяваш, че съжаляваш за всичко… После играем тримата карти все едно отново сме щастливо семейство…

— Карти ли? — вдигна тя рязко глава, сякаш не си спомня и това го вбеси още повече.

— От шест години чакам да ми простиш или да отвориш съзнанието си за възможността, че може би, само може би не съм ти изневерил и това, което си видяла, вероятно не е цялата картина. И че може би те обичам…

Тя отново вдигна очи.

— А ти обичаш ли ме?

— Преди — да. Обичах те.

Тоби бутна рязко документите.

— И знаеш ли? Тези цветя са увехнали, така е. Но искам да продължа живота си.

След тези думи той си тръгна. В стаите се възцари самоубийствена тишина.

 

 

На следващата сутрин пристигна писмо от Хюго Бенет, в което той благодареше на Марго за чудесната й редакторска работа върху дневниците на Роуз Уъркман. Човекът беше приложил и чек.

Сумата бе двайсет и пет хиляди долара.

Наблюдавах я как се щура насам-натам из апартамента и добре си спомням празнината, която се възцари в душата ми, когато изключих алкохола от живота си — все едно си отстранил голям камък от входа на пещера. Погледна се в огледалото. Имам нужда от постригване, мина й през ума. Прокара пръсти по лицето си — там имаше само тъга и бръчки.

Тръгна с бавни предпазливи стъпки към стаята на Тео, все едно бе акробат, който се движи по опънато въже и внимава да не падне. В края на престоя й в клиниката всички я аплодираха, връчиха й прекрасен букет от лилии и орхидеи и сякаш бе миропомазана. Обявиха я за чиста. Дори направиха обща снимка с останалите обитатели на входа на „Ривърстоун“, недалеч от фигурата на Буда и щъркелите, която тя подпря на часовника върху полицата над камината за вдъхновение: Чиста си вече. Не го забравяй. Това им е лошото на такива възстановителни центрове, изчегъртват те така, че се чувстваш неестествено — толкова си бял и лишен от каквото и да било усещане на нормално човешко същество. Поне аз се чувствах така. Искаше ми се да има някой, който да ми покаже как да живея отново като обикновен човек. Как да прекарвам дните без опората на бутилката и питието.

Свит на кълбо в леглото си, Тео се правеше, че спи. Думите на Тоби, които бе дочул, се въртяха в главата му и той се опитваше да ги намести в съзнанието си. Джеймс седеше на ръба на леглото и напразно се опитваше да го разсее с най-различни образи, които да стимулират въображението му. Момчето забеляза, че Марго стои на прага, и седна бавно в леглото.

— Какво ще кажеш да отидем да живеем някъде другаде? — попита тя колкото се може по-небрежно, все едно знаеше какво говори и добре го бе обмислила.

— Къде например?

Тя само сви рамене.

— Например в Ню Джърси ли?

Марго се засмя.

— Тогава в Лас Вегас?

Тя отиде до картата на стената над бюрото му.

— Там се оженихме с баща ти.

— Да заминем за там тогава.

— Какво ще кажеш за Австралия? — попита тя с поглед към картата.

— Това не е ли на милиони километри от тук? — попита момчето след кратък размисъл.

— Някъде около десет хиляди.

— И дума да не става.

— Защо? Там има кенгуру.

Тео въздъхна и пусна крака от леглото.

— Наистина ли искаш да се местиш в Австралия? Или това е само още един начин да си отмъстиш на татко?

— Ще дойдеш ли с мен?

Тео гледаше съсредоточено върховете на пръстите си и бърчеше чело. За кой ли път се чувстваше разкъсван. Кажи му, че няма нищо лошо да каже „не“, обърнах се аз към Джеймс. Ще може да остане с Тоби. Джеймс кимна и повтори думите ми.

Мина доста време, преди момчето да вдигне очи.

— Мамо, ще може ли да ти идвам на гости в Австралия?

Това бе неговият отговор.

— Разбира се — усмихна се Марго.

— През лятото например.

— Да. Само че там е зима, когато тук е лято.

— А ще може ли да си взема кенгуру за домашен любимец?

— Вероятно. Във всеки случай можеш да идваш когато искаш, и да стоиш колкото пожелаеш.

