Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (18)

17
Семето

Стигнах във Вегас скоро след като Гая, признавам твърде намръщена, се опита да ми съобщи подробности, свързани с техния брак. Казах й да не си прави този труд, тъй като добре помнех събитието. Пресекливата светлина на неоновата реклама във формата на сърце беше като лошо предзнаменование. Същото мога да кажа и за кичозните изкуствени цветя и музиката, която се носеше от електрическото пиано във фоайето, да не говорим за изкуствения перчем на рецепциониста, развяван от струята на климатика като крило на мъртва птица. Тоби не спря да се киска по време на брачния си обет. Аз пък доста се колебах, преди да произнеса своето „да“, тъй като по-скоро исках да попитам какво представлява бракът и как може да знаеш дали този, с когото се свързваш, е точният човек. Или например как се чувстваш, когато си истински влюбен, тъй като, признавам, беше ми се случвало много пъти да съм хлътнала до уши в някого, а после неизменно чувах коментара, че не съм била достойна. Спомням си как тогава ми хрумна, че моментът едва ли е подходящ за подобен разговор и че може би най-добре е да кажа едно просто „да“ и да се опитам да живея щастливо от този момент нататък. Естествено.

Меденият месец се състоя седмица по-късно, когато събирайки спестяванията си, Марго и Тоби купиха билети за отиване и връщане до Нюкасъл-ъпон-Тайн в Североизточна Англия. Закопняла да се види с Греъм за първи път от три години насам, Марго тичаше през фоайето на малкото летище, повлякла Тоби за ръка.

Стигнаха до изхода на сградата, но от Греъм нямаше и следа.

— Мислиш ли, че може да е забравил? — попита Тоби. — Дали да не вземем такси до там?

— Няма начин да е забравил — поклати тя отривисто глава и оглеждаше трескаво хората и помещението. — Да не би да има петдесет дъщери?

Тоби кимна и седна на най-горното стъпало на стълбището пред вратата. Наведох се до ухото на Марго и прошепнах:

— Той е тук.

Тя изви глава и погледът й попадна на фигура до самия изход.

— Това ли е той? — обади се Тоби, проследил погледа й.

— Не, този е твърде слаб. А има и бастун. Папа би тичал насам.

Известно време човекът я наблюдава неподвижно. Най-сетне излезе от сянката и накуцвайки, се насочи към тях — оказа се, че наистина това е Греъм, измършавял до неузнаваемост и много остарял.

Марго се опитваше да намери нещо общо между мъжа, който идваше насреща й, и представата за папа, която пазеше в душата си. С болезнена яснота си спомням този миг — не смеех да погледна дори образите, които се нижеха в съзнанието на Марго — промяната бе стъписваща. На мястото на едрата фигура, напомняща за Дядо Коледа, с тумбест корем, широки рамене и длани като на касапин, която тя бе оставила преди три години, сега към нея приближаваше едно подобие на Греъм, което изглеждаше така, сякаш се връщаше от дълъг престой в пустинята Сахара. От гъстата му като грива коса бяха останали жалки стръкове, червендалестите му закръглени страни сега бяха хлътнали, а очите му — и това бе най-ужасяващо, напълно лишени от живец.

— Папа — прошепна Марго, застинала на мястото си.

Тоби долови паниката в гласа й. Местеше известно време поглед от лицето й към човека, който тътреше крака, след което пристъпи напред.

— Греъм, предполагам? — ведро започна той и протегна ръка, тъкмо навреме, за да подхване мъжа, който в този момент се олюля и Тоби го улови.

Марго вдигна ужасена длани към лицето си. По-спокойно, прошепнах. Стегни се, мила. Последното, от което папа има нужда сега, е да започнеш да плачеш. Зарадвах се, че успях да го кажа, защото самата аз бях достатъчно ужасена не толкова от физическата му слабост, а от вида на аурата му; светлината около сърцето му бе накъсана и ивиците висяха вяло, пулсираха едва-едва, като кървящи рани. Интелигентността и творческата му сила пропукваха над главата му като овлажнели в мъглата фитили.

Преди да се насочи към Марго, Греъм тупна Тоби приятелски по гърба. С обляно в сълзи лице тя зарови глава в рамото му и го стисна в прегръдката си.

— Папа — въздъхна тя, вдъхвайки познатия аромат на дрехите му.

Греъм мълчеше. Сълзите му мокреха косата й.

