Скот Прат
Един невинен клиент (9)

12 април
18:00

След като излязох от старческия дом, подкарах към Маунтън Сити, за да защитавам клиент, който щеше да се признае за виновен в замяна на по-леко обвинение в убийство по непредпазливост, което първоначално беше за непредумишлено убийство. Клиентът, тридесетгодишен, казваше се Лестър Ханкок, се прибрал една вечер неочаквано и намерил най-добрия си приятел в леглото със съпругата си. Отначало се справил с положението блестящо: казал на приятеля си да се маха от къщата му и никога повече да не стъпва в нея. Приятелят му си тръгнал, но след петнадесет минути се върнал, застанал срещу къщата, през улицата, и започнал да крещи обиди. Лестър излязъл на верандата и го надупчил с ловната си пушка. Вероятно така и е нямало да му повдигнат обвинение, ако не бил завлякъл жертвата в дома си и не излъгал полицията за това как наистина е станало всичко.

Беше април и пътуването беше много приятно. Планинските върхове се отразяваха в блестящите води на езерото Уатуга, склоновете бяха осеяни с розовите и бели цветове на кучешкия дрян, дивите рожкови, брадфордските круши и азалиите. Докато бавно следвах извивките на пътя през красивата местност, си мислех за въпроса, който ми беше задала мама.

„Какво ти е направил Реймънд?“

Веднага след изнасилването започнах да налитам на всички, за които смятах, че се опитват да ме тормозят. През следващата година ме изключиха три пъти за сбивания, а бях само в трети клас. Страхувах се да остана сам и непрекъснато сънувах кошмари.

След известно време кошмарите престанаха, но когато бях в осми клас и точно навлизах в пубертета, фраснах с каската си футболния треньор, който ми посегна и се развика, понеже бях сбъркал нещо на тренировката. Изхвърлиха ме от отбора и от училището за един месец.

През първата година в гимназията — още бях заек — хормоните ми кипяха и изпитвах усещането, че всичко се изплъзва от контрол, включително тялото ми; не спях дни наред и изпадах в дълбоки депресии. Тогава всъщност за пръв път сънувах, че се нося със сал по буйните води на реката и наближавам водопада.

През втората година в гимназията срещнах Каролайн. Тя беше красива, умна и забавна оптимистка и отначало просто не можех да повярвам, че иска да има нещо общо с мен. Но беше така. Тя виждаше в мен нещо, което аз не успявах да видя, и макар да не я разбирах, бях благодарен. Когато стрелваше поглед към мен или ме поглеждаше с крайчеца на очите и ми намигаше, сърцето ми се разтапяше. Постепенно кошмарите престанаха и през следващите няколко години започнах наистина да се наслаждавам на живота.

С Каролайн бяхме неразделни. Аз бях атлет, а тя танцьорка и, и двамата бяхме добри ученици. Работехме и допълнително. През почивните дни аз зареждах бакалските стоки в един супермаркет, а тя даваше уроци по танци на деца в школата, където се учеше. Баща й беше шофьор на тир и рядко се задържаше у дома, а майка й беше почти толкова безчувствена, колкото моята, но тя никога не се оплака от някой от тях. Обичахме се и това изглеждаше напълно достатъчно.

Единственият сериозен проблем, който преживяхме, се прояви по времето, когато трябваше да завършим. Каролайн искаше да се оженим, аз също, но имаше нещо друго, което исках да свърша преди това. Беше ми трудно да й го обясня, но исках да вляза в армията. Каролайн каза, че съм луд, че се опитвам по някакъв начин да скалъпя връзка с мъртвия си баща. Вероятно е била права, но това нямаше значение. Вече бях взел решение. Записах се месец след като завърших гимназия и заминах за тренировъчния лагер същата седмица, когато Каролайн влезе в Университета на Тенеси в Ноксвил. Каза, че ще ме чака, и го направи. Пишех й почти всеки ден и се връщах у дома да я видя всеки път, когато ми даваха отпуска, но това се оказаха най-дългите три години в живота ми.

Когато се уволних, Каролайн вече беше бакалавър по изкуствата. Оженихме се в методистката черква в Джонсън Сити още същата седмица, когато се прибрах, а през есента записах да уча право. Каролайн започна работа в танцовата школа на една бивша водачка на мажоретките на „Далас Каубойс“, един от най-добрите отбори в американския футбол. Преподаваше латино и класически танци, акробатика и хореография за танцови концерти. Аз вече знаех какъв искам да стана. Прокурор. Щях да вкарвам хора като вуйчо ми Реймънд в затвора.

