Скот Прат
Един невинен клиент (47)

24 юли
18:05

От затвора поех право към къщи. В главата ми се редуваха признанието на Ейнджъл и умолителният глас на Сара. Рио естествено ми опика обувката и аз, вместо да се засмея или лекичко да го бутна настрана, вдигнах крак да го ритна с все сили. Успях да се овладея, но на косъм. По някаква причина мисълта, че кучето ме опикава точно в този момент, ме подлуди толкова, че поисках да му причиня болка. Наругах го и го прекрачих, докато то се свиваше на автомобилната алея.

Влязох в кухнята. Каролайн се беше навела над готварската печка. Подуших миризмата на броколи. Мразя броколи.

— