Скот Прат
Един невинен клиент (25)

17 юни
Полунощ

На сутринта бях толкова схванат, че едва успях да стана от дивана. Прекарах деня у дома — гледах през прозореца, чудех се и се тревожех. Звъннах на Джек малко преди обяд, но не му казах нищо за Тестър-младши. Поканили го през лятото да играе в бейзболния отбор на Мартинсвил в Крайбрежната лига и беше на седмото небе. Вече имал няколко оферти от добри треньори. Обещах му, че скоро ще намеря време да отида да го гледам как играе.

Сам Уайзмън се беше обадил в шерифската служба на Кок Каунти и бе научил, че Тестър си е взел една седмица отпуск.

— Звънях у тях, но никой не вдигна — каза ми накрая.

— Планираш ли да се разходиш до там?

— Говорих за това с шефа. Каза, че след като не си видял шофьора и регистрацията, това ще е чиста загуба на време.

— А ако предницата на доджа е ударена? Ти сам го спомена в болницата. Ами ако боята по удареното е от моята кола?

— Знаеш какво е положението при нас. Разполагаме само с петима детективи, за да покриваме трите смени. Имаме поредица квартирни кражби, по които работим, и шефът иска да се занимавам с тях. Каза, че не може да ме прати да се мотая из Кок Каунти по случай, който няма вероятност да приключа.

— Сам, това са глупости. Ами семейството ми?

— Какво семейството ти?

— Не може ли да отделите човек да ги пази? Поне няколко дни.

— Нямаме дори достатъчно заместник-шерифи за контрола на движението. Освен това ти…

— Какво освен това аз, Сам?

— Ами… нямаш много приятели, нали разбираш.

— Тоест ми казваш, че шерифската служба няма да ми помогне, защото съм адвокат?

— Казвам ти, че имаме само петима детективи, които покриват три смени, и че нямаме достатъчно пътни шерифи, за да пазят семейството ти. Освен това имаме много други случаи, а ти обвиняваш един полицай в сериозно престъпление без действителни доказателства, които да го подкрепят. Съжалявам, но не мога да направя повече.

— По дяволите, а аз какво да правя? Да го чакам да дойде пак?

— Може би да си купиш пистолет.

— Имам оръжия. Надявах се, че вие ще направите нещо, така че да не се наложи да ги използвам.

— Съжалявам. Както вече казах, точно сега не можем да направим нищо повече.

— Благодаря, Сам. Благодаря за нищото.

Затворих телефона, отидох в кабинета и седнах пред компютъра толкова ядосан, колкото рядко съм бил в живота си. Не ми отне много време да открия в интернет адреса и телефона на Младши. Интерактивната карта ме упъти как да намеря къщата му. Разпечатах указанията и запомних телефона. Последното винаги ми се е удавало лесно. Щом запомня телефон, той остава в паметта ми с години. Прекарах остатъка от деня в обмисляне на различните положения, в които бих могъл да изпадна, ако наистина направя онова, което възнамерявах.

В 23:30, когато всички вечерни рутинни неща приключиха и Лили си легна — пак в нашата стая, — помолих Каролайн да седнем за малко в кухнята. Разказах й за разговора си със Сам Уайзмън и че полицията няма да ни помогне. Накрая поех дълбоко дъх и казах:

— Ще отида.

— Къде?

— В Нюпорт. При Младши.

— Кога?

— Сега.

— Не! Никъде няма да ходиш.

— Напротив.

— Няма. В никакъв случай.

— Каролайн, ще отида. Не можеш да ме спреш.

— И какво ще направиш, като го намериш? — Гласът й се повиши и тя стана. И двата признака предвещаваха буря.

— Не знам. Но не мога да седя просто така. Полицията няма да си мръдне пръста, така че трябва да се погрижа за всичко. Седни и дай да поговорим. Помисли разумно.

— Разумно? „Разумно“ ли каза?! Искаш да излезеш посред нощ и да идеш в къщата на някакъв откачалник, за да направиш един Господ знае какво, и ми казваш да мисля разумно? Ти си по-луд и от него!

