Скот Прат
Един невинен клиент (2)

12 април
08:45

След час седях в колата си на паркинга на съдебната палата на окръг Вашингтон в центъра на Джонсбъро — малко градче, излязло сякаш от пощенска картичка. Най-старият град в Тенеси лежеше сгушен сред вълнистите хълмове на сто и петдесет километра от Ноксвил. Гледах издигащия се от другата страна на улицата Национален център по разказване на приказки, построен преди няколко години и донякъде направил Джонсбъро известен в национален мащаб. Всеки октомври хиляди хора се събират, за да участват в огромния фестивал по разказване на приказки. Усмихнах се, когато се замислих за иронията да построиш Център по разказване на приказки толкова близо до съдебната палата. И от двете страни на улицата се поднасяха опашати лъжи.

Дъждовните капки почукваха по предното стъкло. Отворих жабката, извадих шишето с вода за уста и се изжабурках. Бях придобил навика да нося вода за уста, защото имах чувството, че пресъхва, и през целия ден ми горчеше. Особено когато трябваше да се изправя пред съдия и съдебни заседатели.

Пресъхналата уста беше съпроводена от усещането за празнота в стомаха и неизбежна обреченост. От време на време тези усещания изчезваха, особено когато бях със семейството си, но винаги бяха наблизо. Нощем непрекъснато сънувах, че съм на някакъв сал без гребло и се нося по средата на широка бушуваща река, която с шеметна скорост ме влачи към смъртоносен водопад. Нито можех да стигна до бреговете, нито да се върна нагоре по течението. Будех се точно когато се прекатурвах през ръба.

Завинтих капачката на шишето и си поех дъх. Купонът вече можеше да започне. Слязох и се качих по стъпалата пред съдебната палата, минах през фоайето и тръгнах нагоре към арестантското отделение.

Дежурен беше Джон Алън Хърли — Серж, груб, но добродушен дърт глупчо, с когото винаги си разменяхме приятелски обиди. Серж беше прочут в шерифската служба със смелостта и мъжкарството си. Любимата ми история за него беше как собственоръчно хванал прочутия въоръжен обирджия Дюи Дейвис, след като последният обрал една бакалия в покрайнините на Джонсбъро. Младият по това време Серж се отзовал на повикването за извършван в момента грабеж и пристигнал на местопрестъплението точно когато Дюи излизал от вратата на „Уин-Дикси“ с пушка помпа в ръка. Легендата разказва, че Серж изскочил от патрулката, без да знае за помпата, и приспал Дюи с един удар, после го натоварил на задната седалка и го откарал в затвора.

Сега Серж беше над седемдесетте, все още висок и слаб, но Майката природа беше започнала да го извива като стара топола на силен вятър. Огромните му ръце бяха осеяни с големи старчески петна, изтънялата му горна устна се беше превърнала в тънка черта над протезите и човек имаше усещането, че постоянно се зъби. Катарамата на оръжейния му колан беше пет сантиметра над пъпа, но на него нямаше кобур с пистолет. Беше въоръжен единствено с палка и флакон лютив спрей.

— Как е? — попитах, докато минавах през детектора за метал.

— Скапано — изръмжа той. — Чувам, че Джони Уейн днес ще вдигне бяло знаме.

Шерифската служба е по-голяма клюкарница от кръжок по плетене. Серж винаги знаеше какво става, понякога дори много преди да се случи.

— Добрите новини имат криле — подхвърлих.

— Не мога да повярвам, че не го осъдиха на смърт.

— Мамка му, Серж, та той е невинен. Просто системата го смаза.

— Невинен? Виж ми окото. Никой от тези, които представляваш, не е невинен.

Понечих да мина покрай Серж и да тръгна към асансьора, но той ме хвана за ръката. Възлестите му пръсти се забиха дълбоко в бицепса ми.

— Знаеш ли какво искам да видя? — възкликна. — Искам да видя този проклет кучи син на бесилката на камион с платформа ей тук пред съдебната палата. Ето това искам да видя. Дори съм готов да си купя билет.