 

 

Вече в дома на Греъм, изтощена от пътуването и часовата разлика, Марго отиде да си легне, а Тоби остана да разгледа книгите по рафтовете, снимката на Луис Шарп с Греъм. Ние с Гая, Бони и още двама мъже се настанихме около камината. След кратък миг на тишина Греъм се обади:

— Как успя да я накараш да каже „да“?

— Предложението ли? — изкашля се в шепата си Тоби. — Извадих пръстена, естествено, и зададох въпроса на въпросите…

Греъм се усмихна вяло. Наведе се напред, опрял лакти в коленете си. Направи ми впечатление, че десният ъгъл на устата му виси леко.

— Имах предвид Марго. Жена ми обичаше да казва, че човек по-лесно ще улови колибри с примка, отколкото да накара Марго да стане съпруга. Марго винаги е била диво пони. Изглежда нещо се е променило.

На Тоби му бяха нужни няколко секунди, за да обмисли думите на Греъм. Гледах снимката на Ирина и Марго на полицата над камината и се натъжих. Не знаех, че така изглеждам в очите на папа.

— Какво да ви кажа, сър — почеса се Тоби по брадата. — Прав сте. Но изразът ви е съвсем точен. Убеден съм обаче, че дълбоко в душата си тя го иска повече от всичко. Държи се така, сякаш се бои от ангажимент, защото животът й е показал, че отдадеността обикновено означава болка.

Греъм кимна. С бавни движения посегна към бутилката с уиски на ниската масичка отпред и наля от питието в две чаши.

— Искам да знаеш нещо — тихо рече той.

Усетил нещо особено в тона му, Тоби наостри слух. Седна срещу Греъм и кимна.

Възрастният мъж пресуши чашата си на един дъх и я остави шумно обратно.

— Умирам — рече той.

Настъпи дълга пауза, натежала от сериозността на думите.

— Това е… Наистина… Много съжалявам, сър.

Греъм размаха ръка, отстрани заприлича на движението на бойно знаме, което дава знак за капитулация.

— Казвам го за друго. Това беше само встъплението. — Той се изкашля. — Смъртта е нещо, което не ме тревожи. Там някъде е съпругата ми и с нетърпение очаквам да се видя отново с нея. Само че… — Той се премести към ръба на стола си, за да бъде по-близо до Тоби. Младият мъж вече лесно различаваше отражението на пламъците в старческите очи. — Не мога да си отида от този свят, докато не съм сигурен, че ще се грижиш за Марго вместо мен.

Тревогата на Греъм бе ясно изписана на лицето му и Тоби се облегна назад. Много неща му се изясниха. Почеса отново брадата си и се усмихна. За миг само тежестта от новината на Греъм намаля от внезапното усещане за радост. Беше щастлив, че Греъм му има доверието да му повери нещо толкова ценно, като скъпата си дъщеря.

Най-сетне даде единственият възможен отговор.

— Никога няма да я изоставя. Обещавам.

Огънят угасваше. Доволен от думите на Тоби, Греъм също се облегна назад и тутакси заспа.

 

 

По-късно същата нощ Тоби лежеше буден до Марго и замислен над думите на Греъм и молбата му, я наблюдаваше как спи. Опитваше се да построи в главата си план за това, как да й съобщи. Спомни си репликата му, че по-лесно ще уловиш колибри с примка, отколкото да накараш Марго да стане съпруга, и се изкиска тихичко. Сетне сякаш от нищото около него се появи и бързо се издигна познатата ледена бариера. Двете с Гая се спогледахме. Никога досега не е била толкова дебела и лъскава. Наблюдавахме как Тоби съзерцава Марго и едва в този момент си дадох сметка, че той е поел невероятно голям риск, като се е оженил за мен. Най-големият страх, който го вцепеняваше, бе да не ме загуби. Открай време знаех, че много рано е загубил майка си, но едва сега осъзнах, че тази загуба изпълва всяко кътче от неговия живот. С нея бяха белязани всичките му убеждения и виждания за света. Ами ако и Марго го напусне? Ако всичко между тях свърши? Тогава?

От този миг нататък задачата ми щеше да бъде този брак да оцелее. Ако се налага, няма да спирам да пея Песен на душите. Ще шепна при всяка възможност на ухото на Тоби за добрите страни на Марго, ще я съветвам как да направи този брак истински рай, а не чистилище.

Само че кого залъгвах? Откъде да знам какво трябва да ги съветвам?

