Скот Прат
Един невинен клиент (42)

17 юли
10:20

Отидохме до старческия дом, за да изпразним стаята на мама. Джек беше пристигнал с нощния полет и ми помогна да изнесем мебелите и да ги натоварим. След това ние с Каролайн отидохме в погребалното бюро, а Джек и Лили откараха мебелите в къщата на мама.

Посрещна ни висок слаб очилат мъж — говореше с тих глас и леко фъфлене — и ни въведе в помещението с ковчезите.

В помещението бяха разпръснати двадесетина. От махагон и тик, дъб и неръждаема стомана. Мъжът първо ни заведе до една кръгла маса в ъгъла.

— Моля, седнете. Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Или сладки?

Сладки? Не исках никакви сладки. Хвърлих му поглед, който би накарал повечето хора да млъкнат, но той само се усмихна. След това сложи на масата един кочан и измъкна отнякъде химикалка.

— Чел съм много за вас, господин Дилард — започна той, — но не познавам майка ви. Разкажете ми за нея.

— Защо? — Знаех, че не му пука нито за мен, а още по-малко за нея. Единствено искаше да измъкне колкото може повече пари от нас.

— Ние поемаме отговорността да се свържем с вестниците за некролога — обясни мъжът. — Имам нужда само от малко основни данни. Опитайте се да си спомните всички добри неща, които се сещате във връзка с нея.

— Тя беше корава жена. Отгледа мен и сестра ми сама — баща ни е загинал във Виетнам. Работеше като счетоводителка в една компания за покриви и переше дрехите на чужди хора, за да изкара някой долар отгоре. Не би приела помощ от никого. Не говореше много и смяташе, че светът е ужасно място. Как ви се струва?

— Къде ходеше на черква?

— Не вярваше в Бог. Смяташе, че християнската религия е световна измама, създадена, за да се контролират хората и да се смъкват пари от тях, като ги карат да се чувстват виновни. Смятате ли, че ще отпечатат това?

— Имаше ли братя и сестри?

— Брат. Мижитурка, която на седемнадесет се удави в река Ноличуки.

— Родителите й?

— И двамата са мъртви.

— Ще ни извините ли за минутка? — обади се Каролайн, хвана ме за ръката и ме изведе във фоайето.

— Защо не ме оставиш аз да се оправя с това? — попита тихо.

— Мразя тези задници. Дебнат хората, когато са нещастни.

— Изглеждаш уморен. Защо не излезеш и не дремнеш в колата, докато аз се оправя тук?

— Аз в легло не мога да спя, а ти ме караш да спя в колата?

— Моля те! Просто се опитай да се отпуснеш. Ще се почувстваш по-добре. Ще свърша колкото може по-скоро.

Бях започнал да си мисля, че ще се побъркам. Полу на шега си казвах, че съм луд от години, но с всичко, което се бе случило в късната пролет, като се почне от излизането на Сара от затвора и последвалото й връщане там, чувствах, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в един психически ад. Безсъние. Липса на апетит. Нежелание за физически натоварвания. Сякаш нищо вече не ме радваше, включително и музиката. Ставах все по-голям фаталист и губех надежда. Не изпитвах вече ентусиазъм и нищо не ме интересуваше особено. Включително сексът. Сякаш се бях превърнал в безчувствен робот, който си съществуваше просто така от ден за ден и не изпитваше никакви чувства.

Качих се в колата и седнах на дясната седалка. Затворих очи, но не можах да задряма. Накрая написах бележка на Каролайн, слязох от колата и тръгнах пеша. До вкъщи бяха най-малко единадесет километра, а краката ми тежаха като оловни, но реших, че разходката ще ми помогне. Освен това щях да имам време да обмисля всичко. Първо се насилих да си мисля за приятни неща. Представях си как Джек удря здраво топката, как Лили танцува по сцената, радостта на Каролайн, когато донесох четвърт милион долара в сак…

Но след малко съзнанието ми започна да изпраща картини, които бяха много по-заплашителни. Същите, които виждах, когато нощ след нощ се опитвах да заспя. Как запушват устата на Джони Уейн Нийл и го извличат от съдебната зала. Мехурчетата, които се издигаха на светлината на фаровете, когато Тестър-младши ме избута в езерото. Изражението му, когато ми каза, че съм му отнел таткото. Фантазията как му размазвам главата с тоягата. Синината върху лицето на Ейнджъл Крисчън на полицейската снимка. Кръвта на Дейвид Бауърс върху ризата ми. Самодоволството на Мейнард, увисналият от устата език. Майка ми с памперс, легнала безпомощно в болничното легло, а от устата й се стича слюнка. И накрая Сара. Винаги Сара, когато беше млада и невинна. „Джоуи, махни го от мен. Боли!“

Когато Каролайн ме настигна с колата на около три километра от къщи и отвори вратата, бях достигнал неподозирани равнища на омраза срещу себе си. Мразех се, защото вкарах Сара в затвора и защото не бях успял да стигна до сърцето на майка си. Мразех се, защото помагах на чудовища като Мейнард Буш, Рандъл Финч и Били Докъри плюс дълъг списък с още много други имена. Аз бях курва, жалко подобие на човешко същество.

