Скот Прат
Един невинен клиент (29)

25 юни
16:00

След срещата си с Даяна и Том бях едновременно загрижен и уплашен. Реших, че е време да проведа един сериозен разговор с клиентката си. Исках да обсъдя с нея някои от по-инкриминиращите доказателства, но по-важното беше, че исках да проверя как ще се държи Ейнджъл при кръстосан разпит. Ако аз успеех да я хвана в лъжа, можеше да го направи и районният прокурор.

Тя вече не носеше белезници и окови на краката — очевидно вече не я смятаха за опасна. След като бях научил истинското й име, я попитах как иска да се обръщам към нея. Отговори, че иска да бъде наричана Ейнджъл. Мери Ан вече я нямало.

— Как се справяш? — попитах.

— Добре. Надзирателите се отнасят добре с мен.

Всеки път, когато я посещавах, се смайвах от нещо различно: гладкостта на кожата й, очертанията на лицето, пълните устни. Тя беше изключително красиво момиче, факт, който щеше да направи онова, което възнамерявах, още по-трудно.

— Има няколко неща, за които трябва да те питам. Някои неща, които ме притесняват. Искам да ми кажеш истината.

На лицето й се появи учудено изражение, но въпреки това тя кимна.

— Първо, искам да знам за връзката ти с Джули Хейс.

— Какво по-точно?

— Имаш ли някаква представа защо ще казва на полицията, че през нощта, когато е убит преподобният Тестър, ти и Ърлин сте си тръгнали от клуба веднага след него?

Бръкнах в куфарчето си, извадих копие от показанията на Джули и го оставих пред Ейнджъл.

— Това е копие от показанията, които е дала пред БРТ. Прочети ги.

Ейнджъл се вторачи за кратко в листовете, после отново вдигна очи към мен.

— Защо е казала това?

— Добър въпрос. Защо според теб?

— Не знам.

— Веднага след Тестър ли си тръгнахте с Ърлин?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Е, Джули казва, че сте го направили, и след като е подписала показанията си, сигурен съм, че ще свидетелства на процеса. Сърди ли ти се за нещо?

— Не мисля.

— Да я е яд на Ърлин по някаква причина?

— Не знам.

— Ревнуваше ли отношенията ви с Ърлин?

— И дума не ми е казвала по този повод.

— Виждала ли си някога Джули и Ърлин да спорят или да се карат за нещо?

— Не.

— Онази нощ Ърлин ли те закара вкъщи?

— Да.

— Каква кола караше?

Тя се поколеба.

— Какво?

— Каква кола караше Ърлин тази вечер?

— Нищо не разбирам от коли.

— Имаш ли представа как изглежда шевролет „Корвет“?

— Не.

— Стига, Ейнджъл, това е спортен автомобил. Лъскав и бърз. Трябва да е бил червен.

— Наистина не разбирам нищичко от коли.

— На следващия ден Ърлин същата кола ли караше?

Тя отново се поколеба и ме помоли да повторя въпроса.

— Нали Ърлин те откара вкъщи през нощта, когато беше убит преподобният Тестър?

— Да.

— Закара те до вкъщи с нейната кола. Нали така?

— Да.

— На следващия ден същата кола ли караше, или друга?

— Не знам. Предполагам, че същата. — Погледна нагоре, докато отговаряше, затова си помислих, че може би лъже, и продължих да разпитвам за колата.

— Джули е казала пред полицията, че в нощта, когато е убит Тестър, Ърлин карала червен корвет. Казала е, че Ърлин се е отървала от нея и на следващия ден вече е била с друга кола. Това истина ли е?

— Не мисля.

Въздъхнах. Исках да й повярвам, но неопределеността на отговорите й не ми помагаше. Реших да я притисна по-здраво, затова леко повиших тон и треснах с длан по масата.

— Това ли ще кажеш на прокурора, когато ти зададе същите въпроси на свидетелската скамейка? Така ли ще му отговориш? „Не мисля“? Ако смяташ да отговаряш така, направо ще те разкъса. А сега ми отговори честно! На следващия ден Ърлин друга кола ли караше, или не?

Звукът от стоварената върху масата длан я беше смаял, а от повишения тон започна да губи контрол.

— Не. Мисля, че караше същата кола.

— Мислиш? Мислиш, че е карала същата кола? Ейнджъл, това не е достатъчно убедително. Това е уклончив отговор. Съдебните заседатели не си падат по уклончивите отговори.

— Какво трябва да кажа?

— Защо не опиташ с истината? Тук сме само двамата. Ако ми кажеш, че на следващия ден Ърлин е карала различна кола, няма да изскоча навън и да разкажа на полицията, нито пък на Ърлин, че си ми казала.

Тя скръсти ръце на гърдите си и кръстоса крака — класическа защитна поза — и започна да се полюшва напред-назад със стола. Очевидно се бореше със самата себе си, опитваше се да вземе някакво решение.

— Госпожа Ърлин не е убивала никого.

— Не съм казал, че го е направила.

— Но си го мислиш. Знам. — Права беше. Бях започнал да вярвам, че Ейнджъл защитава Ърлин. Ако беше истина, това бе грешка, която можеше да й струва живота.

