Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (21)

20
Възможност за промяна

Когато истинският ужас от тази нощ се смали до измерението на лош спомен и най-накрая Тоби чу предложението на Гая да прости на Марго, те решиха да опитат отново.

Това беше най-щастливият ден от моя живот, преди и след смъртта ми.

Марго видя плакат за книгата на Тоби на една автобусна спирка. Завърна се вкъщи, приведена под тежестта на плик с продукти, и беше посрещната от гърба му.

Това беше познат поздрав. Но този път тя се ядоса. И се обиди.

— Защо не си ми казал за книгата си?

Удар.

— А? — Той не се обърна.

Тя изсипа продуктите на земята.

— Книгата ти — повтори тя. — Твоята „най-продавана в света“ книга. Защо трябва да научавам последна? Всички в „Порт Оторити“ знаят за нея. Аз съм твоята съпруга.

Най-после той се обърна.

Марго внезапно осъзна, че от седмица не го е поглеждала в очите.

— Моя съпруга — прошепна той, изговаряйки с мъка думите, като че бяха на чужд език. — Моя съпруга.

Изразът на лицето й се смекчи. Изведнъж и без да знае защо, тя избухна в сълзи.

— Моя съпруга — повтори Тоби отново, стана от стола си и тръгна към нея.

— Съжалявам — през сълзи промълви тя.

— И аз съжалявам — прегърна я Тоби.

Тя не се отдръпна.

Казвам ви, че всеки път, когато някое от посланията минеше през крилете ми, се вслушвах и действах според указанията. Не питах отново кой, какво, къде или защо. Нямаше значение дали Бог, друг ангел или моята съвест изпраща посланията. Истината беше, че ако бях послушала, ако бях спряла Марго да се качи на онзи автобус, айсбергът, който почти прекатури брака им, можеше да бъде избегнат.

Разбрах, че бе наранен не само бракът им. Тоби беше станал друг човек. Очите му бяха изпълнени с тъга, каквато преди нямаше. Започна да добавя уиски към кафето си. Най-напред капка, после глътка. Гледаше другите жени и си мислеше: Ами ако? Ами ако съм се оженил за неподходяща жена?

Беше непоносимо. Спомените за разрива помежду ни идваха бързи и лепкави с цялата неприязън и вероломство, които ги съпътстваха. Аз си мислех: Аз съм причината. Аз го накарах да изневери.

Но над техния проблем продължаваше да виси като дамоклев меч един въпрос. Всъщност не го бях хващала на местопрестъплението. И в действителност много от причините, които ме караха да мисля, че ми изневерява, се бяха изпарили във въздуха. Но и без реални доказателства бях почти сигурна, че е спал със Соня. А аз го презирах за това.

Скоро след първия рожден ден на Тео, когато радостта на Марго и Тоби от първите опити на детето да проходи беше помрачена от мисълта, че тяхното дундесто момченце може да прескочи прозореца на всекидневната, който се отваряше над бетоновата настилка на четири етажа височина, те се преместиха в друго жилище в Уест Вилидж, близо до стария тавански апартамент на Тоби, което обаче беше пет пъти по-голямо. Чек за солиден хонорар за книгата на Тоби им позволи вътрешно обзавеждане, което да превърне в реалност представите на Марго за уют и сигурност — легло от ковано желязо, изобилие от дивани, първият телевизор и не на последно място — телефон. Сякаш под света на Марго изневиделица се бе появила гигантска мрежа. Тя се почувства най-после в безопасност. И беше щастлива.

Покрай нея беше щастливо и останалото домочадие. Дори Джеймс и аз успяхме да загърбим нашата малка борба за надмощие. Джеймс, Гая и аз, цялото малко семейство от ангели, наблюдавахме другото трио — Тео, Тоби и Марго, които бавно, но сигурно се отдалечаваха от сметището на миналото си към едно по-обещаващо и не така разрушително бъдеще. Тоби прекарваше вечерите, пишейки новата си книга, Марго критикуваше и редактираше черновите му, а денем извеждаха Тео в парка, учеха го как се казват животните в зоологическата градина и го притискаха здраво помежду си, когато плачеше от звука на сирените, изстрелите или кавгите в съседство.

 

 

Най-сетне Тоби успя да убеди Марго да поднови потъващото си приятелство със Соня.

— И дума да не става — възрази тя. — Да не си луд? След като ни изрита от апартамента си, когато нямаше къде да отидем?

Тоби си помисли да спомене откраднатия медальон на Соня, но се спря навреме.

— Добре — каза той. — Аз само… Не ми е приятно да те гледам сама, нали знаеш? Майките имат нужда от помощна мрежа. — Той отново бе гледал Опра. — Мислех си, че ще ти се отрази добре да имаш женска компания — въздъхна той. — А ти и Соня бяхте като…

— Като какво?

— Като сестри. Бяхте ей така — и той кръстоса средния си пръст върху показалеца. — Близки, разбираш ли?

