Скот Прат
Един невинен клиент (7)

12 април
12:10

След като откараха Джони Уейн, отидох да видя майка си. Беше време за обяд и минаването по коридора към крилото за продължителни грижи беше като да минеш между две редици войници и те да те бият с пръчки. Почуках тихо и влязох. Беше будна. Май никога не спеше. Лекарите бяха казали, че развитието на алцхаймера води до нарушаване на навиците за спане. Седеше в леглото и гледаше спортните новини. Бейзболният сезон беше започнал, което означаваше, че любимите й „Атланта Брейвс“ са отново на стадиона.

— Здрасти, мамо. Как си?

— Все едно ме е блъснал влак.

Болестта се развиваше неумолимо. Понякога влизах и тя ме поздравяваше, после си говорехме, а в следващия миг дори не си спомняше името ми. Беше на шейсет и винаги е била силна и жизнена. Но кожата й беше изгубила гъвкавостта си и сега имаше цвят на избеляла кост. Вече тежеше само четиридесет килограма и ми се струваше, че се е смалила с поне пет сантиметра. Бузите й бяха хлътнали, лешниковите й очи — мътни, а косата — посивяла и слепната. Зъбите й стояха в чашка на нощното шкафче. Докато сядах на стола до леглото, разбрах, че скоро вече няма да може да говори.

Мама се родила през 1947 в Ъруин, Тенеси, градче, сгушено в подножието на Апалачите близо до границата със Северна Каролина и заобиколено от Националния горски резерват Чероки. Влюбила се в баща ми, футболна звезда от близкия Джонсън Сити, и се омъжила за него през 1964, месец след като завършили гимназия. Родила Сара през 1966, а мен през 1967, след като баща ми бил призован и заминал за Виетнам. Никога не съм виждал баща си. Върнали го в чувал за трупове точно когато съм се родил.

Мама правеше всичко възможно да се грижи за нас със сестра ми. Работеше като счетоводителка в една фирма за покриви и переше чуждо пране. Не говореше много, а когато го правеше, обикновено се оказваше горчива тирада срещу Линдън Джонсън или Ричард Никсън. Никога не излезе с друг мъж и рядко излизаше от къщи. Единственото изискване, което имаше към мен, гласеше: „Джо, трябва да получиш образование“.

— Сара излиза днес от затвора — казах. — Надявам се, че ще дойде да поживее у дома за известно време. Каролайн отиде да говори с нея тази сутрин.

Тя сведе очи, когато споменах Сара, и запоклаща глава.

— Моята плът и кръв в затвора — промълви. — Кажи ми къде сбърках.

— Няма смисъл да се самоизяждаш за това. Тя е такава, каквато е. Вината не е твоя.

— Джо, по-добре да внимаваш с ценностите ви. Ще ви обере.

— Мамо, Сара не би откраднала от мен. — Всъщност беше го правила, но не бях казвал на мама.

— Е, от мен е крала много пъти.

— Може да се е променила. Ти изглеждаше тъжна, когато влязох. Какво има?

— Мислех си за Реймънд — Тя взе една хартиена кърпичка от нощната масичка и попи очите си. Реймънд беше по-малкият брат на мама. Беше се удавил на седемнадесет. — Толкова ми е мъчно.

— Не, не ти е — казах, преди да осъзная какви ги говоря. — Мамо, не си хаби сълзите по него. Това е жалко.

— Джо, никога не си казал мила дума за вуйчо си. Какво толкова ти е направил?

Поклатих глава. Не исках да задълбавам в това. Не го беше споменавала от години.

— Той не беше добър човек.

— Той просто имаше нужда от…

— Мамо, моля те, не може ли да не говорим за Реймънд? Ти имаш право на свое мнение, аз на мое.

Исках да й кажа на какво се основава то, но не виждах смисъл. Беше се случило толкова отдавна, а сега мама умираше. Не виждах смисъл да помрачавам останалите й приятни спомени от единствения й брат.

Успях да откъсна мислите й от Реймънд и за малко да ги насоча към перспективите пред моя син Джек като бейзболист, но тогава, като внезапна промяна на времето, тя ме погледна така, сякаш ме вижда за пръв път.

— Какво правите тук? — попита изненадано. — Кой сте вие? — Преобразяването беше твърде бързо дори за нея. Сякаш някой беше щракнал някакво вътрешно ключе. Дори тонът й се промени.

— Аз съм, мамо. Джо. Синът ти.

— Защо носиш тази вратовръзка? Да не си някакъв големец?

— Не, мамо, не съм големец.

— Къде е Реймънд?

— Реймънд умря.

Тя въздъхна дълбоко и се втренчи в тавана.

— Мамо? Чуваш ли ме?

Не реагира. Лежеше неподвижно почти като в кататоничен ступор. Погледнах към шкафчето до леглото. На него имаше няколко снимки на потрошеното ни семейство. Една на дядо ми с работен комбинезон: ореше с муле някаква нива. Имаше и снимка в рамка, на която бях на сцената на церемонията при завършването на правния факултет. До нея в по-тясна рамка стоеше черно-бяла снимка: двамата със Сара, когато съм бил на седем. Стояхме на сал от дъски в половинакровото езеро зад дома на баба и дядо. И двамата се бяхме ухилили до уши. Двата ми предни зъба ги нямаше.

Вдясно от тази снимка имаше една малко по-голяма, на вуйчо Реймънд, направена половин година преди да умре. Той беше на седемнадесет, стоеше до закачена на клон убита кошута, одрана и изкормена. В лявата си ръка държеше пушка, а в дясната цигара. Взех снимката и я загледах. След това се обърнах към леглото. Мама все така се взираше в тавана.