Женитбата ми за Каролайн беше най-доброто решение в живота ми. Тя беше красива и жизнена и най-важното, даде ми най-важния урок на света: как да обичам. През следващите две години ни се родиха две здрави деца и Каролайн ми помогна да се науча как да ги възпитаваме. Смушкваше ме, когато се налагаше, правеше всичко възможно, за да гледам оптимистично на бъдещето.

За съжаление, от армията донесох със себе си още нещо освен мешката. Рейнджърите са запалени специалисти по малките бойни единици, които се гордеят с това, че са способни да се бият при всякакви условия веднага щом бъдат разположени. Три години се обучавах по всички краища на света, но не бях участвал в битки. Два месеца преди да изтече договора ми обаче моята част беше изпратена в Гренада. Ужасяващите образи на кратките, но кървави сражения, в които участвах, ме преследваха по време на следването. Будех се с писъци посред нощ, целият облян в пот, а жена ми ми говореше тихичко и се опитваше да ме успокои.

С времето успях да потисна и тези спомени, както онези за изнасилването на Сара, или поне външно. Дори успявах да изкарвам отлични бележки, въпреки че през цялото време работех на непълен работен ден и едновременно се опитвах да съм добър съпруг и баща. Бях толкова зает, че не ми оставаше време да мисля за миналото. Мисля, че през тези седем години не съм спал много.

Когато се дипломирах, синът ми Джек вече беше в детска градина. Реших да постъпя на работа в службата на окръжния прокурор в окръг Вашингтон, но с разочарование открих, че началната заплата на прокурор новобранец е по-малко от 25 000 долара годишно и че ще ми отнеме най-малко десет години, за да стигна до обсега на 50-те хиляди. Изпитах чувството, че съм похабил ужасно много време и усилия за една толкова мизерна заплата. Каролайн започваше със свое собствено танцово студио и знаехме, че няма да изкарва много пари. Направих си сметката, че мога да изкарвам поне двойно повече, отколкото предлагаше окръжната прокуратура, въпреки че бях новобранец, затова открих кантора в Джонсън Сити. Казах си, че след като изкарам достатъчно пари и натрупам опит, ще закрия кантората и ще започна работа за окръжния прокурор.

Веднага започнах да поемам криминални случаи: надявах се, че опитът ще ми помогне по-късно, когато премина на страната на окръжната прокуратура. Вложих същото количество пот и усилия в правната кантора, колкото бях вложил в желанието си да бъда атлет, войник и студент, и скоро станах доста добър в занаята. Открих, че правото предлага голяма степен на свобода на действие на проницателния и предприемчив мозък, и се научих да се залавям и с най-изобличаващите доказателства и да ги извъртам така, че да са удобни за моите аргументи. След няколко години започнах да печеля съдебни дела. Победите се превърнаха в популярност и скоро станах най-заетия защитник по криминални дела в района. Потекоха и пари.

Защитавах убийци, крадци, наркопласьори, проститутки, престъпници с бели якички, присвоили фирмени пари, насилници на жени и пияни шофьори. Сексуалните престъпления бяха единствените случаи, които отказвах да защитавам. Внуших си, че съм нещо като бляскав рицар, съдебен защитник, който опазва правата на обвинените от едно потисническо правителство. С времето направих едно тъжно откритие. Научих, че много от полицейските служители и прокурорите, които бяха от другата страна на барикадата, не са много по-различни от престъпниците, които защитавах. Изобщо не им пукаше за истината. Единственото, което ги интересуваше, беше да спечелят.

Въпреки това мисълта да се преместя в прокуратурата не ме напускаше. Но парите не ми позволяваха. Успявах да се грижа добре за жена си и децата. Гордеех се с това, че съм глава на семейството. Гордеех се, че мога да подарявам на децата си разни неща и да им осигурявам възможности, каквито аз никога не съм имал. И преди да се усетя, се изтърколиха десет години.

И тогава се появи Били Докъри.

Били беше тридесетгодишно мамино синче, обвинено в убийството на възрастна жена, след като посред нощ влязъл с взлом в къщата й. Беше дългокос, кльощав, глупав и надменен и не го харесах от мига, в който се запознахме. Но той се закле, че е невинен, обвинението срещу него беше слабо, а майка му беше готова да плати голям хонорар, ако се заема с делото. Година по-късно след тридневен процес съдебните заседатели го признаха за невинен.