 

 

Седмица по-късно трябваше вече да си вървят. Обляна в сълзи и с огромна неохота Марго се прости с папа — не на летището, а на прага на дома му. Тук поне не й се виждаше така смален и съкрушен, както на летището на фона на тълпите и шума; в дома си на фона на запалената камина, на познатата обстановка със снимките на мама и свитата в ъгъла фигура на Джин той изглеждаше по-уверен и бодър.

Когато се прибраха в Ню Йорк, Марго и Тоби бяха посрещнати от няколко изненади:

1. Молбата на Тоби за продължаване на договора му в университета бе отхвърлена и семинарът му прекратен. Нямаха нужда повече от него.

2. Квартирата му над кафенето бе превърната в разширение на заведението. Доскорошната му дневна вече бе пълна с маси и менюта. Вещите му, нахвърляни в кашони, стояха в ъгъла на кухнята, до фризера за месо, в резултат на което книгите и бележниците му бяха успели да попият вонята на умряла крава.

Имаха две възможности: да се върнат при Боб или да се приютят при Соня. Тя им предложи най-горния етаж на жилището си, докато Тоби си намери работа. Пренесоха вещите на Тоби при Соня и поне първите няколко нощи мястото беше доста уютно. Соня гледаше да не се мярка много. Марго продължи да сервира в ирландската кръчма, като тайно спестяваше всяка монета от бакшишите си за следващо пътуване до Англия. Тоби стоеше буден до малките часове на нощта, пушеше на балкона и наблюдаваше хората в прозорците отсреща, и се мъчеше да се справи с неприятния обрат на нещата в последно време. На всичкото отгоре преживяваше творчески блокаж.

 

 

Младежът настигна Марго по пътя й за работа. Наскоро бе взела едногодишен отпуск от университета — така поне се опитваше да убеди всички, включително и самата себе си. Истината бе, че работеше по седем дни в седмицата, за да събере пари за депозита на бъдещото им жилище. Чувстваше се сама, тъгуваше за дома и беше много потисната. Докато се опитваше да си намери работа, Тоби се стараеше да завърши романа си — литературно произведение за трагичен герой, който не успява да се пребори със страха си от провал, написано под формата на писма. Пробва дори на пристанището. Там мъжете с мърляви гащеризони го посрещнаха на нож и го посъветваха да си хваща пътя. Не искаха да имат нищо общо с някого, който може да пише есе. Трябваше им човек, който е в състояние да пренесе четирийсеткилограмов чувал с въглища от едно място на друго, и то много пъти за един ден.

Нищо чудно, че появата на младежа изглежда не беше съвсем навременна според Луциана и Пюи. Истината е, че те се навъртаха непрестанно наоколо, макар неотдавна Соня да се бе отдала на религиозни занимания и здравословен начин на живот. Беше се обърнала към будизма и вегетарианството. Беше доста досадна в опитите си да наложи новите си идеи на останалите (Не сте ли чували, млякото причинява рак?), но въпреки това се чувстваше по-здрава и по-щастлива, а и бе станала далеч по-приятна компания. Влиянието й върху Марго също бе по-благотворно, дотам, че почти забравих колко ме дразнеше в продължение на дълги години. Раздразнението, което бе започнало да се трупа дълбоко в душата и на Марго.

Семето от това раздразнение се гушеше и в джоба на младежа. Както той обясни, мостра на онова, което беше продавал на Соня. Ако на Марго й хареса, бил готов да намине другата седмица и да й продаде с отстъпка. Марго го изгледа от главата до краката. Нямаше повече от седемнайсет. Не долови и нищо кой знае колко неискрено в държането му. От позицията, в която се намирах сега, мога да кажа, че бе доста приятен. Как му викат, попита Марго. Стаф. Младежът се усмихна. Диетиламид на лизергиновата киселина — ЛСД. Хапче на щастието. След тези думи той й махна за сбогом и се отдалечи.

Закърших ръце и се опитах да си спомня този миг. Тревогите ми с наркотиците обикновено подпалваха мозъка ми. Прочетох една молитва и изчаках да се успокоя.

— Марго — подхванах аз напълно сериозно. — Това нещо е токсично. Едва ли искаш да тровиш тялото си с него. Ще съсипе живота ти.

Мъдростта често бива профанизирана от неизбежните клишетата.

Не ме чу. Ето защо, когато младежът се появи на следващата, и на следващата, и на по-следващата седмица Марго си купуваше все повече и повече от тези „семена“, които в крайна сметка пуснаха корени и избиха в ужасяващи цветове.

 

 

Най-сетне книгата на Тоби бе завършена. Творческият му блокаж отмина благодарение на продължилата дни и нощи изолация, която сам си беше наложил в малката стая до тази, в която спеше Марго, където ден и нощ чукаше по клавишите на старата пишеща машина на Греъм. Така и не забеляза промените, които настъпваха с Марго. Написа тържествуващо думата „Край“, просто по навик, макар да знаеше, че издателите обикновено я изтриват. Скочи от стола и замахна с юмрук във въздуха. Отключи вратата и извика тържествуващо:

— Марго? Любов моя! Приключих! Да отидем да ядем!

Откри я да крачи напред-назад в малката им дневна, да блъска книгите от рафтовете, да сваля възглавниците от канапето, да вади обувки, сякаш търси нещо скрито зад тях. Въздухът около нея бе изпълнен с прах и перушина от разкъсания матрак.

— Марго?

Без да му обръща внимание, тя продължи издирването си.

— Марго, какво става? — Той сграбчи раменете й и я накара да спре. — Какво загуби, скъпа?

Ума си, исках да кажа, но моментът не беше подходящ за шеги. Тоби нямаше как да разбере какво става — не беше опитвал нищо повече от джойнт, докато тя бе в лапите на наркотик, който добре познавах, и щеше да отнеме години, докато се изчисти. Това бе нещо подобно на нишката на съдбата, която бях наблюдавала при Уна и Бен. Пристрастеността бе стегнала здраво сърцето на Марго, излизаше навън и стигаше до всеки от органите и артериите, всяка от клетките й стенеше от нужда.

Марго гледаше втренчено Тоби.

— Махни се от мен.

Той се отдръпна, без да сваля поглед от нея, объркан и обиден.

— Защо не ми кажеш какво търсиш и може да ти помогна.

— Не можеш. Той идва.

Пауза.

— Кой идва?

— Не му знам името.

— Защо идва? Тук ли ще дойде, Марго?

Опита се да я улови отново, но тя го отблъсна за пореден път и се спусна надолу по стълбите. Тоби, Гая и аз се спуснахме след нея.

Соня беше в кухнята, отпиваше супа мисо^[1] и четеше.

Марго се запъти към нея.

— Трябват ми сто долара — разпери тя ръце.

Това бяха много пари за 80-те години.

Соня я гледаше с широко отворени очи. Хрумна й, че това трябва да е някаква шега. После забеляза очите на Марго, обляното в пот лице, треперещите пръсти. Остави супата си настрани и се изправи.

— Марги, какво си взела, мила? Това не е типично за теб…

— Според мен е болна — намеси се Тоби. — Нямаше ли скоро епидемия от жълта треска?

Соня вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Това не е жълта треска, бейби.

— Бейби ли? — възкликна Марго. Параноята й изби със страшна сила. Тя местеше трескав поглед от Соня към Тоби. Искаха да я спрат да получи това, което иска. Действаха заедно. Искаха тя да излезе оттук. Не, чакай. Любовници са.

— Спал ли си с нея, Тоби? — попита тя.

— Трябва да я заведем на лекар, и то бързо — каза Соня.

— Ще ми каже ли някой какво става? — попита Тоби.

Почукване на вратата. А, мистър седемнайсетгодишен наркодилър. Тъкмо навреме. Соня прекоси дневната и отвори със замах. Веднага го позна.

— Патрик?

— Здрасти — казва той на Марго, над главата на Соня.

— Нали ти казах, че вече… Ти при Марго ли идваш?

— Е… Не.

Тоби остави Марго и пристъпи към двамата до вратата.

— Кой е този? Какво иска от Марго?

Патрик държеше нещо в ръката си.

— Я ми покажи какво стискаш? — извика Соня и преди той да успее да пъхне ръката в джоба си, Тоби сграбчи китката му и отвори пръстите.

Златен медальон.

— Това да не е за Марго? — попита едва чуто Тоби. Извърна лице към Марго, дишането му се учести, ледената бариера се издигна около него.

— Не, мое е — обади се София и грабна бижуто. — Ето виж. — Тя отвори капачето и показа снимките на родителите си вътре. — Как се озова у теб, Патрик? Открадна ли го?

— Струва по-малко, отколкото тя каза — заекна Патрик, сочейки Марго. Миг след това избяга.

Ето, това е моят миг. Естествено, нямам никакъв спомен за този епизод. Намирах се на оттатъшната страна на реалността. Марго очерта, крачейки, съвършена окръжност около мечата кожа пред огъня, като плачеше и не спираше да удря дланите си една в друга.

— Скъпа? — приближи Тоби до нея. — Марго?

Тя спря и го погледна.

