Скот Прат
Един невинен клиент (28)

25 юни
13:00

Веднъж седмично ходех при Ейнджъл, но разговорите, които водехме, бяха по-скоро лични, отколкото професионални. Вече бях чул нейната версия на случилото се през нощта, когато беше убит Тестър, затова прекарвах времето с нея в опити да получа малко информация за миналото й. Тя не беше особено склонна, но по време на второто ми посещение, изглежда, реши, че ми има достатъчно доверие, за да ми каже истинското си име и откъде е.

Предадох тази информация на Даян Фрай — тя работеше вече от седмици. Освен това изпратих Том Шорт, съдебен психиатър, който три пъти разговаря с Ейнджъл. Бях си уговорил срещи и с двамата в един и същ следобед.

Даян беше ходила до Оклахома и Охайо, за да търси свидетели и документи. Чаках с безпокойство какво ще каже. Масата в съвещателната зала беше покрита с документи.

— Твоята девойка е призрак — каза Даян с акцента си от Тенеси. Тя е почти на шейсет, но продължава да подстригва късо кестенявата си коса и я носи сресана нагоре. На лицето й грееше вечната й усмивка. Беше облечена както винаги спортно с оранжева тениска на Червения кръст — тя е запален негов фен, къси камуфлажни шорти, които разкриваха възлести колена и изпъкнали вени, и високи маратонки „Конверс“.

— Не притежава нито социалноосигурителен номер, нито шофьорска книжка, няма я в архива на училищата, нито пък в банковите документи. Нищо няма. Тя не съществува — или поне не на хартия. Но разговарях с всички, които успях да намеря, и смятам, че организирах нещата доста добре. Поне ще знаеш малко повече за онова, с което си имаш работа.

И Даян разказа, че Ейнджъл е родена на 15 март 1989 в Кълъмбъс, Охайо, от младата Грейс Родригес. Биологическата й майка още същия ден я дала за осиновяване в баптисткия детски дом „Фрийуил“. Пет месеца по-късно Ейнджъл била осиновена от войника от военновъздушните сили Томас Роудс и неговата съпруга Бети. Те я кръстили Мери Ан Роудс.

Даяна се беше качила на самолета за Оклахома Сити, за да говори с осиновителите на Ейнджъл. Разказали й, че когато осиновили Мери, смятали, че са неспособни да имат собствени деца, но една година по-късно госпожа Роудс забременяла. След това родила още три деца.

— Каза, че се били отнасяли с нея като с принцеса — каза Даян. — Майката я нарече крадлива неблагодарна малка кучка. Разказа, че мъжът й държал пари в брой в кутия на тавана, а Ейнджъл я опразнила, преди да си замине. Аз винаги оставям визитка и казвам на хората, ако се сетят за нещо друго, да ми се обадят. Няколко часа по-късно звънна мобилният ми телефон. Беше една от дъщерите им, седемнадесетгодишната Ребека. Беше уплашена до смърт. Каза, че родителите й не са ми разказали цялата истина.

Млъкна и се вторачи в тавана. Обичаше да драматизира нещата.

— Какво? — попитах аз. — Хайде де, продължавай.

— Каза, че баща й правел разни лоши неща с Ейнджъл.

— Какви лоши неща?

— Сексуално насилие. Каза, че продължавало от години и накрая на Ейнджъл й писнало. Освен това каза, че майка й биела Ейнджъл много жестоко.

— А Ейнджъл защо не е казала на никого?

— Майката е религиозна откачалка. Всекидневната прилича на параклис. Каза, че образовала децата си вкъщи, и подчерта, че строго наблюдава какво гледат по телевизията и какво четат. Останах с впечатлението, че не им позволява дори да имат приятели. Вероятно Ейнджъл не е разполагала с кой знае какви възможности да се оплаче някому. Или просто е била прекалено уплашена. Та сестра й ми каза, че Ейнджъл бягала няколко пъти и полицията я връщала у дома, затова отидох в управлението на градската полиция на Оклахома Сити и взех копия от докладите. През 2001 е успяла да избяга само на десет преки. Заключила се в тоалетната на един супермаркет. Полицията дошла и я отвела право вкъщи. Избягала отново през 2003-та. Открили я да върви покрай магистралата на десетина километра от тях и пак я върнали вкъщи. И да им е казала за сексуалното насилие, вероятно не са й повярвали.

След това Даян насочи вниманието си към Ърлин Барлоу. Бях я помолил без много шум да провери някои неща и й платих от джоба си.

— Няма криминално досие. Съпругът й е бил шериф на Макнийри Каунти от 1970 до 1973 година. Подал си оставката при много подозрителни обстоятелства и влязъл в бизнеса със стриптийз клубове. Тя е постоянно до него, докато миналата година той не умира от сърдечен удар. Сякаш няма никакви врагове или поне аз не успях да открия такива. Разговарях с неколцина от служителите й. Всички са й верни.