Точно така беше. От много време обмислях да отида да живея другаде. Но колкото и много да държах на топлия климат по бреговете на Сидни, защото вярвах, че ще е подходящ за душевното ми равновесие, никак не ми се искаше да изоставя Тео. Не беше честно да го поставям в позиция да избира между Тоби и мен. Това беше жестоко и безразсъдно егоистично от моя страна — да искам да се местя не в друга част на града, не и в друг щат дори, а на друг континент.

И въпреки всичко, след серията от събития, които едва не ме убиха, това бе моят спасителен пояс.

Марго започна трансформацията си с драстично подстригване — остави само няколко пръста коса с тук-там по-дълги краища. Добави и бронзов фон дьо тен. Осребри чека на Хюго, накупи си дрехи за всякакви случаи от „Сакс“ и си записа час при козметичен хирург. Искаше да си направи блефаропластика или, по-образно казано, премахване на тъгата около очите. Махни и торбичките, посъветвах я аз. Но тъгата бе дълбоко загнездена в душата й.

Реши да задържи още месец-два апартамента, за всеки случай. Можеше и да не й хареса. Казах й, че това е излишно, но откакто се бе прибрала от „Ривърстоун“ тя не реагираше по никакъв начин на присъствието и думите ми. Изпях дори веднъж Песента на душите, за да проверя дали е останало нещо от връзката помежду ни, но тя дори не трепна, не седна и не се огледа, не даде никакъв знак, че е доловила присъствието ми. Ако не бях напълно сигурна в противното, щях да реша, че това е съвършено друг човек.

Нан се появи вечерта, преди Марго да отлети за Сидни. Седях със скръстени крака на покрива на жилищния блок и съзерцавах невероятното, обсипано със звезди нощно небе над мен. Имах чувството, че съм напълно изолирана от всичко и от всеки — от Бога, от семейството, от собственото си аз. Изправих се и приближих ръба. Колкото и драматично да изглежда това, трудно може да се нарече порив към самоубийство. Исках да разбера дали съм се изолирала от всичко, дали сделката ми с Грогор е променила правилата. Прекрачих и полетях — секунда-две и — нищо. Висях като гмуркач в плувен басейн. За пръв път от много време насам се почувствах по-уверена.

Нан слушаше оплакванията ми спокойно, както винаги. Най-сетне свърших и тя поиска да се огледам. Онова, което допреди миг беше мрак, сега бе красив пейзаж от ярки звезди по небесния купол, с безкрайна редица архангели. Всеки от тях излъчваше по близо три метра рубинена светлина, а лицата им — те бяха човешки — изразяваха решителност и целеустременост. Пламъци с различен интензитет и плътност и ярки като комети заобикаляха телата им. Някои носеха мечове и щитове, други — лъкове и стрели. Погледите на всички бяха насочени към мен.

Нан не бе казала нищо по време на опита ми за сближаване с Тео, Тоби и Марго. Зададох й обичайния си въпрос: Какво се очаква да направя, но тя само погледна към облака, който подобно на черна овца се движеше по звездното небе.

— Какво е това? — нетърпеливо попитах.

— Гледай по-внимателно.

Впих поглед в облака, който приближаваше луната, и постепенно я закри. Миг след това получих видение.

Представете си трейлър към някой филм — видението ми бе поредица от събития, сякаш монтирани едно след друго от пиян редактор. Липсваше какъвто и да било синхрон във времето. Марго караше колата си и пееше заедно с радиото. Следваше скок във времето и метални парчета, които летят във въздуха, но някак забавено. Главата на Марго клюмва напред. Друга кола се завърта няколко пъти на пътя. Следваше близък кадър на тас на автомобилно колело, което се изтърколва в канавката край пътя. Счупено предно стъкло. Черен линкълн се носи към жена с бебешка количка. Марго полита през предното стъкло с обляно в кръв лице и се стоварва на шосето в топлата утрин, едната й ръка е извита неестествено назад, цялото й тяло се тресе неудържимо. Тя лежи на лявата си страна със счупен таз. Следващият кадър бе с реална скорост и показваше изкривено автомобилно колело, изпод капака на колата излизаше струя тъмен дим.

— Какво е това? — обърнах се аз към Нан.

— Нещо, което трябва да предотвратиш. Резултат от промените, които направи. Но можеш да го спреш.

— Ами ако не успея? — с разтуптяно сърце попитах аз.

— Ще успееш.

— И ако все пак…

— Наистина ли искаш да знаеш?