Това беше преобладаващото усещане в обществото. Единствената вина на Лора Нийл, съпруга и жертва на Джони Уейн, беше, че си е избрала лош мъж. Тя беше начална учителка и се ползваше с много добро име. Родителите й бяха прилични и работливи хора, а брат й преподаваше в университета. Хората искаха да видят Джони Уейн изгорен на клада, а аз имах усещането, че повечето нямаше да имат нищо против да видят и неговият адвокат да се превръща в огнена факла.

Издърпах ръката си от хватката на Серж и поех по страничното стълбище към втория етаж. Там имаше десетина души, — въртяха се пред съдебната зала и разговаряха полугласно. Всичко беше черно-бяло и изпитах усещането, че съм попаднал на снимачната площадка на „Дванадесет разгневени мъже“.

Прекрачих в съдебната зала на съдия Айвън Глас и се огледах. Нямаше нито съдия, нито съдебен пристав, нито писар.

— Къде е негова чест? — попитах Лиза Мейерс, помощник окръжния прокурор, на която беше възложено да повдигне обвинение на Джони Уейн. Тя седеше на прокурорската маса и съзерцаваше ноктите си.

— В покоите си. Не е в добро настроение.

Вече над тридесет години Глас беше прословут пияница и женкар. Имаше зад гърба си два развода, главно заради влечението си към по-млади жени, но добрите хорица от Първи съдебен окръг май нямаха нищо против и си го избираха на всеки осем години. Глас-старши също бил техен съдия, както и баща му преди него. Затова Глас често казваше, че съдийският стол му се полага по наследство.

Сред адвокатите беше известен като Иван Грозни заради пълната липса на съчувствие към подзащитните и защото се отнасяше към адвокатите също толкова зле, колкото към техните клиенти. Беше станал с гъза нагоре още от завършването на правния факултет. Първия път, когато се озовах в неговия съд, той вкара в затвора един възрастен мъж, защото не можеше да плати съдебните си разноски. Знаех, че онова, което прави, е нередно — затворите за длъжници отдавна са обявени за незаконни, но той, изглежда, си правеше, каквото иска, без да му пука за закона. Направих някои проучвания и открих, че го прави от години. Написах му писмо и поисках да спре. Той ми отговори, че младите адвокати трябва да си гледат професията, а не да си навират гагата, дето не й е работа. Затова заведох дело срещу окръга, защото позволява на свой служител да нарушава конституцията, докато изпълнява служебните си задължения. Когато приключих, окръгът трябваше да изплати близо милион долара на хора, които Глас беше вкарал незаконно в затвора. По време на делото той се чувстваше доста неловко, а после ме намрази и един от начините да си отмъщава беше да ме назначава за защитник на хора като Джони Уейн Нийл.

Съдебната зала беше напрегната и мрачна. Медийните лешояди вече бяха накацали в отделението на съдебните заседатели. Джеймс и Рита Милър, тъстът и тъщата на Джони Уейн, седяха на първия ред. Рита плачеше, а Джеймс отвърна очи, когато се опитах да уловя погледа му.

Отидох до масата на защитата, за да изчакам съдията — той цъфна с черната си тога чак след половин час. Не много дългата му коса беше снежнобяла и чорлава. Носеше тъмни очила, които не позволяваха да видиш очите му. Секретарят му помогна да се качи по стъпалата и да седне, след това обяви случая и съдебните пристави въведоха Джони Уейн през вратата и го придружиха до подиума срещу съдийската маса.

Застанах до своя клиент. Съдията проведе продължителен разпит, за да установи дали Джони Уейн е правоспособен да се признае за виновен, че разбира какво се случва и че не е под въздействието на алкохол или наркотици. След това прокурорката Лиза Мейерс се изправи и зачете безбройните доказателства, които щяха да бъдат представени, ако бъдеше даден ход на процеса срещу Джони Уейн. Чух хълцането на Рита Милър зад гърба ми — налагаше й се за последен път да изслуша подробното описание на жестокото убийство на дъщеря им, докато внукът им се криел под леглото. Изпитах срам, че защитавам човека, който й беше причинил подобно страдание.

Когато Лиза свърши, съдия Глас се наежи и започна с прегракнал от пиячката и тютюна глас:

— Джони Уейн Нийл, как ще пледираш по обвинението в предумишлено убийство?

Бе ударил часът на истината. Вече нямаше връщане.

— Виновен — отговори Джони Уейн с едва доловим глас и аз въздъхнах облекчено.

