Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (14)

13
Връщане на оръжието

На следващия ден имах нова цел — исках да знам как съм умряла. По-точно — кой ме беше убил.

Марго бе почти на осемнайсет, наивна като току-що излюпено пате, хубава като изящна французойка. И сякаш комбинацията не беше достатъчно опасна, та трябваше да се прибавят и мечтите й за живот, който никога нямаше да се случи — писателка с успешна кариера, майка на поне шест деца (три момчета и три момичета), която живее в голям дом с желязна ограда някъде в Ню Йорк и пече ябълкови сладкиши за една подобрена версия на Греъм. Направи ми впечатление, че докато седеше наведена през прозореца на стаята и наблюдаваше измитите от мръсния дъжд улици и жълтите таксита, мечтите и фантазиите й оцветиха въздуха около нея във виолетово. Не можех да се отърва от парализиращата мисъл: Кога се промени всичко? Къде се объркаха нещата?

Дали причината бе в Хилда? Или в Сет? А може би в Сали и Падрег? В Лу и Кейт? Зола и Мик? Дали проблемите не се кореняха в събития, които предстояха да се случат? В брака ми с Тоби или в раждането на Тео и разпадането на брака, след което се опитах да се удавя с водка? Това бяха все моменти в живота ми, когато нещата трябваше да полетят до небесата. Млада блондинка в Манхатън във време на толкова много революции — социална, политическа, сексуална, икономическа — не би трябвало да умре само двайсет години по-късно в хотел на десетина километра оттук. Случи се, но не и под моето наблюдение.

Марго затвори прозореца, нахлузи домашнотъкани карирани панталони, тъмносин вълнен пуловер и вчеса дългата руса коса. Застана пред изправено до стената голямо огледало и се огледа. Стоях зад нея с опряна на рамото й брадичка.

— Момиче — въздъхнах аз, — налага се да си купиш нови дрехи.

Тя издаде напред устни, потупа бузите си с върховете на пръстите и внимателно огледа пухкавите си вежди, след това се завъртя, за да се види по-добре — не знам дали споменах, че панталоните й бяха с висока талия и увиснали отзад. Смръщи чело. Аз също.

Така ли съм изглеждала? Защо никой не ме е арестувал?

На приземния етаж Боб трупаше безразборно книги по рафтовете и си мислеше как да свърши по-бързо, за да отиде при кифлата си с канела. Видя Марго и отклони вяло поглед. Сънят с майка му го бе разтревожил. Нямаше и следа от похотливите мисли за това, как ще затвори Марго тук. Започнах да виждам и други страни от характера му. Той беше къртица в човешки образ. Любопитен, но без да знае точно към какво, той сумтеше и се суетеше из тесните пътеки между отрупаните с книги рафтове, чувстваше се добре сам, без какъвто и да било контакт с хората. Неговият ангел хранител — дядо му Зенов, го следваше по петите с ръце зад гърба и само поклащаше от време на време неодобрително глава при вида на хаоса от страници и обложки. Пред очите ми от двете му страни се появиха прозорци с паралелен свят, подобно на два екрана. В началото картините не бяха много ясни, но като се взрях, на едната от тях видях Боб като малко момче, криещо се в гардероба от тежките юмруци на баща си, а на другата — той, вече пенсионер, самотен и пооглупял от възрастта, все така трупаше книги.

Предложи чай на Марго, но тя отказа. След това я разведе из книжарницата. Книжарница ли казах? Извинете, това беше по-скоро литературна съкровищница. Тук имаше трудове на Платон от преди сто години, с които Боб бе подпрял единия крак на масата си, книга с автограф от Лангстън Хюз, пъхната от незапомнени времена под тезгяха, а върху издание на Ахматова обикновено оставяше чашата си. Боб не спря да мърмори колко зле вървят продажбите, как не разбирал защо на някого му е нужно да отделя книгите по география от тези по история и за какво ли още не. Най-сетне успях да привлека вниманието на Марго към тома на Ахматова. Тя взе книгата и се загледа в корицата.

— Знаеш ли коя е тя?

Мина близо минута, преди Боб да попита:

— Коя?

— Жената на корицата тук.

— Боже, харесва ми акцента ти. Я пак повтори?

— Тази жена е Ана Ахматова. Една от най-интересните поетеси на нашето време.

— Ъхъ…

— А това… — Марго измъкна том с произведения на Шекспир от една купчина и я разлисти. — Това тук е подписът на сър Лорънс Оливие. Книжарницата ти съдържа произведения, достойни за най-добрата колекция в света. — Тя не сваляше от лицето на Боб пълен с очакване поглед.

Кимнах одобрително. Права беше. Боб запристъпва от крак на крак.

— От колко време е тук?

— Че откъде да знам — вдигна той безпомощно ръце.

Тя продължи да рови между книгите. Боб се огледа ужасен, все едно очакваше всеки момент служители на Светата инквизиция да връхлетят. Най-сетне Марго спря и сложи ръце на кръста си.

— Виж какво… — започна тя замислено, докато крачеше напред-назад.

— Какво? — не се сдържа след известно мълчание Боб. — Кажи де. — Той подръпна фланелката над оголилия се корем.

— Имаш нужда от по-нови неща.

— Какво, дрехи ли?

— Не! По-съвременни книги. Тук има прекалено много класика. — Нова разходка между рафтовете. — Къде тук се правят разпродажби?

— Какви продажби?

— Извинявай, имам предвид места — дворове, гаражи, където хората разпродават вещите, които не им трябват повече.

— Ами…

— Може да намерим там съвсем евтини книги.

— Ние ли?

— Ще отида да поогледам наоколо, за да набавим нова стока.

— Ей, Марго…

Вече на вратата с палто в ръка тя се обърна.

— Какво?

— А, нищо — почеса Боб корема си. — Просто… Желая ти късмет.

Тя се усмихна и излезе навън.

За онези, които не си спомнят — не са били родени или са живели по онова време на пустинен остров — Ню Йорк в края на 70-те години напомняше на неспокоен, беден, населен с престъпност и наркомани, бълващ мизерия дискоклуб, отворен двайсет и четири часа седем дни в седмицата. Сега, когато се връщам към това време, се изпълвам с тревожност и бдителност. От мястото, където се намирах, можех да различа по десетина различни ангела за всеки човек. Някои бяха в бели одежди, други — в нещо подобно на пламъци, трети пък, огромни, пулсираха от светлина. Нищо чудно, че градът туптеше с усещането за непобедимост, сякаш бе снабден с криле, които можеха да го вдигнат при нужда. Улиците, по които Марго пое в онази сутрин, бяха белязани например с наскоро пролята кръв и репортери, и плъхове бързаха по стъпките на убийствата на прочулия се с мрачните си действия „Сън ъф Сам“^[1]. От известно време хората тук тръпнеха от страх и подозрение, бяха толкова изплашени, че дъх не им достигаше, а тротоарите им се виждаха твърде несигурни, за да се движат по тях. Сега, скоро след преживяния ужас, животът отново се събуждаше, макове надничаха между плочите, по които допреди дни крачеха полицаи. Спомних си, че точно затова се чувствах в безопасност, въпреки четирите нападения през последните осемнайсет месеца. Мястото ми харесваше не заради кафенетата, които бяха удвоили броя си, не заради поетите битници по Шесто авеню или революционно настроените младежи, а заради здравословното постоянство, с което пулсираше градът и усещането, че мога да преодолея всички препятствия от миналото и да потърся нови предизвикателства.

Бе започнало да вали. Марго покри глава с палтото си и се опита да се ориентира. Беше сбъркала ляво с дясно и скоро се озова на улица в източната част на града, от двете страни на която се издигаха жилищни сгради. Отдавна не беше виждала толкова много къщи, струпани на едно място, наредени като дървени трупи под навес. Спря и в продължение на няколко минути наблюдава бяла сграда, към която водеха няколко стъпала. На метър-два пред нея чорлав младеж и висока чернокожа жена с яркожълта макси рокля нареждаха в каросерията на пикап кашони и кутии, които изнасяха от входа на жилището. В момента очевидно се караха. С ококорени от възмущение очи жената размахваше длани и говореше развълнувано. Марго тъкмо приближи достатъчно, за да чуе за какво се води спорът, когато младежът пусна своя кашон и бързо се отправи към входа. Жената спокойно, все едно нищо не се беше случило, продължи да пренарежда кутиите.