Мой ред беше да погледна към Нан.

Тя издържа погледа ми.

— Марго ще бъде парализирана от врата надолу, ще бъде в инвалидна количка под двайсет и четири часова грижа до края на живота си. Тя обаче е извадила късмет в сравнение с другите. Някои хора загинаха при инцидента. Едно бебе, мъж, който щеше да се жени, и жена, която можеше да предотврати голям терористичен акт.

Превих се надве и започнах да дишам тежко.

— Как да го спра?

— Внимавай — строго рече Нан. — Това ще е едновременно и обучение, и въпрос на живот и смърт. Само толкова ми казаха да ти предам.

— Да внимавам ли? — почти изкрещях аз. — Това ли е инструкцията?

След края на видението Нан направи стъпка напред.

— Огледай се — спокойно продължи тя. — Имаш ли наистина причина да се боиш? Вече си ангел и знаеш, че Бог съществува, виждаш някои неща… Защо страхът продължава да е част от теб?

Нямах отговор и мълчах.

— Поръчано ти е да свършиш нещо, а не да се боиш от него. Така че, действай — и тя приближи ръба на покрива.

— Какво имаше предвид под обучение?

Нан вече беше изчезнала.

 

 

Как да продължа? Да скачам при всеки звук? Никакво описание на параноя не можеше да предаде състоянието ми на следващата сутрин. Съзерцавах изгрева и стенех. Горещо се молех: Нека посланията започнат да пристигат отново. Слушам, наистина. Много съжалявам, че провалих нещата. Само те моля да ми кажеш какво да правя. Крилете ми прокапваха вяло, немощни като застояла вода. Марго сънуваше Соня. Беше се озовала в дома на приятелката си, за да й поиска сметка за връзката й с Тоби. Свали дрехите си — роклята с леопардова шарка и червените обувки, които бе взела назаем за вечерта, в която се ожениха с Тоби — и ги хвърли в краката на Соня. Соня й се извини. Сърцето на Марго се сви — даде си сметка, че през цялото това време Соня горчиво е съжалявала, а самата тя е грешала.

Събуди се с усещането за огромна празнина. За първи път забелязах върху аурата й следи от неин сън, които бяха като разлято кафе. В началото тези образи се бяха залепили върху меката розова светлина, излъчваща се от кожата й като утринна мъгла. Но с напредването на деня и ясните очертания на всекидневието те започнаха да се наместват в усещането й за реалност. Накрая от съня останаха само откъслечни капки, във всяка от които се мъдреше лицето на Соня — разкаяно и искрено.

Последните задачи, които трябваше да свърши, преди да отпътува за Сидни, бе да остави на склад по-големите вещи от мебелировката си и да вземе визата си от паспортния отдел в центъра на града. Преди да излезе, тя нахлузи същите дънки и същата черна риза, които аз бях избрала от гардероба й преди няколко седмици. Позачуди се защо стояха грижливо сгънати върху леглото, но не се задълбочи твърде и като грабна ключовете за колата си, тръгна надолу по стълбите.

В началото си помислих, че слабата тъмна сянка под колата е петно от изтекло масло. Застанах на паркинга и се огледах внимателно за някакви признаци за присъствие на демони — очаквах, дори ми се искаше да се сблъскам с Рам, Лусинда или Грогор, за да се реванширам за неотдавнашната ни среща. Насочих вниманието си към старичкия сребрист буик на Марго. Тя направи маневра, за да излезе, при което едва не събори контейнера за смет, и тогава забелязах колебливото движение на сянката, която сякаш не можеше да преодолее земното притегляне. Едва когато колата потегли по улицата, осъзнах какво беше това — стълб от черен дим, подобен на потъмняла цветна дъга, пълзеше от сенките покрай кофите за смет нагоре по хълма, та чак до върха.

Спомних си видението си. Не забелязах никого другиго, поне в първите няколко секунди. Единствено жена с бебешка количка по тротоара. Не виждах лицето й. Дали нямаше някой успал се, забързан за работа, да изскочи изневиделица и да предизвика катастрофа? Или пък някой, решил да обърне бутилка „Джак Даниълс“, се движеше по Лексингтън авеню? А може би нещо не беше наред с колата?

В този миг в съзнанието ми изплува детайл от видението. Миг преди Марго да излети през предното стъкло, видях как устните й се движат. Предположих, че говори на мен. На когото и да говореше, то той седеше на мястото до нея.