Станах и тръгнах към спалнята. Каролайн тръгна след мен.

— Джо, той е полицай! И има пистолет, нали схващаш.

Този й тон бях чувал само няколко пъти през всичките години, откакто бяхме заедно.

— По-тихо! Лили спи.

— Няма „по-тихо“! Лили, събуди се! Баща ти е полудял! Ела го целуни, защото може вече да не го видиш!

Лили се размърда и измърмори нещо, но пък тя можеше да спи и докато реве ураган.

— Не я замесвай — настоях аз.

Отидох до дрешника и извадих черни джинси, тъмносиньо горнище на анцуг с качулка, стари войнишки обувки и черна плетена шапка. След това отидох в кухнята и започнах да се преобличам. Каролайн се рееше около мен като боен хеликоптер.

— Трябва да направя нещо — казах, докато си свалях ризата. — Иначе до края на живота си ще се оглеждаме за тоя тип. Искам да кажа… Каролайн, за Бога! Той ни нарочи, следил те е. Проследи и мен и ми бутна колата в езерото. Опита се да ме убие. Какво да направя? Да клекна и да му дам друга възможност? Сигурен съм, че ще опита пък, когато разбере, че съм оцелял. А може следващия път да се опита да убие теб. Или Лили. По дяволите, може дори да изчака, докато му се удаде възможност да ни убие и тримата. Трима заради един.

— Джо, не ме интересува. Аз…

— Не, интересува те. Защото обичаш и мен, и децата и искаш да живееш. И колкото и да искаш да си мислиш, че трябва да сме цивилизовани, колкото и да искаш да се справиш с това рационално, винаги настъпва момент, когато най-добрият начин е да се отговори на насилието с насилие. Когато това е единственият начин.

— Значи ще го…

— Не мисля да го убивам, но няма и да го погаля с перце. Искам да разбере, че ако направи нещо лошо на някой от нас, ще има последствия. Трябва да му покажа, че съм готов да пресека същата граница, която пресече той.

— Ще дойда с теб.

— Не. Трябва да останеш тук с Лили. Не можем да я оставим сама. Обещавам, че ще те държа в течение. Ще…

— Не, Джо. Това е прекалено смахнато.

Погледнах я в очите.

— Знаеш, че те обичам и уважавам, но…

— Не се дръж покровителствено.

— Не се държа покровителствено. Просто ти казвам, че отивам. Можеш да крещиш колкото си искаш. Можеш да се обадиш и на проклетите ченгета. Не ми пука. Взех решение, Каролайн, и тръгвам.

Тя бавно си пое дъх.

— Обмислил ли си всичко?

— Разбира се, че съм го обмислил. — Седнах на един стол и започнах да си връзвам обувките. — Честно казано, мислих за това цял ден и нямам представа какво ще се случи, когато стигна там. Може и нищо да не се случи.

— Прекалено млада съм за вдовица.

— И аз съм прекалено млад, за да те направя вдовица.

Станах и взех запалка от чекмеджето и бутилка вода от хладилника. Отворих шишето и излях водата в мивката, след това завих капачката и тръгнах към гаража. Там на стената беше подпряна стара туристическа тояга от желязно дърво — бях си я донесъл преди няколко години от една екскурзия до планината Гранфатер в Северна Каролина. Беше дълга около метър и двадесет и твърда като стомана. Взех я и я огледах. Каролайн стоеше на вратата и ме наблюдаваше.

— Трябва ми мобилният ти телефон.

— Защо?

— Защото моят е на дъното на езерото Бун. Донеси го. Моля те.

Тя се обърна, влезе в къщата и след малко се върна и ми подхвърли телефона си.

— Взимаш тояга, когато те очаква престрелка?

— Ако нещата се развият както трябва, няма да има възможност да стреля по мен.

— Понякога нещата не се развиват така, както ги планираш. Като стана дума за планове, ти имаш ли?

— Почти.

— И по-точно?

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив.

— Довери ми се, не ти трябва.