— Здравейте — приближи до нея Марго. — Изнасяте ли се?

— Само той — уточни жената, кимвайки към вратата на жилището.

Марго бе успяла да види, че кашонът, който жената държеше, бе пълен с книги.

— Не искате ли да ги продадете?

— Подарявам ви ги. Но не са мои и все пак няма да е зле да го попитам — изръмжа жената, остави кашона на тротоара и последва младежа с чорлавата коса.

Марго направи няколко крачки и надникна в кашона. Селинджър, Оруел, Толстой… Човекът имаше вкус.

Младежът се появи на входа. Отблизо съвсем не изглеждаше толкова млад. Беше с бледо като на вампир лице и щръкнала на всички посоки черна коса, а по израза на очите му личеше, че е преминал през много болка.

— Ей — обърна се той към Марго, — вие ли искате книгите ми?

— Ами… — усмихна се Марго. — Да. Не искате ли да ги продадете? Или просто да се отървете от тях? Както предпочитате — засмя се тя.

Очите на младежа изгряха.

— Откъде сте? — пристъпи той напред.

В този момент, превита под тежестта на поредния кашон, чернокожата се появи на вратата на къщата. Мъчех се да открия в паметта си тази среща.

— От Англия. По-скоро Ирландия — отговори Марго, която бе престанала вече да забелязва сипещия се върху главата и лицето й дъжд. — Току-що пристигнах. Работя сега в една книжарница.

— Коя част на Англия?

— Североизточната.

— Така ли?

— Не може ли да побързаме? — попита високата приятелка, мис Раздразнителна.

Я се разкарай — обадих се аз и видях как ангелът хранител на жената ококори очи.

— Да, права си — отдръпна се младежът от пътя й. — Местя се днес. Нямам време за сантиментални спомени. Вземете целия кашон. Ваш е.

— Сигурен ли сте?

Усетих нечия ръка на рамото си. Извърнах се. Леон — моят приятел ангел от „Сейнт Антъни“.

— Леон — възкликнах възторжено и го прегърнах. — Как си? — Погледът ми попадна на младежа и в този миг загрях кой е той.

Това беше Том от „Сейнт Антъни“, защитникът на планетата Рузефог, първото дете от сиропиталището, за което се грижих в Гробницата и което по смътните ми спомени ми бе връчило въображаемо оръжие.

— Как я караш? — попита Леон, но в момента други мисли ме занимаваха.

Том бе тръгнал отново към вътрешността на сградата и аз видях как от двете страни на главата му се отвориха два прозореца с видения. Дали това, което виждах, не бе проекция на собствените ми желания? Не можех да съм сигурна — Марго и Том — две сродни души, сбъднатата мечта на Марго с многото деца и вечери в дискусии за творчеството на Кафка край масата за вечеря. Извиках на моята закриляна. „Това е той. Малкият Том! Кажи му коя си. Кажи за «Сейнт Антъни»!“

Може би успях, а може би не. Марго грабна кашона и си тръгна, но преди това успя да напише името и адреса си на титулната страница на сборник с разкази от Филип К. Дик и я остави на прага.

Няколко дни по-късно той се отби в книжарницата и попита за Марго.

— Кой я търси? — поиска да знае Боб.

— Том. Почитателят на Филип Дик.

— Тъкмо на Филип Дик ли бе, човек?

— Тя тук ли е?

— Откъде да знам.

Том въздъхна, измъкна бележник и записа номера си.

— Бихте ли й предали това, ако обичате.

Погрижих се Боб да не забрави. И Марго да се обади на Том. Постарах се също така, когато Том я покани на вечеря, тя да се съгласи.