— Корвет?

— Няма корвет. Или по-точно няма документална следа от такава кола.

— А Джули Хейс?

— Много лошо момиче. Три пъти обвинявана за притежание на наркотици, две кражби, три обвинения за проституция. Повечето арести са в района на Далас и Форт Уърт. Никой не каза добра дума за нея. Тя е голям проблем.

— Говори ли с нея?

— Опитах. Първия път, когато отидох в жилището й, беше толкова надрусана, че не можеше да говори. Втория път ми каза да се разкарам и ми затръшна вратата.

След час бях на път за кабинета на съдебния психиатър, когото бях помолил да прегледа Ейнджъл. Том Шорт оглавяваше факултета по психиатрия в щатския университет на Източен Тенеси. Нисък и чорлав, той, изглежда, прекарваше дълго време в свят, който никой друг не разбираше. Бях се запознал с него пет години по-рано на един семинар за смъртното наказание в Нашвил, където той прочете лекция за психиатричната преценка при търсене на смекчаващи вината обстоятелства. Оттогава го бях използвал в седем случая и с времето станахме приятели. Преди да се запозная с Том, не вярвах много в психиатрията, но неговата необикновена способност да диагностицира лични разстройства и психически заболявания ме накара да си променя мнението. Имах му пълно доверие.

— ПТСР — изстреля той още щом влязох в личния му кабинет. Седеше зад писалището си и дъвчеше мундщука на лула — дъвчеше я, за да не пуши. Никога не го бях виждал без нея и никога не я бях виждал запалена.

— Посттравматично стресово разстройство?

— Хронично и много силно. Но отговаряше уклончиво за причинителя на стреса. Подозирам, че е била изнасилена от осиновителя си.

— Защо?

— Защото ако причинителят на стреса беше катастрофа или нещо, на което е станала свидетел, щеше да ми каже. Развълнува се и започна да отговаря уклончиво, когато я попитах за баща й.

— Способна ли е да извърши убийство?

— При подходящи обстоятелства всеки е способен. За съжаление нямам кристална топка.

— Не виждам как би могла да убие Тестър — подхвърлих. — Първо, той е най-малко сто и двадесет кила. А тя колко тежи? Петдесет и два — петдесет три? Просто не виждам как би могла да надвие такъв мъжага.

— Нивото на алкохол в кръвта му е било два промила и седем, а освен това е бил под влиянието на упойващи вещества. И десетгодишно дете би могло да го убие.

— Знам, но когато разговарям с нея, тя няма излъчването на убийца.

— Аз гледам на нея клинически — каза Шорт, — а ти емоционално. Красотата и ранимостта й замъгляват погледа ти.

— Значи смяташ, че тя го е убила?

— Не съм казал подобно нещо, а че е възможно. Някои жертви на ПТСР преминават в дисоциативно разстройство, когато причинителят на стреса е бил много силен или се повтаря. Да речем, че нейният осиновител я е насилвал сексуално в течение на години, което подозирам. Тя избягва. След това изведнъж се оказва сексуално насилена от този Тестър. Може да е преживяла нещо като срив и да го е убила. Това може да обясни и необикновено големия брой рани по тялото и обезобразяването.

— Би ли го помнила?

— Може би като сън, но със сигурност да.

— Ще носи ли правна отговорност за постъпката си, ако това се е случило?

— Вероятно не. Мисля, че бих могъл да свидетелствам, че при тези обстоятелства тя не може да носи отговорност за действията си. В този момент е била неспособна да различава правилното от неправилното.

— Проблемът за нас е, че за да си осигурим тази защита, тя трябва да признае, че го е убила.

— Така е.

— Тя казва, че не го е убила.

— Знам.

— И докъде я докарахме?

— Тя не ми е казвала, че го е направила. Що се отнася до мен, не го е извършила. Всичко, което ти казах, е чиста теория.

— Водил ли си си бележки?

— Разбира се.

— Пусни ги в машината за рязане на хартия.

След като бях привлякъл вниманието на Том — нещо, което ставаше трудно, — реших да го питам за Тестър-младши. Описах му с най-малките подробности случилото се между нас, включително измъченото и пълно с омраза изражение на Младши в нощта, когато ходих до къщата му.

— Грешка ли съм направил? — попитах.

— Всъщност — започна той — да отидеш там не е било толкова лоша идея, както може да ти се струва. Показал си му, че действията му може да доведат до сериозни последици. Може би този уплах го е върнал отново в действителността или поне за малко. Виждал ли си го оттогава?

— Не.

— Сигурно си го подплашил.

— Нямаше вид на изплашен. Смяташ ли, че ще се появи отново?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Вероятно ли е?

— Зависи.

— От какво?

— От това как ще представиш баща му, когато започне делото. Трябва сериозно да си помислиш.