Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (29)

28
Път между хълмовете

Има една особена задушевност в работата на ангелите, която е характерна за света на свещеното. Докато бях човек, не можех да прозра отвъд изискванията на ангелските ми отговорности без странното усещане, че има нещо воайорско в тях, някакво изкривяване на правото за лично пространство. Единствено в ролята си на ангел успях да проумея колко много съчувствие и нежност се съдържа в този вид закрила. Едва от позицията на ангел разбрах смисъла на смъртта.

Стоях над тялото на Марго и преживявах отново всичко, което се случи след смъртта ми. Шокът от това да видя, че нямам пулс. И какво означава това. Този път го приех. Не се пресегнах да докосна лицето й, защото това бях аз, а за да се потвърди мисълта, която ми хрумна — бях стигнала в края на пътя си на смъртен. Марго оставаше зад гърба ми.

Нан се появи малко преди Тоби да пристигне. И слава богу, защото не можех да понеса гледката, на която щях да стана свидетел, когато той връхлети в стаята развълнуван и с разтуптяно сърце и завари тялото. Дори не исках да мисля за това. Нан нареди да я последвам, и то бързо.

Обляна в сълзи, се наведох над сакото на Тоби, за да усетя за последен път аромата му. Така ми се искаше да оставя някаква следа — бележка или нещо, с което да му дам знак, че дори никога повече да не го видя, винаги ще го обичам. Нищо не можех да направя и с бавни стъпки последвах Нан навън.

Озовах се в тъмната влажна килия на Тео, който седеше на пода със скръстени крака и рисуваше. Тананикаше си мелодия, която много напомняше Песента на душите. Джеймс стоеше до прозореца, огрян от лъчите на луната. Тръгна към мен и разпери ръце за прегръдка.

— Имам новини — рече той и стисна ръцете ми. — Тигрен дойде да ме види. Вярва, че ще може да убеди Валита да говори.

— Чудесно — въздъхнах с облекчение и се разплаках.

— Какво има? — попита Джеймс.

Погледнах Тео. Не знаех кога отново ще го видя и дали изобщо това ще се случи. Опитах се да обясня това на Джеймс, но от устата ми излизаха само хълцания и нечленоразделни звуци. Накрая той се обърна към Нан за обяснение. Тя само поклати глава сякаш искаше да каже: „Не питай мен“. Коленичих и прегърнах Тео. Той вдигна глава и, почувствал, че нещо във въздуха се е променило, се огледа. Скоро обаче се върна към заниманието си да рисува крокодили с тебешир върху плочите на пода.

— Трябва да вървим — подкани ме Нан.

Джеймс местеше очи от едната към другата.

— Къде отивате?

— Марго е мъртва — избърсах аз сълзите си и се постарах да дишам дълбоко, за да спра да хълцам. — Дойдох да се сбогувам с теб и Тео. — Исках да кажа още много неща: — Трябва да знаеш, че няма никой друг на тази земя, на когото да се доверя да се грижи за него. — Усмихнах се и станах да си вървя.

— Чакай. — Джеймс пристъпи напред със сериозно изражение. — Почакай… Рут. — Погледна към Нан и поясни: — Ще отнеме само секунда. — Сетне улови ръцете ми и ме погледна в очите: — Никога не си ме питала кой бях аз преди и защо съм ангел хранител на Тео.

— И кой си бил? — премигнах аз.

— Диамантът, който не успя да запазиш — рече той. — Твоят син.

Отстъпих назад и преместих очи от него към Тео. Приликата бе очевидна, как не бях забелязала еднаквите предизвикателни челюсти, квадратните груби длани. Спомних си как наблюдавах детето в утробата на Марго, детето на Сет, както и чувството на загуба, объркването да не знаеш какво си загубил. Много често се питах какъв ли би бил животът ми, ако това дете бе оживяло.

Ето че сега стоях лице в лице с него.

— Нямаме много време — напомни ми Нан.

Пристъпих до Джеймс и го притиснах в прегръдките си.

— Защо не ми каза по-рано?

— Щеше ли това да промени нещо? Ние така и така сме семейство. — Той извърна лице към Тео. — Някой ден ще се срещнем двамата като братя.

Погледнах ги — мъжът и неговият ангел. Моите синове.

Целунах лицето на Джеймс и преди да успея да кажа каквото и да било, той изчезна.