И така, в една дъждовна вечер двете с Марго, и двете еднакво развълнувани и с еднакво опънати нерви, взехме такси до „Ленъкс Лаундж“ в Харлем. И двете си представяхме бъдещето — дълъг съвместен живот с Том — така се радвах, че най-сетне съм успяла да променя нещо. Водех кораба на своята съдба към брегове, по които нямаше вече оставени стъпки или съжаления.

Том чакаше пред „Ленъкс Лаундж“ в черен костюм и отворена на врата бяла риза. Беше се подпрял на ограждението на тротоара с кръстосани глезени и от време на време обърсваше стеклите се по лицето му дъждовни капки. До него забелязах Леон и му помахах.

Щом зърна Том, Марго почти изкрещя на шофьора:

— Спрете!

Човекът така се стреса, че наби спирачки и закова по възможно най-неподходящия начин, почти залепил бронята на колата до тази отпред. Марго бързо подаде сумата, която дължеше, извини му се и излезе навън. Естествено, последвах я. Видях как някой от отсрещния тротоар ми маха. Нан.

Прегърнахме се, зарадвани от срещата.

— Харесвам новия цвят на дрехата ти. Сигурно вече виждаш нещата по различен начин. — Преплела пръсти с моите, тя ме поведе нагоре по улицата.

— По съвсем различен — отговорих аз. — Това ли означава смяната на цветовете? Искам да кажа защо дрехата ми придоби друг цвят?

— Чакай, чакай. Едно по едно — засмя се Нан. — Промяната е резултат на твоето духовно развитие. Изглежда си достигнала важна точка от пътя. Синьото е добър цвят.

— Но какво означава…

Тя спря и ме изгледа строго.

— Трябва да поговорим за тези двамата. — Погледът й се насочи към Марго и Том, които бъбреха и флиртуваха стеснително.

— Слушам.

— Не слушай, а наблюдавай.

Точно там, насред Ленъкс авеню, облаците над кофите за боклук и олющените фасади на сградите се разтвориха и разкриха ново видение.

Момче на около девет, с изпоцапано лице и дрехи, напомнящи на уличен гамен от 50 години на деветнайсети век, с каскет от туид, грубо тъкана риза, къси панталони и провиснало сако. Протегна ръце и отваряше уста, сякаш пееше. Миг след това го видях на сцена. Сред множеството на публиката забелязах чернокожата жена с жълтата рокля, която бяхме срещнали по-рано. Беше значително по-възрастна, с късо подстригана коса и искрящи очи, впити в онова, което ставаше на сцената. Дадох си сметка, че момчето е неин син. Завесата в дъното се разтвори и момчето изтича в прегръдките на някакъв мъж. Оказа се Том. Баща му.

— Разбра ли сега защо съм тук? — повдигна вежди Нан.

— Искаш да прекратя връзката, която може да възникне между Том и Марго.

— Искам да обмислиш добре цялата мозайка, преди да разместиш парченцата. Вече знаеш за кого се омъжва Марго. В същото време видя какъв е изходът от изборите, които Том прави.

— Но нали той все още не ги е направил? Нито пък Марго. — Млъкнах и поех дълбоко въздух. Бях започнала да се ядосвам. — Виж какво… Има причина да съм ангел хранител на Марго и според мен тя се състои именно в това, че знам нещата, които трябва да направи или да не направи. Едно от нещата, които не бива да прави, е да се омъжи за Тоби.

— И защо? — сви рамене Нан.

Защо? Опитвах се да прочета мислите й. Как започна всичко?

— Повярвай ми — подхванах аз, — с Тоби не бяхме един за друг. Разделихме се. Защо Марго да сключва брак, който ще бъде истински провал?

— Да не мислиш, че нещата с Том ще бъдат по-различни?

Стиснах очи, изправих гръб и се опитах да издишам натрупаното напрежение. Почувствах се така, сякаш исках да обясня на пещерен човек с какво се занимава науката за невроните.

— Знаеш, че открих смисъла на Песента на душите — промълвих най-сетне.

Тя примигна насреща ми.

— Така ли? И как според теб може да ти помогне?

Спрях насред улицата.

— Има още нещо, освен Песента на душите, нали? В състояние съм да променям някои събития.

— Рут…

— Мога да открия кой ме уби и да го предотвратя. Или да променя изхода на своя живот…

Стояхме пред „Ленъкс Лаундж“.