— След като се призна за виновен, съдът те признава за виновен и те осъжда на доживотен затвор без право на помилване.

Глас смъкна очилата до връхчето на носа си и се наведе. Очите му се впиха в Джони Уейн.

— Само за протокола — обяви той, — искам да ти кажа нещо, преди да те подкарат към затвора, където ще останеш до края на жалкото си съществуване. Без съмнение през всичките ми години като съдия ти си най-отвратителната, най-страхлива и най-жалка имитация на човешко същество, която някога е влизала в моя съд. Ти не изпитваш и грам съжаление и искам да знаеш, че за мен щеше да е особено удоволствие да те пратя на бесилото, ако беше проявил смелостта да се изправиш пред съда. Надявам се, че ще изгниеш в ада.

Джони Уейн бавно вдигна глава, погледна съдията в очите и каза тихичко:

— Да ти го начукам.

Глас се ококори.

— Какво каза?!

— Казах да ти го начукам, на теб и на изтъкнатия прокурор, и на Бюрото за разследване на Тенеси и жалкото подобие на адвокат, което ми натресе, и на всички останали, които помогнаха, за да ми инсценирате този процес. — Думите му се изливаха в кресчендо и когато свърши, продължиха да отекват в залата.

Възцари се смаяно мълчание. Съдията ме изненада, защото се обърна към мен с усмивка.

— Вашият клиент, господин Дилард, е не само страхливец, но и тъпак.

— Да ти го начукам! — провикна се Джони Уейн.

— Приставите! — изрева съдията, дори се надигна от мястото си, и посочи Джони Уейн със съдийското чукче. — Изведете го и му запушете устата.

Нахвърлиха му се на секундата. Двамина го повалиха на земята, а останалите се присъединиха към веселбата. Чух как защракаха фотоапарати и ахканията на хората, докато се изтеглях встрани. През цялото време, докато го блъскаха и ритаха, Джони Уейн сипеше мръсотии. Накрая съдебните пристави го надвиха и го задърпаха за краката, тялото му се влачеше по пода. Седнах на адвокатската маса и за кратко се запитах дали да се почувствам обиден, че Джони Уейн ме нарече жалко подобие на адвокат. Може би наистина съм жалко подобие на човешко същество, но съм много добър адвокат.

След няколко минути съдебните пристави, вече подредени в стегната фаланга, пак вкараха Джони Уейн в съдебната зала. Бяха натикали нещо в устата му и я бяха залепили с широка лепенка. Запитах се как ли ще се почувства, когато я дръпнат от подкастрената му брадица. Изправиха го на подиума срещу съдийската маса.

— Господин Нийл — започна съдията, — твоето малко избухване ме накара за момент да обмисля възможността да отменя самопризнанието ти и да те накарам да се изправиш пред съда. Но реших, че това наказание е по-подходящо за човек като теб. Ти ще умреш в затвора, но преди да пукнеш, мисля, ще има много неща, които да очакваш с нетърпение. Красив млад мъж като теб, с голяма уста като твоята, без съмнение ще се ползва с огромна популярност сред затворниците. Убеден съм, че ще се превърнеш в любимец на содомитите. Присъдата не се отменя. Доживот без право на помилване. А сега го разкарайте оттук.

Последната картина от Джони Уейн, която остана в главата ми, беше как го влачат по пода, защото отказа да ходи, а от очите му върху сребристата широка лепенка капеха сълзи. За него сигурно най-страшното беше, че по време на боричкането с охраната комбинезонът му се беше измачкал.

За да избегна срещата с медиите, се измъкнах през страничната врата, слязох по стълбите и поех обратно през отделението за затворниците. Серж тъкмо претърсваше една дамска чанта. Щом ме видя, върна чантата на жената и се забърза към мен.

— Ей, Дилард, чу ли за убийството?

— Кое убийство?

— Намерили са някакъв тип заклан в „Бъджет Ин“. Някой му отрязал патката. Тази сутрин една котка я намерила край езерото.

— Серж, не съм го извършил аз — отвърнах и си продължих по пътя.

— Може би ще ти се наложи да защитаваш убиеца — подвикна и се изсмя. — Може пък да се окаже също толкова невинен, колкото милия Джони Уейн. Просто смазан от системата.