Скот Прат
Един невинен клиент (52)

31 юли
16:15

Веднага щом присъдата беше обявена, Франки Мартин и Ландърс станаха и си излязоха, без да кажат и дума. Сред прегръдките, сълзите и поздравленията видях как Тестър-младши излиза сковано от залата. Знаех, че сега ме мрази повече от всякога. Бях обрисувал мъртвия му баща като пиян лицемер, който може да е убит от кого ли не, а присъдата на съдебните заседатели беше потвърдила този портрет. Когато изчезна от погледа ми, се запитах какво ли би изпитал, ако знаеше истината за случилото се онази нощ в мотелската стая. Също така се запитах колко време ще се наложи да поглеждам през рамо. Той не беше гъкнал по време на процеса.

Ърлин Барлоу се носеше из съдебната зала сякаш е на прием и прегръщаше всеки, който заставаше за малко неподвижно, за да може да обвие ръцете си около него. Прегърна дори единия от съдебните пристави. Когато дойде при мен, ме целуна по бузата и прошепна едно искрено „благодаря“ в ухото ми. Исках да й кажа какво зная за корвета и кръвта, но моментът ми се стори съвсем неподходящ.

Ейнджъл ме прегърна и притиска почти половин минута, след което се обърна и си тръгна ръка за ръка с Ърлин. Последният ми спомен от нея е как се усмихва сияйно, но бях сигурен, че тази радост няма да трае дълго. Животът вече се беше отнесъл жестоко и непочтено с нея. Бях сигурен, че събитията от нощта, когато Тестър я е изнасилил, както и мисълта, че се е измъкнала невредима, ще я преследват. Запитах се къде ли ще иде и какво ще стане с нея.

Каролайн беше дошла на процеса, след като й бях казал какво ще се случи със Сара. Стоеше до преградата, докато аз бавно събирах документите си в куфарчето. С изключение на двамината съдебни пристави ние с нея бяхме единствените, останали в съдебната зала. Не бързах. Исках да остана достатъчно дълго, за да могат всички останали да си тръгнат. Последното, което исках, беше да се сблъскам с Тестър-младши или Ландърс.

Най-после затворих куфарчето и махнах на Каролайн. Тя мина през преградата и ме целуна, без да каже дума. После ме хвана под ръка и тръгнахме заедно по страничния коридор. И пак заедно слязохме по задното стълбище до приземния етаж.

— Боже, колко е горещо — казах, докато пресичахме еднопосочната улица, която минаваше успоредно на съдебната палата. Термометрите показваха около тридесет и седем градуса. Докато вървяхме към паркинга, видях един човек да излиза иззад малкия жив плет в ъгъла на една сграда на тридесетина метра от нас. Дясната му ръка беше притисната здраво към тялото и той явно стискаше нещо. Тестър.

Беше се промъкнал между нас и съдебната палата. Нямаше как да се върнем там, където имаше полиция. Пуснах куфарчето на земята, стиснах ръката на Каролайн и хукнах.

— Какво правиш? — викна тя.

— Тичай, Каролайн! Тестър е зад нас. Мисля, че има пистолет.

Погледнах през рамо към него. Той се беше затичал и тъкмо вдигаше дясната си ръка.

Паркингът зад съдебната зала беше голям почти един акър и покрит с асфалт. Имаше места за стотина коли и винаги беше пълен. Когато с Каролайн наближихме първата редица коли, пистолетен изстрел наруши тишината на летния следобед в най-стария град на Тенеси.

— Джо! Той ще ни убие!

Дръпнах я между две редици автомобили и изкрещях:

— Наведи се! Не вдигай глава.

Изтичахме още петнадесетина метра, преди да погледна назад. Младши беше спрял. Беше разкрачен за устойчивост и се прицелваше, стиснал пистолета с две ръце. Куршумът разби страничното стъкло на колата, покрай която минавахме. Спрях и клекнах зад предния калник. Трябваше да измисля как да измъкна Каролайн от огневата линия.

— Не можем да останем заедно — казах. Целият бях потен и дишах тежко. Очите на Каролайн бяха изпълнени с див страх. Обхванах лицето й с длани.

— Слушай внимателно. Ще хукна да бягам. Той ще ме последва. Аз съм този, когото преследва. Когато ме подгони, ти тичай в обратната посока. В съдебната палата вероятно са чули изстрелите, но за всеки случай използвай мобилния си телефон, за да повикаш полицията. Намери някой да ми помогне!

— Джо! Не…

Не я дочаках да довърши. Изправих се зад колата и спринтирах с все сили към западния край на съдебната палата. Тичах може би пет-десет секунди, преди отново да погледна назад. Младши също се беше затичал, но изоставаше. Вдигна пистолета и стреля, но се беше прицелил прекалено високо. Е, поне Каролайн беше в безопасност. Продължих да спринтирам.