Нан вдигна поглед и срещна моя.

— Има десетки неща, които можеш да свършиш като ангел хранител, особено в твоя случай. Но не става дума за „аз мога“. „Мога“ е понятие за света на хората, мантра на тяхното его. А ти си ангел. Волята Божия е важна сега. — След тези думи тя се отдалечи.

Мой ред беше да започна играта на „защо?“.

— Кажи ми защо е важно, Нан? Дори не съм видяла още Бога. Защо да не променям събития, след като много добре знам кое е за добро?

— Знаеш ли наистина?

Съжалението, изписало се на лицето й, ме обезоръжи.

Продължих вече не така убедена:

— Може да съм мъртва, но мога отново да преживея, и то съвсем ангажирано, живота на Марго. Ами ако успея да насоча нещата така, че да не умра в разцвета на силите си и от отношенията ми със сина ми да не останат жалки следи, тогава ще мога да доживея до старини и вероятно да направя някое добро за света…

Нан бе започнала да избледнява и постепенно изчезна. Прехапах устни в безсилието си. Не ми харесваше да приключваме разговора по този начин.

— Пази се — рече тя и изчезна.

Обърнах се и погледнах зад гърба си. Тъмна мъгла и отражение в стъклото на една кола — Грогор. Намигна ми.

Стоях под дъжда с усещането, че течността по гърба ми сякаш ври. Вече не можех да кажа дори дали сърцето, което туптеше в гърдите ми, беше моето собствено, дали изборите, които правеше Марго, бяха нейни или мои и за пръв път в живота си не знаех зависи ли изобщо нещо от мен.

 

 

Беше полунощ. Хванати за ръка, Марго и Том напускаха „Ленъкс Лаундж“. Все още не бяха разбрали, че се познават от „Сейнт Антъни“. Изпитваха неудържимо привличане и копнееха час по-скоро да станат любовници.

Прегърнаха се, после дълго се целуваха.

— Утре вечер на същото място — рече Том най-накрая.

— Със сигурност ще дойда. — Марго го целуна за последен път.

Обърнах се.

Том видя такси в тяхната посока.

— Ти се качи, предпочитам да повървя пеша тази вечер — обяви той.

Колата спря пред тях. Марго бързо влезе вътре. Дълго не можеше да откъсне очи от младежа, след което се усмихна. С ухилено от щастие лице Том извади въображаем пистолет от вътрешния си джоб и го насочи към нея. За миг далечен спомен от „Сейнт Антъни“ прелетя в съзнанието й, но изчезна също толкова бързо, колкото и се беше появил. Стоях редом с Том и потънали в спомени, изпратихме таксито с поглед.

 

 

Много скоро вече седях на задната седалка до Марго, която не спираше да извръща глава назад и да търси с поглед фигурата на Том. Усмивката не слизаше от лицето й. Виждах как светлината около сърцето й ставаше все по-голяма, как се увеличаваха желанията й. А колкото до забележката на Нан: „Да не мислиш, че нещата с Том ще бъдат по-различни?“, да, мислех, нямаше начин да не бъдат.

По едно време колата спря на светофар и някой почука на стъклото. Шофьорът свали прозореца и погледна към човека отвън. Покрил главата си с кожен бележник, за да се предпази от дъжда, млад мъж надникна в колата.

— Може ли да се кача при вас? Отивам към Вилидж.

Застинах. Бих познала този глас, дори притежателят му да е скрит под най-дълбокия гроб в Египет, а над него да свири духов оркестър.

Шофьорът погледна въпросително Марго в огледалото за обратно виждане.

— Разбира се — отговори тя и се помести на съседната седалка, за да направи място за новия пътник.

Недей, промълвих аз и стиснах очи.

Светлините се смениха. Младежът със зелен кадифен костюм отметна назад дългата си коса и протегна ръка към Марго.

— Благодаря. Аз съм Тоби.

От гърдите ми се откърти протяжен вик на болка. Това бе вик на обреченост.

— Марго — отговори тя.

Заплаках.

— Приятно ми е.