На следващия ден след обяд Били се появи пиян в кантората ми и хвърли на писалището ми един плик. Когато го попитах какво е това, ми отговори, че е премия от пет хиляди долара в брой. Обясних, че майка му вече е платила хонорара ми. Той пиянски настоя. Знаех, че е безработен, и го попитах откъде е взел парите.

— От оная жена — отговори той.

— Коя жена?

— Дето я убих. Цял куп са. Прецених, че си заслужил дял.

Изхвърлих го заедно с парите на улицата. Нямаше никакъв смисъл да казвам на полицията за случилото се. Петата поправка на конституцията на САЩ забранява повторното съдене за едно и също престъпление с едни и същи доказателства, а и правилото за поверителността на разговорите между адвокати и клиенти означаваше, че не мога да разглася мръсната му тайна.

Преди историята с Били вършех същото като всички останали защитници по криминални дела: избягвах да обсъждам с клиентите си какво всъщност се е случило. Занимавах се единствено с доказателствата и процедурата. Обаче, когато Били ме зашлеви по лицето с истината, осъзнах, че от години съм се самозаблуждавал. Разбрах, че моята професия, моята репутация, начинът, по който се възприемам аз самият, са само фасада. Аз бях курва, която продава услугите си на предложилия най-висока цена. Не ме интересуваше истината, а това да спечеля, защото победите означаваха пари. Бях изгубил напълно усета си за чест.

Когато осъзнах това, исках да се откажа изцяло от практикуването на правото. Обаче децата ми бяха в гимназията и скоро щяха да започнат да следват. Каролайн управляваше добре парите ни, но нямахме достатъчно спестени средства, за да мога да се откажа начаса. Обсъдихме всичко и решихме, че ще продължа да работя, докато децата не завършат гимназия и не влязат в университета. След това щяхме да решим какво ще правя до края на живота си.

Веднага започнах да намалявам броя на случаите, които поемах. Делата, в които подсъдимите ги грозеше смъртно наказание, вече бяха насрочени, с което съдиите ми връщаха за дните, прекарани в извъртане на фактите и помагане на хора като Били Докъри да излязат на свобода. Синът ми вече беше в университета, а дъщеря ми беше последна година в гимназията. След по-малко от година се надявах да приключа с тези случаи и да се откажа от професията, с която се бях заел заради вуйчо Реймънд, макар той да не беше основната причина.

Когато се върнах от Маунтън Сити, вече беше почти тъмно. Дотук рожденият ми ден се бе оказала пълен провал. Бяха запушили устата на Джони Уейн, аз на практика бях рухнал в стаята на мама, а картините със Сара продължаваха да се въртят из главата ми. Освен това не можех да се свържа с Каролайн или някое от децата по мобилния си телефон.

Най-накрая влязох в автомобилната алея и натиснах дистанционното за гаражната врата. Вътре нямаше друга кола. Рио, младата ми германска овчарка, изскочи от гаража и започна всекидневния ритуал обиколки на колата. Бях го спасил от доста тежко положение, когато беше само на два месеца. Аз бях неговият герой и когато ме видеше да завивам по автомобилната алея, вълнението се оказваше твърде голямо за младежкия му мехур, така че щом стъпех на земята, се изпикаваше на обувката ми.

Къде ли бяха? Не виждах колата на сина ми. Миналата седмица бяхме говорили по телефона и той беше обещал, че ще дойде на вечеря за рождения ми ден. Сериозно се замислих дали да не дам на задна и да отида някъде, за да удавя тъгите си, но реших да вляза, за да видя дали не са ми оставили бележка. Не можеше да са забравили рождения ми ден, нали така. Та това бяха хората, които обичах повече от всичко на света. Досега никога не бяха забравяли рождения ми ден. Винаги го празнувахме много тържествено.

Тази сутрин бях излязъл в пет и половина — жена ми и Лили още спяха. Може би наистина бяха забравили.

Или пък нещо не беше наред? Нещо май наистина не беше както трябва. Почесах Рио зад ушите, после отворих вратата към кухнята. Беше тъмно. Пуснах кучето пред мен. Цареше тишина.

— Ей! Къде сте? — провикнах се и запалих лампата.