Настаних се на задната седалка и се надвесих напред, за да съм близо до ухото й.

— Марго — извиках аз. — Не спирай! Не взимай никого по пътя. Чуваш ли ме? Никого. Дори да идва краят на света. Чуваш ли ме, Марго?

Не, не ме чуваше. Крилете ми пулсираха. Разплаках се от облекчение. Точно така, чакам напътствия. Върни ми инстинктите. Нещо, което ще ми подскаже какво става. И точно тогава пулсирането спря. Огледах се, обзета от паника.

Съвсем близо до мен беше Грогор.

— Приятно ли е пътуването? — попита той.

Беше много по-млад сега. Някъде около трийсет. Приличаше на хубав млад адвокат или може би банкер. Гладко избръснат, с мургава кожа. Нов черен костюм. Очевидно гледаше да е в крак с модата. Извърнах се към него, готова за битка.

— Излез — процедих през зъби аз.

Той подсвирна леко.

— Хайде, хайде. Отбих се само да те видя. Дочух, че си имала вълнуваща среща с Рам и компания — сбърчи той чело. — Уверявам те, че не ми е приятно. Отсъдено е наказание.

Крилете ми изпратиха съобщение: Цели да отвлече вниманието ти.

Направих се, че го няма, и заоглеждах улицата през прозореца. Трескаво търсех подробности, които биха ми напомнили за видението.

— Имам ново предложение — не мирясваше Грогор. — Мисля, че трябва да го чуеш.

Извих глава, за да видя какво става на улицата. Жената с количката ме накара да подскоча. В този миг светлините на светофара се смениха и спряхме. Възможно ли беше видението на Нан да е грешка?

— Знаеш, че ще отидеш в ада — подхвана внимателно Грогор. — Известно ти, че там няма да има само три демона, които не те харесват. Ще има още милиони.

Той вдигна ръка и потопи върха на показалеца си в крилото ми — само за миг. В тази ужасяваща секунда в съзнанието ми се разкри картина на ада. Нямаше огън и сяра. Единствено мъчителна осезаема злоба. Тъмна стая без килим, врати и прозорци — без светлина. Сетне като от фенерче примигваща червена точка освети предметите вътре: размити сенки разкъсваха млад мъж. После съшиваха отделните му части, сякаш беше парцалена кукла, без да обръщат внимание на писъците му. Видях и други помещения, където хора се движеха през триизмерни проекции на собствения си живот и на продължения на този живот, и крещяха ужасени от гледката на остриета, които пробождаха собствените им тела и по никакъв начин не можеха да бъдат извадени; мъже се опитваха да уловят късовете от бомбена експлозия, която разтърси поредната стая. Знаех по някакъв начин, че виртуалните проекции бяха като репетиция за оставащото време.

Видях неща, които не мога да опиша. Изглежда се бях издигнала над това място без изходи, защото видях огромни черни сгради като онези преди малко, изпълнени с писъци. Видях и себе си — стоях пред входа на една от тях. Точно както преди години стоях пред входа на „Сейнт Антъни“. Потропах на вратата. Всички извърнаха глави. Идваха.

— Махни се оттук — изсъсках аз към своя спътник.

Бе изгорил показалеца си в крилото ми и сега го бе лапнал, за да облекчи болката. Хвърли ми само едни кос поглед.

— Ти само надникна — рече той. — Можеш да си представиш останалото, нали, Рут? Но за щастие, имаш избор.

— И какъв е той? — попитах след кратко колебание.

— Рут… Не знаеш ли кой съм аз? — изгледа ме той удивен. — Ако дойдеш с мен, можеш да си сигурна, че единственото, което ще ти се случи, е, че милионите демони, които те очакват, само ще те гледат с вледеняващ поглед. Наречи го имунитет.

Замислих се. Вероятно по-дълго, отколкото е трябвало. И признавам, че част от мен поиска да кажа „да“. Много от това, което току-що чух, бе съвършено вярно. Бях извършила деяние, в резултат на което бавно и полека се плъзгах към ада. Когато полицай попадне в затвора, там той се изправя лице в лице и с десетки престъпници, които с радост биха пролели кръвта му. Бях изправена пред подобна съдба. Само дето тези, които чакаха мен, не искаха кръвта, а душата ми.