— Чуваш ли ме? — попитах.

Нищо.

Седнах на стола до леглото й и започнах да разглобявам рамката на снимката. Измъкнах малките телбодчета, издърпах снимката и я накъсах на парченца.

— Мамо, надявам се, че няма да се сърдиш много, но ще сложа Реймънд там, където му е мястото. — Станах и тръгнах към банята, пуснах парченцата в тоалетната, пуснах водата и я гледах как ги подема и ги отнася в канализацията.

Върнах се и отново седнах до леглото й. Облегнах се, затворих очи и се опитах да се успокоя. Накрая казах:

— След като не ме чуваш, мога да ти разкажа какво направи. Поне ще съм си излял душата.

Наведох се напред, опрях лакти върху коленете си и сплетох пръсти.

— Аз бях на осем. Сара на девет. Ти беше излязла с баба и дядо. Беше петък вечер. Реймънд беше на шестнадесет. Гледах бейзбол по телевизията. Сигурно съм задрямал, защото когато се събудих, беше тъмно. Единствената светлина идваше от телевизора. Докато си търках очите, чух шума. Уплаших се — някой май викаше за помощ. И все пак станах и тръгнах, все по-уплашен с всяка крачка. Стъпвах на пръсти.

И чух Сара. Хлипаше: „Не! Спри!“ Бяха в спалнята на вуйчо Реймънд. Бутнах лекичко вратата и на светлината на лампата видях вуйчо Реймънд. Беше гол, коленичил с гръб към мен. Гласът на Сара идваше изпод него.

Спрях, за да си поема дълбоко дъх; образът на голия ми вуйчо, извисяващ се над сестра ми, пареше мозъка ми.

— Чуваш ли ме, мамо? — попитах. — Разбра ли какво казах? — Гласът ми трепереше. Мама продължаваше да гледа втренчено в тавана.

— Сара плачеше, че я боли. „Боли, спри!“ Не знаех какво става. Не знаех нищо за секса, но в гласа на Сара имаше толкова болка и страх, че ми стана ясно, че става нещо лошо. Най-накрая успях да попитам: „Какво става?“. Изненадах се, като чух собствения си глас. Реймънд извъртя глава, погледна ме убийствено и каза: „Разкарай се, боклук“. Попитах го какво прави на Сара. И тогава, мамо, точно в този момент, Сара каза нещо, което ме преследва до ден-днешен. Никога няма да забравя хлипащия й глас. Тя каза: „Джоуи, махни го от мен. Боли!“

Трябваше да спра. Изнасилването на сестра ми беше преследвало и мен, и нея цели три десетилетия. Когато започнах да разказвам на мама, си мислех, че може би ще ми помогне да го опиша на друго човешко същество, дори на такова, което не може да го възприеме. Но докато разказвах, се почувствах пренесен отново в онази малка спалня. Усещах как сърцето ми блъска в гърдите, как ръцете ми са станали студени и лепкави.

— Стоях като идиот няколко секунди, чудех се какво да направя, но Реймънд не ми даде възможност — скочи от леглото и ме стисна за гърлото. След това ми блъсна главата в стената толкова силно, че се замаях. После ме хвана за яката и ме изхвърли през вратата. Плъзнах се по корем по дъските. После тресна вратата. Надигнах се. Помислих си да отида в гаража и да взема бейзболна бухалка или лопата или брадва. Чувах как Сара плаче зад затворената врата, но беше като в онези кошмари, когато ръцете и краката ти не могат да помръднат. И бях страшно уплашен… Най-накрая, след цяла вечност, те излязоха. Сара подсмърчаше и си бършеше носа с ръка. Реймънд ни сграбчи за вратовете, завлече ни в дневната и ни блъсна на дивана. Наведе се и размаха пръст на сантиметър от носа ми. И после брат ти, онзи, който ти толкова много обичаше, изсъска: „Ако кажеш и думичка за това, ще убия сестра ти“. След това се обърна към Сара и каза: „А ако ти кажеш нещо, ще убия брат ти. Разбра ли?“ Никой от нас не каза и дума. Дори помежду си не споменавахме станалото. Когато след година това жалко лайно се удави, това беше най-хубавият ден в живота ми. После се опитах да го изтрия от мислите си, но не успях. Очевидно и Сара не е успяла.

Въздъхнах дълбоко.

— Е, вече знаеш.

Тя не беше помръднала. Лежеше си, дишаше едва-едва, все така вторачена в нищото, само от време на време премигваше.

— Не мога да повярвам, че не си забелязала промените след този ден. Не мога да повярвам, че така и не си направи труда да попиташ какво не е наред. Може би щях да ти разкажа и ти щеше да успееш да помогнеш по някакъв начин на Сара. Но ти беше прекалено заета със самосъжалението си, нали? Е, прекара целия си живот, чувствайки се нещастна, и сега той свърши.

Погледнах за някакъв признак, че е разбрала. Нищо.

— Чу ли и думичка от това, което казах току-що? Чу ли, мамо?

На вратата се почука и в помещението предпазливо влезе една от сестрите.

— Всичко наред ли е? Стори ми се, че чух някой да крещи.

Трябваха ми няколко секунди, преди да разбера какво казва. И изведнъж осъзнах къде съм, сякаш току-що се бях събудил от дълбок сън.

— Всичко е наред — успокоих я. — Излезте, ако обичате.

Тя се обърна и излезе. Станах от стола и погледнах надолу към мама.

— Е, сега се чувствам малко по-добре. Радвам се, че успяхме да си поговорим.