Отидох до десетлитровия варел, в който имаше бензин за косачката, и напълних бутилката.

— Ще го замеряш с коктейл „Молотов“, а? — попита Каролайн.

— Не точно.

— Тогава за какво ти е този бензин?

— Диверсия, ако се наложи. Или пък стръв.

Последното, което взех, беше малкото фенерче, което стоеше на една лавица в гаража. Рио ме следваше навсякъде и тихичко скимтеше. Усещаше, че ще ходя някъде, и не искаше да пропусне забавата. Хвърлих тоягата, пластмасовата бутилка с бензин и фенерчето на пътническата седалка в хондата на Каролайн и затворих вратата.

— Дръж Рио — казах. Каролайн все още стоеше на вратата със скръстени ръце. — Пушката е заредена и на предпазител. Оставил съм я зад вратата на спалнята.

Тя започна да си гризе юмручето. Видях сълзи в очите й.

— Искам да дойда — каза Каролайн. — Не мога да понеса да стоя тук и да чакам. Докато се върнеш, вече ще съм полудяла.

— Няма страшно — казах. — Не се тревожи.

— Да бе.

— Трябва да го направя.

— Не, не трябва.

— Каролайн, успокой се. — Прегърнах я. — Ще ти звънна по телефона, щом свърша. Моля те, не ми звъни ти. Не искам да се тревожа, че мобилният може да звънне.

— Да се върнеш до четири — нареди тя. — И гледай да си цял.

— Говориш като майка ми. — Целунах я и се качих в колата.

 

 

Къщата на Младши беше на стотина километра от нашата. Докато карах по междущатската магистрала №81 към Нюпорт, прехвърлях наум различните възможности. Колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че Каролайн е права. Готвех се да направя нещо щуро и опасно. В главата ми се въртеше някакъв смътен зачатък на план, но не бях сигурен как ще успея да се приближа до този тип. Минаваше полунощ, така че не можех просто да застана на входа и да почукам.

След като ме беше блъснал в езерото, Младши сигурно беше обхванат от параноя. И сигурно щеше да отвори с пистолет в ръка. Още по-голям проблем беше, че не знаех нищо за неговата къща, за съседите и квартала и дали няма куче… мамка му, та аз нищо не знаех. Когато бях рейнджър, бях ходил на няколко разузнавателни мисии: задачата ми беше да правя точни преценки на силата и позициите на противника, за да знаят командващите срещу какво са изправени. Щеше да е добре, ако разполагах със същата информация, преди да стигна до къщата на Младши, но трябваше да действам на сляпо.

Километрите бързо намаляваха, а в главата ми кънтеше бурен спор, сякаш на едното ми рамо бе кацнала мъничка Каролайн, а на другото — също толкова малък Джо.

„Обърни колата и се прибери. Може да те убият“.

„Той се опита да те убие. Кучият син се опита да те пречука. Следил е жена ти. Следващите може да са децата ти. Полицията няма да си мръдне пръста“.

Продължих да карам.

След час вече бях в Нюпорт. Градът е малък, така че ми отне само няколко минути, за да намеря къщата на Младши — беше на половин километър извън града, сравнително усамотена, най-близката друга къща беше поне на стотина метра.

Първия път минах съвсем бавно. В началото на алеята за автомобили имаше черна пощенска кутия, името Тестър беше изписано с леко криви бели букви, вероятно с помощта на шаблон. Къщата бе малко тухлено бунгало в правоъгълен парцел, граничещ с рошави борове. Нямаше запалени външни лампи, вътре също беше тъмно. Една от двете малки постройки встрани от бунгалото приличаше на гараж. Продължих около километър по пътя, обърнах и минах повторно. Помислих си, че Младши по същия начин е минавал покрай къщата ми, за да проследи Каролайн. Сега беше мой ред.