Да, мислех си аз. Бяхме. Някога, едно време.

 

 

Марго настоя Тоби да се обади. Доволна, че Соня няма да я отхвърли, тя взе слушалката от него. Накрая с помощта на подсказванията на Тоби от другия край на стаята, успя да каже:

— Защо не се отбиеш за вечеря. — Макар и да го изрече по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Мразеше да моли.

И аз не бях въодушевена от идеята. Подозренията ми не бяха намалели ни най-малко. Но не направих нищо. Гледах как тримата прекарват една съвършено приятна вечер, изтегнати на новите кожени дивани, вдигайки наздравици за успеха на Тоби, а Тео, вече на четири години, спеше непробудно. И чаках.

 

 

Последните няколко години Соня беше прекарала в Париж. Отслабнала, извисена на своите обувки с петнайсетсантиметрова платформа, тя подхвърляше френски думи, имена на знаменитости и прочути фотографи в разговора. Марго неспокойно се въртеше във фотьойла си. Поглеждаше пуловера си от разпродажба с дупки под мишниците, джинсите й вече бяха протрити на коленете. После поглеждаше Соня, трептяща по последна парижка мода, дългите, само за реклама на бански костюм крака. Толкова красива, мислеше си Марго. Забрави, казах й аз. Страда от булимия и е самотна. Защо не съм като нея? Сигурно Тоби щеше да се чувства по-добре с нея, отколкото с мен. И тогава разбрах за първи път — като анорексичка, която вижда на снимка подобната си на скелет фигура и си казва: „Да, не съм толкова дебела“, си помислих: „Да, едва сега разбирам. Не, Тоби не ме обича. Аз самата не се обичам“.

Затова неуморно заповтарях: Тоби те обича. Но като наблюдаваше как Соня насочва досадния си разказ за артистичното общество от Монмартър към Тоби и при всеки сгоден случай се пресяга да изтупа невидима прашинка от крачола на панталона му, Марго потъна в унинието на самозащитата си. От време на време Соня хващаше ръката на Тоби, вдигаше я нагоре и я пускаше.

— Обещай да ме посетиш в Париж, Тоби, моля те.

Гая се опитваше да накара Тоби да обърне внимание на изражението на Марго. Преди малко той беше изпил четири джина с тоник един подир друг. В резултат на това се облягаше все по-близо и по-близо до Соня, съгласи се да иде в Париж, а сетне, за да допълни с рани, започна да сипе шеги за едно минало, в което Марго не участваше. Накрая Гая разкъса ципата, обвиваща разсъдъка на Тоби, и пробуди съвестта му. Той погледна към Марго и дръпна пръстите си от ръката на Соня.

— Добре ли си, мила? — попита нежно той.

Тя погледна настрани, отвратена. И тогава от спалнята на Тео се чу вик.

— Аз ще ида — каза Марго и излезе от стаята.

Тоби не беше толкова пиян, че да не забележи настроението на Марго. Обърна се към Соня и се зае да гледа часовника си, като го вдигна чак до носа.

— Ей, Соня, беше страхотно да се видим пак, но май става доста късно…

Тя го изгледа и пресуши съдържанието на чашата си. Приближи се до него, без да сваля очи от лицето му.

Горе в коридора, Марго чу името й да се споменава с приглушен тон. Застина на вратата, наострила уши.

Соня бавно плъзна дългите си крака от дивана и се премести по-близо.

— Не — каза Тоби. — Защо?

— Женен човек си и не мога да ти казвам какво да правиш — сви тя рамене. — Просто… — Тя погледна към вратата.

— Какво?

Усмивката й стана още по-широка.

— Питам се чия беше идеята да ме поканите на вечеря. Твоя или нейна?

Помня тези думи, станали част от неврозата ми. Марго, която подслушваше отвън, позволи на въпросите, обвиващи думите, да задълбаят в подозренията й.

Тоби премигна към Соня, без да разбира напълно какво цели тя.

— Май беше моя.

Соня кимна.

— И какви други идеи имаш, ако мога да попитам?

Гледах как плъзга ръка по крака на Тоби и спира точно под чатала, а после се смее. Тоби сложи длан върху нейната и я стисна.

— Соня, какви ги вършиш?

Марго долавяше кокетните нотки в гласа на Соня. Улови дръжката на вратата.

— Какво правя според теб, Тоби? — отпусна се Соня назад. — Ти не искаш ли това?

Дишах толкова трудно, че щях да припадна. Гая стоеше до мен и викаше: „Гледай, гледай“. Отговорих, че не мога. Застанала на прага, Марго се чувстваше по същия начин. Част от нея искаше да се втурне напред, а другата — да избяга.

Наблюдавах. Тоби — винаги толкова речовит, сега пелтечеше несвързано.

— Това „да“ ли беше? — попита Соня и за да му подскаже отговора, сложи ръката му върху бедрото си.

Той бързо я дръпна, изтрезнял изведнъж.