— Джули казва, че Ърлин е сменила колата на следващия ден след убийството на Тестър. Твърди, че с Ърлин сте си тръгнали веднага след като Тестър си е заминал от клуба. Значи или Джули лъже, или ти и Ърлин. Ако лъже Джули, трябва да знам защо. Ако лъжете вие двете, пак трябва да знам защо. И така. Кой лъже?

— Джули.

— Защо?

— Не знам.

— Тогава ми разкажи за колата на Ърлин. На другия ден след убийството на Тестър с друга кола ли беше?

— Не.

Отново се озовахме в началото. Джули лъжеше и единствената причина, която можех да посоча на журито, беше, че е наркоманка, която може би я е яд или ревнува отношенията, възникнали между Ърлин и Ейнджъл. Не знаех дали съдебните заседатели ще повярват на подобно обяснение.

— Сега можеш да си свалиш ръцете.

— Какво?

— Ейнджъл, хората си скръстват ръцете, когато имат чувството, че са заплашвани или нападнати. Това е признак за защитна реакция и не искам да го правиш, когато седнеш на скамейката на свидетелите. А сега ми разкажи за синината на лицето ти. Онази, която е заснела полицията.

Тя отново се поколеба и несъзнателно докосна с пръсти бузата си. После започна бързо да премигва.

— Ударих се в една врата — отговори накрая.

— Кога?

— Мисля, че на следващия ден.

— Къде?

— В клуба. Точно се готвех да мина през нея и някой я отвори от другата страна. Удари ме право в лицето.

— Ърлин ми каза, че след убийството на Тестър не си стъпвала отново в клуба.

— Вярно. Значи трябва да е било предишния ден.

— В деня, когато Тестър е бил убит?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

— Аха.

— Кой беше от другата страна на вратата?

— Не помня.

— Не си спомняш човека, който те е ударил толкова силно, че ти е направил синина на бузата?

— Спомних си. Беше Хедър.

На челото й се бяха появили малки капчици пот и реших малко да намаля натиска. Запитах се дали Хедър ще потвърди, че е блъснала Ейнджъл с вратата, и си отбелязах да накарам Даян Фрай да говори с нея. Ейнджъл съзнателно беше свалила ръцете от гърдите си и ги беше положила върху масата. Забелязах, че се някак обезцветени. Не силно, но и двете бяха леко бледи до около два сантиметра и нещо над китката. Спомних си, че Ърлин ми бе казала да я питам за ръцете й. Докоснах лекичко едната.

— Какво ти е на ръцете? — попитах възможно най-внимателно.

— Изгорих ги, когато бях малка. — Думите бяха безизразни, монотонни, а изражението й изведнъж стана празно.

— Как?

— Правех овесена каша на братята и сестрите ми. — Замълча доста продължително. — И изпуснах лъжицата в тенджерата… без да искам. — Отново направи пауза.

— И?

— Мама Бети ми натика ръцете в кашата и ме накара да я извадя.

— Боже мили! Ейнджъл, значи ръцете ти изглеждат така заради изгарянията?

Тя кимна.

— На колко години си била?

— Не съм сигурна. На пет, може би на шест.

Потреперих. Тя описваше случилото се, сякаш описваше разходка в парка. Изведнъж беше станала далечна и безразлична, сякаш някой е изключил шалтера й.

— А осиновителят ти? И той ли ти причиняваше злини?

Повторно кимване.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Сълзи започнаха да пълнят очите й. Тя не отговори, но нямаше и нужда.

— Често ли си случваше?

Тя кимна отново и сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

Започна да казва нещо, но спря. Внезапно осъзнах, че участвам в състезание по теглене на въже, в което Ейнджъл играеше ролята на въжето. Някой друг дърпаше от другата страна и заподозрях, че това е Ърлин. Тя избухна в сълзи, стана и се подпря на масата. Раменете й почнаха да се тресат, устните й потреперваха беззвучно. Риданията се усилваха с всяка секунда и преди да се усетя, тя изпадна в истерия.

— Моля те — казах, когато спря да си поеме дъх след едно особено пронизително ридание. — Ейнджъл, трябва да се успокоиш. Единственото, което искам, е да науча истината.

Тя ми хвърли поглед, който ми казваше, че съм прекалил, и си пое дълбоко дъх.

— Защо не искаш да ми повярваш? — изпищя. — Казах ти, че не съм го убила! Защо ми задаваш всички тези въпроси? Смятах, че си на моя страна. Мислех те за приятел!

Обърна се и започна да блъска с юмруци по вратата.

— Моля те, почакай. Успокой се, Ейнджъл. На твоя страна съм. — Станах от стола и протегнах ръка, за да докосна рамото й.

— Не ме докосвай! Стой настрана от мен!

Вратата се отвори и тя почти се строполи в ръцете на единия от двамата надзиратели. Тръгнах към нея, но вторият надзирател заби пръст в гърдите ми и каза:

— Назад. — Каза го съвсем сериозно, а и като се имаше предвид, че беше въоръжен и готов да защити точно тази затворничка, побързах да се подчиня.

Вдигнах ръце и отстъпих назад в стаята, а той тресна вратата пред лицето ми.