Стигнах до края на паркинга и клекнах зад един пикап. Знаех, че не мога да стоя дълго така, но бях в капан. Паркингът завършваше с бетонна стена, висока поне три метра. Трябваше или да пробягам откритото пространство до главната улица, или да се върна обратно. Ако поемех назад, можех пак да се опитам да се крия зад колите, но Тестър можеше да ме приближи, за да ме обстрелва по-точно, и можеше да успее да ми отреже пътя. Освен това не бях сигурен дали Каролайн е успяла да излезе от паркинга. Ако тръгнех напред, щях да бъда за малко на открито, но ако успеех да стигна до ъгъла на улицата и да завия зад аптеката…

Побягнах към улицата.

С периферното си зрение го видях заел стрелковата си стойка. Четвъртият куршум изпищя покрай ухото ми. Затичах на зигзаг. Група туристи стояха на ъгъла пред съдебната палата, сочеха и викаха. Стори ми се, че зърнах нещо кафеникаво. Заместник-шериф? Господи, дано да беше някой от заместниците! Четири изстрела. Колко патрона имаше този?

Вече наближавах малката аптека на ъгъла. Мина ми през ума да вляза вътре, но не исках да попадам в капан и да застраша нечий друг живот. Ако успеех да завия зад сградата, тя щеше да ми послужи за щит, докато успея да намеря скривалище или да свърна в някоя уличка и да чакам, докато не се появи полицията. Точно когато вече завивах зад ъгъла, петият куршум се заби в тухлите до мен, рикошира и попадна в лявото ми бедро. Не почувствах никаква болка, но силата на удара ме извади от равновесие и се проснах по очи. За секунда останах на земята, защото се бях замаял, после се опитах да стана. Обаче кракът ми не искаше да действа. Запълзях. Плочките под дланите ми бяха топли. Почти пареха.

От другата страна на улицата хората пищяха и крещяха и знаех, че Тестър ме наближава. Чух сирени. Моля те, Господи, накарай ги да побързат! Една от плочките на тротоара се клатеше. Измъкнах я с пръсти. Претърколих се по гръб точно в мига, когато Младши излезе иззад ъгъла на по-малко от три метра от мен. Държеше оръжието насочено напред. Видя ме проснат на земята и забави ход. По челото му блестяха капчици пот. Ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха.

Хвърлих плочката, но го пропуснах с няколко сантиметра. Той направи още две крачки и се изправи над мен, точно както бях направил аз, когато онази нощ отидох в къщата му. Погледнах оръжието. Беше револвер с шест патрона. Бях преброил пет. Оставаше му още един патрон.

— Затова бащите трябва да изядат синовете си сред тях, а синовете бащите си — забуботи той. — И аз ще ги съдя и това, което е останало от тях, ще разпръсна по ветровете…

Запълзях назад на лакти, влачех окървавения си и безполезен крак. Бях се вторачил в Младши и очаквах изстрела и мрака след него. Очите му бяха диви и той продължаваше да нарежда, но думите вече бяха неразбираемо ломотене. Вдигна ударника с палец. Ръката му трепереше. Замръзнах.

Следващите няколко секунди минаха като забавени кадри. Младши се метна напред, сякаш нещо го удари в гърба. На лицето му се изписа учудване, а револверът изтрещя. Куршумът мина толкова близо край лявото ми ухо, че почувствах въздушната вълна. Оръжието изтрака на плочките до краката ми. Изведнъж една огромна покрита със старчески петна ръка се показа иззад главата на Младши и покри лицето му. Пръстите се впиха в брадичката и я дръпнаха право нагоре.

Младши падна по гръб. Един мъж го яхна и започна да пръска нещо в очите му. Белокос мъж в униформа…

Беше Серж — старият полицай от охраната на съдебната палата. Видях как вдига огромния си юмрук и чух глухото тупване, когато го стовари върху челюстта на Тестър. Появиха се още униформи, някои кафяви, други сини, и се спуснаха върху Младши като скакалци.

Всичко свърши толкова внезапно, колкото беше започнало. Серж се изправи и се обърна. Направи крачка и клекна до мен.

— Дилард, добре ли си?

Погледнах го за пръв път в очите и осъзнах, че са зелени като моите. Отпуснах глава на плочките и се усмихнах. Милият Серж, моят дърт ангел-пазител. Дори не се бе изпотил.

— Защо ти трябваше толкова време? — оплаках се. — Остави го да ме простреля.

Серж изръмжа. Наведе се и вдигна револвера на Младши, за да го разгледа.

— Не стига, че спасих жалкия ти живот, а единственото, което се сещаш да кажеш, е, че ми било отнело твърде много време. Кълна се, ако имаше още един патрон, щях да довърша работата му.