Думите на Нан: „Мислиш ли, че има от какво да се страхуваш?“, проехтяха в главата ми.

Наместих се на седалката и се усмихнах принудено. Той отговори на усмивката ми и се наведе напред. Дано не греша, но в очите му зърнах сладострастни искри.

— Е? — попита той.

— Сигурно си мислиш, че съм някоя слабачка, Грогор. Нека го кажа в прав текст — по-скоро ще се срещна лице в лице с всички обитатели на ада, отколкото да прекарам още една секунда в твоята компания.

— Не го мислиш — тутакси отвърна той и се ухили. Но в тъмните му очи видях да се отразява образа на човек, който стоеше на прозореца зад мен.

В този миг вратата се отвори и Грогор изчезна. Някой се намести на мястото до шофьора и затръшна вратата.

— Какво по дяволите… — извика Марго на жената, която сядаше до нея.

— Карай — това беше Соня. С натежало от грим лице, гърдите й преливаха навън от възтясното бюстие. Оранжево-червените къдрици бяха подредени в ужасяваща прическа. Годините не бяха благосклонни към нея.

Марго й метна бърз поглед. Включи на първа и колата потегли.

— Къде отиваме?

— Млъквай и карай.

— И на мен ми е приятно да те видя, Сон.

Пауза. Значи това е довело до катастрофата, помислих си. Соня е била причината. И тогава отново си спомних видението. Нямаше и следа от Соня в разбитата кола. Така ли беше?

Изикиъл, ангелът хранител на Соня, лежеше на капака отвън и колкото и да се мъчеше, не можеше да проникне през предното стъкло. Главата ми се пръскаше от мисли и молитви: Моля те, кажи ми какво да правя…

— За какво е всичко това, Сон? Малко съм заета точно сега.

Марго направи рязък завой и Соня се залепи за стъклото на вратата до нея.

— Е, помислих си, че отдавна не сме се виждали — отговори Соня и се намести по-добре на седалката. — Че е време да изгладим отношенията си, които не поеха в правилната посока. Дали да не направим състезание например?

— Моментът не е много подходящ. Обикновено много те бива в правенето на планове.

— Знаеш ли — сбърчи чело Соня, — отдавна ми се иска да ти кажа колко много съжалявам за постъпката си. Напоследък обаче си мисля, че ти трябва да ми се извиниш.

Марго рязко натисна спирачките заради червената светлина на светофара пред нея, в резултат на което Соня се залепи за таблото отпред и почти чукна чело в стъклото.

— Доколкото си спомням, ти си достойна за олимпийски медал за съсипване на семейства.

Соня залепи длани за стъклото и се оттласна обратно на мястото си.

— Точно за това става дума. Не аз разруших брака ти. — Гласът й пресекна от вълнение. — Знаеш ли какво е да живееш с подобна мисъл от толкова време?

— Да не би да съм пропуснала сбирка на анонимните самосъжаляващи се — прекъсна я Марго. Тя мина на първа и натисна педала на газта.

Соня вдигна лице и изви бавно глава към Марго. По лицето й се стичаха почернели от грима сълзи.

— Все още не можеш да разбереш, Марги — промълви тя. — Толкова много пъти ти се извинявам. Толкова пъти се опитвам да оправя нещата. Прекарах близо сто часа на терапия, но ти така и не пожела да приемеш извиненията ми. Все не е достатъчно. Ето защо… — Тя извади от джоба си малък пистолет и го пъхна в устата си.

— Не! — извика Марго и изви рязко волана, като едва не се блъсна в минаващо наблизо такси. Закънтяха клаксони. Тя се мъчеше да овладее колата и в същото време се опитваше да стигне оръжието с едната си ръка. Най-сетне успя. В един момент повярва, че Соня наистина щеше да натисне спусъка. Наведох се през вратата и избутах таксито, в което замалко не се ударихме.

Най-сетне дулото на пистолета бе свалено.

— Ще спра — обади се Марго с треперещ глас.

— Продължавай напред — рече Соня и допря оръжието до слепоочието на Марго.

Марго пое дълбоко въздух и се вцепени от ужас. Какво да правя? Какво да правя?

— Слушай ме внимателно, сладурче — процеди Соня. — Отдавна свикнах с твоите обвинения, със затварянето на телефона, с пренебрегването на мейлите ми. Ти си тази, която провали брака си, а не аз…

— Доста години ти трябваха, за да го установиш.