Двете с Нан пристигнахме в долината с езерото, там, където се срещнахме за първи път. Изпитах странно чувство за симетрия. Почти очаквах да ме бутне отново във водата и да ме прати за трети път на Земята. Затворих очи и се оставих на усещането за допира на високите треви, на мократа пръст под краката ми. Стегнах се в очакване на неизвестността. Пред мен отново бе пътят, извил се между хълмовете, и сърцето ми се сви. Мога да кажа, че знаех накъде води.

— Отивам в ада сега, нали? — попитах с треперещ глас.

Тя спря и втренчи очи в мен.

— Нан?

Мълчание.

— Ще трябва да предадеш дневника си на Бога сега — промълви тя най-накрая.

Взе ръката ми и ме поведе към езерото.

— Не — дръпнах се аз на ръба на водата. — Няма да влизам отново вътре. И дума да не става.

— Остави дневника си във водата — продължи тя, без да ми обръща внимание. — Предай го на Всевишния. Сега той е Негов.

— Как се прави това?

— Знам, че няма да ти хареса, но ще трябва да влезеш във водата. Обещавам, няма да се удавиш.

Стиснах ръката й и потопих крака в езерото. Мигом течността от гърба ми се разпиля като разнищена панделка, отдели се от кожата ми и се стече на леки вълни във водата. Сред вълните бяха картини на Марго, на Тоби и Тео, образи и сцени от всичко, което бях чула, видяла, докоснала или преживяла. Всичко, от което се бях страхувала и обичала, на което се бях доверявала. Всичко това бе погълнато от водата. Една своеобразна книга, която се отправи към трона на Всевишния.

— Сега какво? — попитах аз. — Адът ли е в края на този път?

Все още стояхме до глезените във вода.

— Спомняш ли си какво стана в деня, когато предотврати катастрофата? — попита Нан.

— Спрях сблъсъка.

— И как стана това?

— Мисля, че имаше нещо общо с доверието.

— А после?

— Тялото ми се промени.

Дрехата й се вееше и тя пристъпи напред.

— Тогава ти стана Серафим. Най-високият чин в йерархията на ангелите — тези, които стоят между Небето и ада, те са Божият меч.

— Какво?

— Меч в Божията ръка — съвсем бавно произнесе Нан. — Жив меч. Разделя светлината от мрака. Неслучайно ти мина през едно от най-тежките преживявания. Можеш да станеш Серафим само като минеш през пречистващия огън. През страданието на онези, които се връщат като ангели хранители на самите себе си.

Усетих как недоумението започна да се топи бавно. Чувството на освобождение мога да сравня само с полета на хвърчило, подето нагоре от силния вятър. Нан изчака да се съвзема и когато видя, че изправям глава, продължи:

— Когато станеш ангел, настоящето ти е и твое минало, ето защо можеш да правиш избори, които ще повлияят едновременно на пътя ти като смъртна и като безсмъртна. Тези избори определят къде ще те отведе духовният ти път. Това е целта и на всичко, през което минаваш.

— А Грогор? — тихо попитах аз. — А сделката, която сключих с него? Мислех, че ще отида в ада заради нея.

— Това щеше да се случи, ако подбудите ти бяха егоистични. Само че ти избра да пожертваш собственото си щастие в името на това на Тео. Още тогава Бог знаеше, че ти си един от най-добрите му ангели. Но преди това трябваше да се научиш да се доверяваш.

Докато продължавах да я стискам за ръката, аз се наклоних напред, както правех винаги, когато дъхът не ми стига. Този път причината бе огромното облекчение, което ме обзе. Погледът ми попадна на пътя между хълмовете.

— Излиза, че този път не води към ада, така ли?

— Тъкмо обратното.

Щом се съвзех, я погледнах в очите и се сетих за въпроса, който не ми даваше мира през всичките тези години и бележеше всяко преживяване, всяка страна на моето разкаяние.

— Защо трябваше да премина през всичко това? — попитах тихичко. — Нима не можех да стана ангел хранител на мила възрастна вдовица или на някоя известна личност, или пък на някого, който води тих и спокоен живот… Защо точно на Марго? Дали пък не беше грешка?

— Ни най-малко — спокойно отговори Нан. — Беше избрана да станеш своя ангел хранител, защото това бе единственият начин да извървиш своя духовен път и да станеш това, което си сега. — Тя се усмихна широко: — Меч не може да се изкове във вода, Рут. Изковава се в огън.

Погледнах пътя пред мен и пейзажът наоколо. Помислих си за Тоби. Дали щях да го видя някого отново?

Нан стисна рамото ми.

Доверие, рече тя. Доверие.

Кимнах. Добре. Да го направим.

Тя ме поведе към пътя и след това и до неговия край.

Меч в ръката на Всевишния.