— Джо, обичам те — каза Каролайн веднага щом се качих. Каролайн има силна интуиция особено когато става дума за мен. Знаех какво се опитва да направи, но думите отскачаха от кожата ми като топки за тенис. Не изпитвах абсолютно нищо.

— Чу ли ме? Казах, че те обичам.

— Знам.

— Имаш ли представа колко много те обичат децата? Джек боготвори земята, върху която стъпваш. Лили смята, че си най-великият човек на света.

— Моля те, Каролайн, недей. Не сега. Не съм в настроение за такива приказки.

— За какво мислиш? Какво не е наред?

— Не ти трябва да знаеш какво си мисля.

— Скъпи, майка ти току-що почина. Ти тъгуваш.

— С мама дори не бяхме близки. Въпреки всички тези години и времето, прекарано заедно. Аз пораснах в нейния дом. Тя ме отгледа, Каролайн, а аз не мога да си спомня един-единствен съдържателен разговор помежду ни. Знаеш ли какво си мислех преди малко? За четири години в гимназията участвах в над четиридесет футболни мача, над сто баскетболни срещи и още толкова бейзболни, а тя нито веднъж не дойде да гледа. Никога не ме видя как играя. Нито веднъж.

— Много ти се събра през последните месеци — каза тя. — Всички преживяхме много.

Остатъкът от пътя до вкъщи изминахме в мълчание. Джек ме отвлече от черните ми мисли за няколко часа — заведе ме на старото си бейзболно игрище. Не бях чул Каролайн да казва нещо, но бях сигурен, че е по нейна идея. Преди няколко години бях купил машина за изстрелване на топки и я пълнех, а Джек ги удряше с все сили и ги изпращаше над оградата. Да го гледам как удря бейзболната топка беше истинско удоволствие. Беше толкова бърз, толкова силен и гъвкав. И толкова по-добър от мен. Това беше най-приятното, което ми се беше случвало от месеци. Почувствах се малко по-добре.

Но след това дойде нощта и с нея още една порция безсънно самобичуване. На следващата сутрин в единадесет потеглихме за гробището. Когато се заизкачвахме по склона към гроба, се чувствах като мъртвец. Беше облачно и ръмеше. Беше се събрала малка тълпа. Усещах присъствието на околните, но не можех истински да ги видя. Сякаш стояха в гъста мъгла.

И тогава зърнах Сара. Каролайн се беше обадила в шерифската служба и беше уредила да я доведат на погребението. Пристигна на задната седалка на една патрулка, с оранжевия затворнически комбинезон и с белезници, а на краката окови. Заместник-шерифът, който я доведе, не пожела да я пусне под тентата при Каролайн, мен, Джек и Лили, затова трябваше да стои на дъжда заедно с останалите.

Каролайн се беше свързала с най-добрата приятелка на мама, Кейти Лав, за да каже погребалното слово. Седях, без да слушам, докато не започна да говори за децата на Елизабет. Чух за майка си някои неща, които не знаех. Мама ги беше казала на Кейти за Сара и мен. Едното беше, че мама толкова се гордяла, когато завърших право, че си поплакала. Никога не бях виждал мама да плаче и никога не я чух да споменава поне с една дума, че се гордее с мен.

Щом службата свърши, заместник-шерифът веднага поведе Сара надолу по склона. Гледах я, докато неловко се качваше на задната седалка. Усетих как очите ми се насълзяват, когато колата потегли, а аз трябваше да се обърна към ковчега на мама. Сложих палмовите листа отгоре му и стърчах там, без да зная какво да кажа или направя, обзет от неудобство, че показвам слабост пред децата си. Стоях така, докато тълпата не се разотиде, и тогава по неразбираема за мен причина почувствах подтик да се наведа и да целуна ковчега. Целувах я и в старческия дом, но едва след като беше твърде далеч, за да го почувства. И когато целунах ковчега й, осъзнах, че никога не съм я целувал с чувство. Тази мисъл едва не ме повали.

Подпрях се на ковчега с потрепващи рамене и се опитах да се съвзема. „Нея я няма, но ти си все още тук — казах си. — Нея я няма, но ти си още тук. Жив си. Около теб има хора, които те обичат. Престани да се самосъжаляваш…“

Престани да се самосъжаляваш. Думи, които често чувах от устата на мама. И докато стоях приклекнал до ковчега, разбрах, че трябва да се опитам. Хората, които ме обичаха, също така зависеха от мен за сила и подкрепа. Не можех да ги предам.

— Сбогом, мамо — прошепнах. — Съжалявам.

Поех си дълбоко дъх, изправих се, избърсах сълзите от очите си с длан и повдигнах брадичка. След това прегърнах Каролайн и Лили и кимнах на Джек.

Заедно се спуснахме по хълма в ситния дъжд, качихме се на колата и се върнахме към нашия живот.