— Соня, не се дръж така. — Изправи гръб и поклати глава.

Гая ме погледна много сериозно. Той не е спал с нея, помислих аз. Нали?

Соня се отпусна небрежно на облегалката на дивана, кръстоса дългите си крака и се заигра с волана на роклята.

— Кажи ми само едно — каза тя много сериозно. Тоби я погледна. — Когато ми каза, че ме обичаш, искрен ли беше?

Видях Марго в коридора да вдига ръка към устата си. Наблюдавах внимателно.

— Това беше преди толкова години — промърмори Тоби.

— Искрен ли беше? — повтори Соня настоятелно, почти отчаяно.

Изикиъл се появи от ъгъла си и сложи ръка върху рамото й. Във въпроса й имаше уязвимост и болка, които се простираха до нещо далеч извън Тоби.

— Да — погледна я Тоби.

Тя се хвърли напред, преметна крак върху неговите, възседна го и доближи лицето си до неговото.

Точно в този миг Марго влезе в стаята.

Мигът, в който адът се изсипа отгоре им.

Мигът, в който моят брак приключи.

 

 

На другата сутрин Марго му каза да си събере багажа. Чувствата й бяха толкова силни, че биха разбили увещанията ми и извиненията на Тоби, дори да бяха крепостна стена. Затова той си взе комплект дрехи и се изнесе в жилището на свой приятел. Когато след месец приятелят му се премести в друг щат, той пое целия наем. От Марго нямаше ни вест, ни кост. Аз бях съсипана. След шест месеца тя подаде молба за развод. Сутринта, когато получи известието, Тоби свали огледалото от стената и го разби на пода, превръщайки го в мозайка на отчаянието си. За миг, преди да бъде заличено от сълзите му, във всеки къс се появи лицето ми.

Мъката ми от раздялата им скоро се превърна във всеобхватно разочарование от всичко. Това чувство ме обземаше всеки път, когато се замислех над онова, което си спомнях за живота си точно преди да умра. Обстоятелствата около смъртта ми бяха все още неизяснени — бях жива, а на следващия ден гледах мъртвото си тяло и миг след това бърборех с Нан в отвъдното. Но периодът преди това беше ясен в съзнанието ми като ледникова вода — Тео беше изпратен в затвора. С доживотна присъда. Нещо в стомаха ми започна да обръща показалеца на вината в посока към мен.

Скоро след това се появи Грогор. Избра за това стаята на Тео — скрита заплаха, която накара Тео да заплаче в съня си. Това отклони вниманието на Марго за достатъчно дълго време, така че той можа да си поговори с мен.

Не знам защо и не искам да знам как, но Грогор не беше вече противното, горящо чудовище от първата ни среща. Беше заприличал на човек. Висок, с ъгловата челюст, мастиленочерна, загладена зад ушите коса — онзи тип мъж, какъвто харесвах някога. Хвърляше дори слаба сянка, а предният му зъб беше нащърбен. Толкова приличаше на човек, че дори се отпуснах.

— Идвам с мир — рече той и протегна ръка усмихнато.

— Излез, Грогор — казах аз и издигнах сноп светлина. Не бях забравила последния ни „танц“.

— Моля те, недей — стисна той ръце умолително. — Дошъл съм да се извиня. Най-сърдечно.

Хвърлих към него сноп светлина, силна като удар на кола, и го повалих насред стаята. Той падна пред скрина и се закашля, застанал на четири крака.

— Ако не се махнеш, ще те убия — предупредих го аз.

— Да ме убиеш ли? — изхили се той и се изправи. — Сега, когато искам да видя.

— Добре — вдигнах аз рамене. — Ще се задоволя да те разбия на парчета. — Издигнах една по-малка сфера от светлина, която запратих в краката му.

— Недей — приведе се той. — Искам да направя много щедро предложение. Изслушай ме.

— Имаш десет секунди — вирнах аз глава.

Той се изправи и подръпна краищата на сакото си, за да възвърне самообладанието си.

— Знам, че искаш да промениш нещата. Знам, че Марго се зае да опропасти един иначе прекрасен живот — живот, от който би искала да имаш хубави спомени, живот, в който да подготвиш по-добро бъдеще за Тео.

Обърнах се и застанах пред него. Крилете ми изпращаха послания, бързо и яростно. Изгони го, начаса. Прикрива лъжите си зад истини. Прогони го.

— Махай се, Грогор, преди да съм ти показала лошата си страна.

— Разбрано — засмя се той и тръгна към прозореца, после се обърна: — Ако промениш решението си, бъди сигурна, че има начин. Можеш да предотвратиш съдбата на Тео.

И с тези думи изчезна.

Тео тутакси се успокои. Марго го погали по лицето и той потъна в сън с лице, кротко като утринен дъждец. Марго седеше до него и изтикваше мислите за Тоби назад в съзнанието си. Погледнах я и си казах, че все още мога да променя нещата, все още мога да ги оправя.

Известно е колко голяма е силата на мисълта.