— Много съжалявам, мила. Аз съм виновен. Отделих твърде много време на тази тъпа книга… — Обви лицето й с длани, очите му плуваха в сълзи. — Обещавам да оправя нещата.

Наведе се, за да я целуне. Тя го отблъсна грубо и се насочи към Соня.

— Не може да спиш с чуждите съпрузи! — изпищя тя, замахна и удари Соня през лицето.

Тя политна назад, долепила длан до бузата си. От устната й потече кръв. Брачната халка на Марго бе наранила лицето й.

— Искам ти и нещата ти да изчезнете оттук — обърна се Соня към Тоби.

— Нека първо да я заведа на лекар.

Точно тогава Луциана и Пюи изпълзяха от ъглите на стаята и като вълци наобиколиха Марго. Шепнеха й тихичко, като мъркащи котета.

Винаги е предпочитал Соня. Нали затова се ожени за теб. За да е по-близо до Соня. Красивата, забавна Соня. Съвсем различна от теб.

Хрумна ми за миг да се сбия с тях, но познато усещане в крилете ми и нечий глас ме спряха: Постави длан върху главата й и мисли за Тоби. Застанах пред Марго и отпуснах ръка върху челото й, изпълвайки се с всички добри спомени за нея и Тоби, за вечерта, когато плуваха с лодка по Хъдсън, за пътуването им с кола до Вегас, обещанието й да му е винаги вярна, за чувството й към него, което пазеше дълбоко в сърцето си.

Тя се отпусна на колене на пода, разтърсвана от ридания.

Соня изтича до кухнята и донесе чаша вода и хапче ксанакс.

— Нека изпие това.

— Не! — извика той. — Никакви хапчета повече.

— С него ще заспи — настоя тя. — Трябва ни време да измислим какво да правим. По всичко личи, че не е спала дни наред.

Права беше. Марго не беше спала от няколко дни. Тоби не беше забелязал.

С огромна неохота той постави хапчето в устата й.

Това хапче на щастието ли е, Тоби? Да, Марго. Същото. Добре, Тоби. Изпий и водата, Марго. Добре.

 

 

Много скоро тя вече спеше на канапето, свита на кълбо.

Соня донесе от кухнята чаша с кафе за Тоби.

— Много съжалявам, Тоби, но не мога да допусна тя да задига вещите ми. Медальонът е на майка ми.

Тоби се стовари до Марго и заплака. В това време Соня му обясни въздействието на наркотика и какво да направи от тук нататък, за да се изчисти Марго. За първи път от много време насам си помислих, че тя може би е истинска приятелка. Може би най-истинската, която съм имала.

Не мога да я обвиня, че настоя Тоби и Марго да се изнесат след двете седмици, които Марго прекара на легло, без да взима дрога. Обеща да си останат приятели и им помогна да пренесат вещите си в новата квартира на Десето авеню.

 

 

Пътят обратно след подобно падение е все едно да се катериш по стръмна скала без никакви помощни средства. Марго отказа да потърси помощ. Реши да се възползва от методите на старата школа — в леглото, при заключена врата, заобиколена от книги, вода и възглавници, с които покриваше лицето си, за да заглуши виковете, щом липсата на дрога започнеше да я измъчва. Тоби се зае да осигурява редовно кафе за нея и да следи отблизо и да записва в дневника си събитията по света. Пат Таблър бе продаден от Янките на Клъбс. Рейгън назначи първата жена върховен съдия днес. Саймън и Гарфънкъл изнесоха безплатен концерт в Сентръл Парк. Не, не отидох. Исках да съм сигурен, че имаш достатъчно кафе.

Когато Марго стана в състояние да излиза от стаята, поизчистена от наркотика, Тоби си намери работа в местната гимназия. По внушение на Гая той поиска от Марго да редактира новата му книга, преди да я изпрати на издателя, и тя с радост прегърна идеята, зажадняла да се потопи отново в света на литературата. Както и аз. Да видя черновата на първата книга на Тоби — тук ще издам, че първият тираж се изчерпа само за два месеца, бе истинско удоволствие. Четях заедно с нея, правех предложения, следях редакторския й усет да е нащрек, задавах въпроси за всяка сцена, за всеки герой. За първи път от много време насам тя ме чуваше.

И тогава една сутрин долових промяната. Ученици тичаха по улицата с тиквени фенери и маски на духове. Отвън на стълбите хората се събираха и разотиваха. Ти си бременна, казах на Марго. Няма такова нещо, мислено отвърна тя. Ами да направим тест, тогава. Ще видиш.