Скот Прат
Един невинен клиент (32)

2 юли
09:05

Малко след девет влязох в съдебната зала на съдия Глас и седнах доста назад зад една от колоните, където той нямаше да може да ме види. Сара и служебният й защитник бяха постигнали споразумение с помощник районния прокурор и тя се готвеше да внесе обясненията си. За мое облекчение в отделението за съдебните заседатели нямаше репортери.

Доста будувах и се тревожих заради Сара. След като мина известно време, гневът ми избледня. Все още смятах, че Сара трябва да си плати за стореното, но знаех, че времето в затвора няма да й е от полза. Никога не бях виждал затворът да е помогнал някому.

Тя се беше съгласила да се признае за виновна за две рецидивистки кражби и да приеме минималните присъди от по три години за всяка, като предварително мине през съдебно разглеждане на неизпълнението на изискванията на условното освобождаване. Двете присъди щяха да текат едновременно. Според закона в Тенеси тя имаше право да бъде помилвана, след като излежи десет месеца, и имах намерение да говоря в нейна полза при първото разглеждане на молбата й за помилване. Заради пренаселеността на държавната система от места за задържане осъдените на по-малко от три години излежаваха присъдите си в окръжни затвори. Това означаваше, че няма да откарат Сара в женския затвор в Нашвил, а щеше да си остане във Вашингтонския окръжен център за задържане. Щях да мога да я посещавам и да се опитам да оправя нещата. Вече би трябвало да съм отишъл да я видя, но се страхувах, че пак няма да стигнем доникъде.

Както обикновено съдия Глас беше кисел, зъбеше се на защитниците и съскаше срещу подсъдимите. Една жена от зрителите беше забравила да изключи мобилния си телефон и когато той започна да звъни, съдия Глас я повика да излезе отпред и така яростно я наруга, че тя ревна със сълзи.

Той обяви случая на Сара и един съдебен пристав я въведе в залата. В торбестия затворнически комбинезон сестра ми изглеждаше дребна и крехка и си помислих, че белезниците и оковите на глезените са напълно излишни. Тя затътри крака до подиума и впи очи в пода.

— Щатът Тенеси срещу Сара Дилард — обяви съдия Глас. После погледна към Лиза Мейс и попита: — Това ли е сестрата на господин Дилард?

— Да, ваша чест.

Надявах се, че Глас няма да използва неприязънта си към мен като повод да отхвърли съдебното споразумение и да даде на Сара по-тежка присъда. За всеки случай се смъкнах надолу в стола.

— Какво е направила този път? — попита съдия Глас.

— Откраднала е колата на дъщерята на господин Дилард и огърлица на неговата съпруга — обясни Мейс. — Разменила е огърлицата за кокаин и блъснала колата.

— Значи и крадец, който не подбира — обяви Глас. — Краде от всички в семейството. Как се е добрала до ключовете на колата? Стъклото ли е строшила?

— Не, ваша чест. Доколкото разбрах, наскоро я пуснали от затвора и господин Дилард я приютил. Опитал се да й помогне. А тя му се отплатила по такъв начин.

Надявах се, че Глас просто ще разгледа исканията до съда и няма да задава повече въпроси. Ставаше дума за най-обикновено споразумение. Всяка година разглеждаше стотици подобни.

— Тази съдебна форма твърди, че е обвинена в две рецидивистки кражби — каза Глас. — Снощи прочетох предварителния доклад. Тя краде и се друса в течение на вече почти двадесет години. Защо се съгласяваш на едновременни присъди?

— Съгласихме се по молба на жертвата, ваша чест. Правим го непрекъснато.

— Искаш да кажеш, че господин Дилард е помолил тя да излежи само три години за стореното? И то след всичко останало, което е направила?

— Да, господине.

— Къде е той?

— Вероятно някъде из съдебната палата.

— Е, намерете го и го доведете тук. Искам да говоря с него.

Аз се изправих със зачервено лице и тръгнах напред.

— Тук съм, съдия.

— Е, господин Дилард, радвам се, че успяхте да дойдете, след като толкова умело сте изманипулирали системата.

— Нищо не съм манипулирал — отговорих. Лиза Мейс изглеждаше изненадана да ме види. Сара ме загледа с надежда. Спрях от дясната страна на масата на защитата. — Просто не искам кръвта й, съдия. Това е първата й рецидивистка кражба.

— Първото осъждане за рецидивистка кражба — възрази съдия Глас. — В миналото е обвинявана три пъти в углавни престъпления, но всички те са били намалявани до простъпки. Предполагам, господин Дилард, че и с това не сте имали нищо общо, нали?