Соня натискаше хладното дуло в главата на Марго, докато се наложи тя дори да наклони глава встрани.

— Омъжи се за най-милия мъж, когото познавам. И да, по дяволите, исках го. Ти се държеше с него толкова зле, че бях убедена, че не го заслужаваш. Но знаеш ли? Когато ти го отблъсна толкова много, че той вече беше узрял, за да бъде съблазнен, каза „не“. Чу ли ме, Марго, той каза не. И ти въпреки това го напусна. Сега ти казвам, че се извинявам. Казвам ти също, че тогава Тоби нищо не направи. Абсолютно нищо. И искам да ми кажеш, Марго, да ми кажеш, че ми вярваш. Да ми кажеш, че ми прощаваш.

Пръстите й се впиха още по-здраво в пистолета.

— Вярвам ти — едва чуто изрече Марго. — И ти прощавам.

— Наистина ли?

Марго бавно изви глава и дулото на пистолета се плъзна по челото й. Погледите на двете се срещнаха и останаха така миг-два.

— Наистина.

Последва продължително мрачно мълчание. Соня въздъхна с огромно облекчение, раменете й се отпуснаха и оръжието тупна в скута й. Наблюдавах как аурата й, допреди миг безцветна и лишена от цвят, стана жълта и постепенно цветът стана тюркоазен.

Точно тогава колата свърна рязко наляво.

— Какво става? — изкрещя Соня.

Марго се мъчеше да изправи волана, разминавайки се на косъм с другите коли на пътя.

Настръхнах. Видях жената с бебешката количка вдясно от мен и излетях навън. Откъм крилете ми долетя съобщение — високо и отчетливо:

Вярвай.

На по-малко от три метра пред нас черен линкълн излизаше от странична улица. Ако успея да стигна навреме, помислих си в този момент, мога да предотвратя нещастието.

Вярвай.

Черният линкълн беше толкова близо, че можех да видя отражението си в предното стъкло.

— Какво значи това доверие? — изкрещях. — Какво се очаква от мен? Мога ли да стоя и да наблюдавам безучастно?

Сякаш всички шумове на улицата — ревът на моторите, глъчката, която се носеше от кафенето на тротоара, шумовете на пътя, сирените на полицейските коли, грохотът на мотрисите на метрото — всичко замлъкна. Единственият звук, който цепеше въздуха, бе този на прошепнатото:

Вярвай.

Ето защо стиснах очи и реших, че онова, което има да се случи, трябва да се случи: колата ще спре до жената с количката, ще успее да мине покрай черния линкълн, шофиран от мъжа, който много скоро щеше да се жени. Стоях насред движението и стисках очи.

В този момент проблесна светлина, струеше от мен като прожектор и заля всичко. Сякаш се бях превърнала в шлифован диамант, уловил силен слънчев лъч и излъчващ всички възможни цветове, които заливаха околността. Яхнали лъчите, архангелите се спуснаха към жената с бебешката количка и задържаха линкълна, докато Марго наби спирачки и спря на онова същото кръстовище, познато ми от видението на Нан.

Стоях до колата и гледах как архангелите стоят пред жената и пищящото й бебе, как шепнат на мъжа в черния автомобил да продължи пътя си, докато те преведат минувачите и се разберат с техните ангели. Сетне изчезнаха също толкова бързо, колкото и се бяха появили, оттегляйки се в струи светлина и ярките окръжности на остатъците от дъжд.

Една по една светлините около мен угаснаха. Докоснах ръцете и лицето си и открих, че съм мокра от пот.

Отидох до колата на Марго и се настаних на задната седалка, чудейки се какво точно се случи преди малко с мен. Толкова много ми се искаше Нан де се появи и да ми обясни, но тя не дойде.

Марго хвърли поглед към Соня.

— Следващия път няма нужда да носиш пистолет.

— Но свърши работа, нали? — извърна към нея лице Соня. Мълчание. — Наистина съжалявам.

— Да, аз също.

— Ето визитната ми картичка. — Соня хвърли черно картонче на таблото. — Обаждай се, Марги.

След тези думи тя слезе от колата, като преди това пъхна оръжието в чантичката си. Вече на тротоара, се извърна и пъхна глава през отворения прозорец.

— Направи ми една услуга, върни се при Тоби.

Едва тогава си тръгна.