На осемстотин метра от къщата имаше блокче с апартаменти и паркирах колата на паркинга отпред. Взех тоягата, бутилката с бензина и фенерчето и тръгнах. Улиците бяха пусти. Температурата беше около десет градуса, луната вече почти залязваше. Ако имаше облаци, щеше да е чудесно, но рейнджърите ме бяха обучили да използвам и сенките. Бяха ме научили да ставам невидим при всякакви терени и условия. Също така ми бяха обяснили цената на изненадата при засада и много неща за ръкопашния бой.

Ако успеех да изненадам Тестър-младши, можех да се оправя с него.

Стигнах до къщата и се вмъкнах в сенките на боровете. Обиколих целия парцел, гледах за светлина в къщата или за признаци на човешко присъствие. Не видях нищо подобно. От онова, което ми бе казала Даян Фрай, знаех, че Младши няма жена и деца, но не бях сигурен дали няма куче. Май нямаше — поне не се чу лай. Излязох от сенките на дърветата и отидох при гаража. Беше само за една кола и в момента беше празен. Другата сграда до къщата беше барака, пълна с инструменти и непотребни вехтории, които щяха да ми осигурят достатъчно горивен материал. Промъкнах се до задната част на къщата и постоях няколко минути наострил уши. Вътре цареше тишина.

Обиколих цялата къща, опитвах се безуспешно да видя нещо през прозорците. Нямаше светлина от телевизор, нито от забравена в банята лампа, нито нощно осветление. Нищичко. Когато отново се озовах пред задната врата, се качих бавно по бетонните стъпала и завъртях дръжката. Беше отключено. Няколко секунди останах неподвижен, обмислях дали да вляза и да добавя нахлуване в чуждо жилище към онова, което скоро можеше да се окаже дълъг списък с извършени от мен престъпления. Реших да не го правя. Ако Младши беше вътре, трябваше да го накарам да излезе. Вече беше време да приведа „плана“ си в действие.

Върнах се при бараката и влязох. Светнах фенерчето, грабнах някакви парцали и една-две дъски, загасих фенерчето и излязох. Струпах парцалите и дъските на три метра от бараката, където Младши можеше да ги види от задната врата. След това извадих мобилния телефон на Каролайн, включих го и набрах номера му. След по-малко от десет секунди чух как в къщата започна да звъни телефон. Един път. Два пъти. Три пъти. Четири.

Един от прозорците светна. Бързо залях парцалите и дъските с бензина от пластмасовата бутилка, направих с останалия бензин малка взривателна „рекичка“ по земята и щракнах запалката. Пламъкът пробяга до купчината вехтории и лумна. Осем позвънявания. Девет.

Хукнах към къщата и се свих до задната веранда. Вдигни! Вдигни телефона, тъпако! Десет позвънявания.

Мобилният телефон изпука в ухото ми.

— Ало?

— Младши — казах. — Май бараката ти се е запалила.

— Какво? Кой се обажда?

— Изглежда, бараката ти гори. Ще звънна в пожарната.

Затворих, прибрах телефона в джоба си и зачаках. След секунди чух бързи тежки крачки да наближават задната врата. Изправих се и долепих гръб до стената на бунгалото.

„Излез навън. Моля те, излез навън!“

Вратата се отвори. На прага, само на метър и половина от мен, се появи силует. Той беше.

— По дяволите… — измърмори Младши.

Заслиза по стълбите. Щом стъпи на земята, стиснах тоягата с двете си ръце и се оттласнах от стената. Отпуснах се на едно коляно и замахнах с всички сили към пищяла му. Чу се силен пукот. Младши изкрещя и падна на колене.

Запратих тоягата настрана и се хвърлих върху него. Успях да промуша ръката си под брадичката му и стиснах с все сила. Той зарита. Обгърнах торса му с крака и го дръпнах към мен.

Той посегна назад да ми издере очите, но колкото повече се бореше, толкова по-силно стисках. След петнадесетина секунди силите започнаха да го напускат.

— Извадих късмет, че мога да плувам — казах тихичко в ухото му.

Той се скова.

— Виждаш ли колко е лесно? — продължих и съвсем леко отпуснах хватката си. — Ако се доближиш отново до мен или до някой от семейството ми, кълна се, ще те убия. И никога няма да намерят трупа ти.