— Обвинявате ли ме в нещо?

— Напълно сте прав. Точно това правя. Обвинявам ви в манипулиране на правната система, за да добиете благосклонно отношение към член на семейството ви.

— А вие не бихте ли направили същото?

— Внимавай какви ги приказваш. Не съм склонен да приема каквото и да е неуважение от теб.

— Районният прокурор, служебният защитник и сестра ми, изглежда, са стигнали до споразумение, което намират за справедливо — продължих аз. — Нямам нищо общо с това. Единственото, което казах на госпожица Мейс, беше, че няма да настоявам за налагане на максималното наказание. Както стоят нещата сега, тя ще излежи почти една година.

— Господин Дилард, нека ви задам един въпрос — каза съдия Глас. — Ако тази млада жена ви беше напълно непозната и беше откраднала колата на дъщеря ви и едно скъпо бижу, принадлежащо на жена ви, щяхте ли да стоите тук и да ме молите да отсъдя минимално наказание? Особено като се има предвид досието й с минали престъпления? Хайде сега за разнообразие да кажете истината.

— Тя не е напълно непозната, така че въпросът е безсмислен — отговорих аз. — Освен това аз винаги казвам истината в съдебната зала. Проблемът е, че понякога не искате да я чуете.

— Внимавайте с езика, господин Дилард. На прага сте да бъдете обвинен в неуважение. — Гласът му започна да трепери, което означаваше, че е на прага да получи гневен пристъп, който щеше да затъмни здравия му разум.

— Съдия, моят тон не се различава по нищо от вашия — отговорих. — Това съдебно разглеждане на пледоарията на сестра ми, че е виновна, ли е, или за нещо друго? Защото, ако става дума за личната ви неприязън срещу мен, може би няма да е лошо да помислите дали да не се оттеглите като съдия и да й позволите да се признае за виновна пред непредубеден съдия.

Глас беше грубиян и като всички грубияни, се ядосваше и объркваше, когато някой му се опънеше. Наистина притежаваше властта да ме вкара в затвора, но бях сигурен, че не съм направил нищо, за да го заслужа. Ако наредеше да ме арестуват, щях да го унижа пред апелативния съд.

— Не се ласкай, момче — отговори той троснато, пак на „ти“. — Аз пазя личната си неприязън за важни хора, а ти със сигурност не влизаш в тази категория.

— Добре, тогава да свършваме с това. — Усмихнах се.

— Не приемам тази съдебна сделка в този вид — обяви Глас. — Тя може да пледира за две последователни тригодишни присъди или две едновременни шестгодишни или, ако не иска, да застане пред съда. Тя няма да излезе от моята съдебна зала с по-малко от шестгодишна присъда.

— Защо? — попитах аз. Знаех, че съдиите мразят най-много тази проста четирибуквена дума. Повечето от тях имат усещането, че няма нужда да дават обяснения. Нали са съдии. Носят тога и тя им дава властта да правят почти всичко, каквото си поискат.

— Защо ли, Дилард? Защо? Защото аз казвам така. Защото сестра ти е боклук. Не иска да работи, не плаща данъци, поглъща наркотици като прахосмукачка и на всичко отгоре е крадла. Тя е в тежест на обществото и мястото й е в затвора. Ако не искаше да влиза в затвора, не трябваше да съобщаваш на полицията за извършеното от нея. Нали ти си се обадил в полицията?

Колкото и да ми беше неприятно да го призная, той беше прав. Когато вдигнах телефонната слушалка, знаех, че излагам Сара на риска да отнесе дълга присъда. Обаче гневът ми се беше изпарил и си бях внушил, че онова, на което се е съгласила, е предостатъчно.

— Какъв е проблемът? — попита Глас. — Да не би да онемя?

— Това е между вас, районния прокурор и нейния адвокат — отговорих. — Аз си отивам.

— Приятен ден — подвикна Глас.

Обърнах се и си тръгнах ядосан и унижен. След час се обадих на Лиза Мейс и тя ми разказа, че служебният защитник отвел Сара в дъното на залата и й обяснил, че ако застане пред съда и бъде осъдена, съдия Глас може — и вероятно ще го направи — да я осъди на дванадесет години затвор.

— Тя се съгласи на шестте години — каза Мейс, — но съдията отново занарежда, че ти си се обадил на полицията. Тя му е ядосана, но най-много я е яд на теб.