От тавана висеше голям плакат. Стигаше чак до пода и беше широк поне два метра. Приличаше на плакатите, които феновете на училищните футболни отбори правят за началото на сезона. На него с яркосини букви пишеше:

ТАТЕ, ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!

ОБИЧАМЕ ТЕ!

Засмях се, когато тримата се появиха и запяха: „Честит рожден ден!“ И тримата носеха раирани пижами и се хилеха. Бяха вързали китките си една за друга. Семейната банда на Дилардови. Самосъжалението ми се изпари и разперих ръце за групова прегръдка.

Каролайн заяви, че ще ме водят на вечеря, и отидоха да свалят раираните пижами. Аз избрах да отидем в „Пасифик“, малко тихо заведение в покрайнините на Джонсън Сити, където сервираха най-добрите морски дарове в града.

Докато седях и похапвах скариди и миди в най-прекрасния тайландски сос, огледах лицата им и се спрях лицето на Каролайн. Преди много години се бях влюбил в най-красивото момиче в училище, но днес тя беше дори по-красива. Кестенявата й коса проблясваше на светлината на свещите. Гладката й светла кожа и тъмнокафявите й очи грееха и когато ме хвана, че я зяпам, ми отправи малко свенлива усмивка, която изкара трапчинката на дясната й буза.

Каролайн има малкото стегнато тяло на танцьорка, но и закръглено и меко там, където трябва. Танците през целия й живот го поддържат гъвкаво. Лили е пълно нейно копие, с изключение на това, че косата й е по-светла, и очите й също. Тя е на седемнадесет и в момента е последна година в гимназията. Иска да стане танцьорка — или фотограф, или художник, или артистка на Бродуей, тоест още не знае какво иска.

Джек доста прилича на мен. На деветнадесет е, висок и мускулест, с черна коса и замислени почти черни очи. Отличен студент и много добър атлет. Целта му е да стане професионален играч на бейзбол и работи по въпроса с разпалеността на фанатик. С него прекарвахме безброй часове на бейзболното игрище. Той удряше, докато на ръцете му не излязат пришки, хвърляше, докато не го заболи рамото, вдигаше тежести, докато мускулите му не започнат да парят, и тичаше, докато краката му не откажат. Упоритата му работа се изплати под формата на стипендия за „Вандербилт“, но тя покриваше само половината от таксите и аз трябваше да добавям по 20 000 долара годишно.

Когато келнерът донесе шоколадовата торта, Каролайн извади от чантата си свещ, забучи я в тортата и я запали.

— Пожелай си нещо!

— И не ни казвай какво е желанието ти — каза Лили. Всяка година го повтаряше.

Отправих мълчалива молитва за поне един невинен клиент. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джек бръкна под масата и измъкна малка плоска увита като подарък кутийка.

— Това е от всички.

Отворих картичката. Каролайн беше написала: „Следвай сърцето си. Следвай мечтите си. Ние всички ще сме там, накъдето те води то. Обичаме те“. Тя не по-малко от мен искаше да зарежа адвокатската професия. Знаеше, че работата ми ме кара да воювам със себе си. Неведнъж ми беше казвала, че никога не е виждала човек в по-голямо противоречие със себе си. Съветваше ме да се запиша във вечерно училище и да взема удостоверение за гимназиален учител и треньор.

В кутийката имаше билети за ложа за мача на „Атланта Брейвс“ през юли.

— Не смей да планираш нещо за този ден — каза Каролайн. — Всички ще отидем.

— Разбира се, че няма — обещах. Това беше прекрасно.

Приключихме с десерта и към девет потеглихме за вкъщи. Когато завих, светлината на фаровете се плъзна по предната веранда на десетина метра вляво от вратата на гаража и забелязах някакво движение. Живеехме на десет самотни акра върху склон, който гледаше към езерото Бун. Когато тръгнахме за ресторанта, бяхме оставили Рио в къщата. Спрях пред гаража и слязох от колата. Чух Рио да лае яростно вътре.

— Ще сляза да светна лампата на верандата — казах на Каролайн. — Вие стойте в колата.

— Без тия — възрази Джек и също слезе.

Тръгнах към верандата. Джек беше до мен. До вратата стоеше някой.

— Кой е там? — попитах високо.

Нито звук. А после лампата светна. До вратата стоеше сестра ми Сара — по шорти и със зелена тениска, на която пишеше: „Чукай ме, аз съм ирландка“.