Стегнах отново хватката и след по-малко от тридесет секунди той изгуби съзнание. Щом усетих, че тялото му омеква, го пуснах и започнах да го претърсвам. Предницата на пижамата му беше мокра и ме лъхна миризмата на пикня. За моя изненада и голямо облекчение малката ми диверсия се беше получила по-добре, отколкото очаквах. Не намерих пистолет. Взех тоягата и седнах на гърдите му.

След около минута той отвори очи и откри, че съм го възседнал. Бях притиснал раменете му към земята с колене и здраво бях опрял тоягата в гърлото му. Той ме загледа със същата силна омраза, както в съдебната палата.

— Мисли за мен като за твоя жива и дишаща запретителна заповед — казах. — Никога повече не се доближавай до семейството ми. Разбра ли?

Той дишаше тежко, сините му очи сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Приличаше на вулкан, който се готви за яростно изригване. И изведнъж изкрещя:

— Ти ми отне моя татко!

— Какво? Отнел съм ти таткото? — Странните му думи ме изненадаха. — Глупости. Нищо не съм направил на баща ти. Та аз изобщо не го познавах.

— Каза на всички, че е отишъл на онова ужасно място! Каза, че бил затънал в грехове! Чух го в съдебната зала.

— Казах истината. Баща ти е взел пари за проповедта си и е отишъл да ги похарчи в стриптийз клуба.

— Лъжец! Богохулник! — Той се опита да се надигне, но аз натиснах силно тоягата и му спрях дишането. Той отново застина и изведнъж една мисъл ме порази като гръм. Изражението му, нелепата забележка, болката в гласа му ми подсказаха, че съм разбил един всесилен образ — образът на бащата в очите на неговия син. Какво беше казала Даян? Че боготворял баща си. Нещата, които бях казал в съда, очевидно бяха отворили в душата му рана и тя гноеше.

Засилих натиска с тоягата и се наведох към него.

— Баща ти не е бил човекът, за какъвто си го смятал. Аз не съм виновен за това. Не съм ти го отнел. Той сам го е направил с постъпката си. Не забравяй обаче какво ти казах. Ако отново ме доближиш, ще се присъединиш към татко си. Ще те застрелям като куче.

Той присви очи и ги впи в мен.

— Крача из долината на мъртвите — заломоти, — но не се страхувам от злото…

— Затваряй си устата! — Изсъсках го с такава сила, че го поръсих с плюнки. Стиснах брадичката му с лявата си ръка, обърнах главата му надясно и натиснах тоягата върху сънната му артерия. След секунди той отново изгуби съзнание. За миг си представих как размазвам главата му на пихтия с тоягата. „Ако го убиеш, няма повече да се тревожиш какво може да направи“. Но не можах да го убия. Станах, обърнах се и побягнах.

След половин час, докато шофирах в мрака и тишината, гневът и възбудата от случилото се започнаха да се уталожват. В главата ми черепът на Младши се пръскаше под ударите на тоягата и преживявах наново удовлетворението, което ми даряваше тази представа. Все едно надушвах урината и вонящия му дъх. Разтреперих се, и то толкова силно, че трябваше да отбия на банкета и да спра.

Какво бях направил току-що? Посред нощ бях отишъл в къщата на един човек, бях го нападнал, заплашил го бях и сега си фантазирах как го убивам.

„Но той се опита да те убие“.

„Това няма значение и ти го знаеш. Ти не си убиец. Защитавал си десетки хора, извършили насилие от глупост, защото са смятали, че това е редно. Бъди разумен“.

Замислих се за погледа му, докато го бях възседнал. Намерението ми беше да го уплаша толкова, че да остави на мира и мен, и семейството ми, но този поглед, този гневен, изпълнен с болка ненормален поглед, ми подсказа, че съм се провалил. Той не се страхуваше от мен. Или ме мразеше прекалено силно, за да се страхува от мен, или просто беше съвсем луд.

— Каролайн беше права — казах на глас. — Ти си по-луд и от него.