Скот Прат
Един невинен клиент (50)

25 юли
На обяд

Затворниците мразят много неща. Ненавиждат надзирателите, храната и особено скуката. Но има две неща, които мразят особено страстно: изнасилваните на деца и доносниците.

Администрацията беше преместила Сара в отделението за застрашени, в случай че се разчуе, че е доносничила за Ейнджъл. Отделението за застрашени много прилича на това за максимална сигурност. Задържаните там затворници са напълно изолирани. Това е безпощадно мъчително и окаяно съществуване.

Адвокатите, които искат да видят затворник, държан в отделението за застрашени, трябваше да му отидат на крака. Надзирателите не ги водеха до стаята за срещи, защото по пътя можеха да срещнат други затворници. Отне ми почти час разправии, за да мога да видя Сара. Надзирателите знаеха, че тя е свидетелка срещу моята клиентка, и не искаха да ми позволят да разговарям с нея. Но като адвокат имах същото право като полицията да разпитвам свидетели, включително важните, така че нямаше да им позволя да ми попречат. Опитаха се да се свържат с Дийкън Бейкър по телефона, но им отговориха, че в момента „не е на разположение“. Франки Мартин си беше взел ден отпуск и ловеше някъде риба. Накрая, когато ги заплаших, че ще ги завлека вкупом пред най-близкия съдия, те отстъпиха.

Надзирателят, който отключи килията на Сара, влезе преди мен и й каза, че няма нужда да говори с мен, ако не иска. Вярна на себе си, тя му каза да ходи да се пери.

Той заключи вратата и го чух как се отдалечава по коридора. Килията беше съвсем малка, боядисана в тъмносиво. Имаше платформа от неръждаема стомана, покрита с тънък дюшек, мивка от същия материал плюс тоалетна. Толкоз. Нямаше телевизор, радио, неща за писане или четене, абсолютно нищо, което да ти отвлича или занимава съзнанието. Сара, боса и в оранжевия си намачкан затворнически комбинезон, седеше в ъгъла зад мивката, притиснала колене към гърдите си.

— Значи така се отнасят към ключовите свидетели в делата за убийства — започнах аз. — Чудя се къде ли слагат хората, които не обичат.

Тя зарови лице в ръцете си, а аз се приближих към нея. Отпуснах се на колене и положих длани на раменете й. За моя изненада тя не трепна и не се дръпна.

— Няма нужда да говориш, ако не искаш — казах внимателно, — но снощи осъзнах нещо, което искам да споделя с теб. Искам да ти кажа, че съжалявам.

Почувствах как очите ми се пълнят със сълзи и напрегнах сили да се овладея. Не зная защо, но дори при усилията си да дръпна пердетата и да видя честно какво се бе случило между нас, изпитвах нужда да запазя образа си на стоик.

— Сара, съжалявам, че те предадох. Съжалявам, че не го спрях. Съжалявам, че не те защитих. Трябваше да го убия това копеле.

Както с Каролайн снощи, когато го казах, защитата ми рухна и сълзите рукнаха по бузите ми.

— Моля те, Сара. Бях толкова малък. Не знаех какво да направя. Моля те, прости ми.

Тя също се разплака и аз я прегърнах през раменете.

— Ако можех, щях да върна нещата и да те измъкна от онази стая, щях веднага да го направя, но и двамата знаем, че не мога. Единственото, което мога да направя, е да ти кажа, че съжалявам и че те обичам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— Джоуи, ти беше съвсем малък — каза тя задавено.

— И двамата бяхме много малки.

Вдигна ръце и ги обви около врата ми. Един нереален миг, минути на отчаяние и честност — и най-вече, поне така се надявах, на любов. Не си спомнях кога за последен път бях прегръщал Сара и се почувствах напълно доволен да клеча на бетонния под и да чувствам дъха й на шията си. И двамата не продумахме няколко минути, и двамата изпитвахме неловкост от този рядък изблик на привързаност.

Най-накрая тя заговори:

— Джоуи, ще ми счупиш врата.

— Божичко, съжалявам! — Пуснах я и се отдръпнах. — Трябва да се изправя, този бетон ще ми прецака коленете.

Седнах на края на койката, тя се настани до мен. Говорихме около час. Отначало бавно и на пресекулки, но не мина много и тя започна да ми разказва колко измъчена се чувствала и как наркотиците били единственото, което й осигурявало облекчение, макар и за кратко. Разговаряхме за порастването без баща, за мама и колко объркана беше. Накрая стигнахме и до бъдещето, и то непосредственото, и какво крие то за Сара.

— Какво е споразумението ти с районния прокурор? — попитах.

Тя ме погледна бдително.

— Затова ли дойде?

— Моля те, не казвай подобно нещо. Знаеш защо дойдох. Но това е нещо, с което също трябва да се оправяме.

— Съгласих се да дам честни показания в замяна на незабавно освобождаване и условна присъда.

— Имаш ли го в писмена форма?

— Мамка му, да.

Тя бръкна под дюшека и измъкна плик. Вътре беше споразумението, подписано от Сара, Дийкън Бейкър и съдия Глас. Сара се задължаваше да предостави „честни показания“ пред съда по случая щата Тенеси срещу Ейнджъл Крисчън и след като го направеше, трябваше незабавно да бъде освободена.

— Какви ще са честните ти показания? — попитах.

Тя ми се ухили пакостливо, нещо, което не бе правила от тридесет години.

— Ще се погрижиш ли да получа уговореното?

— Можеш да се обзаложиш.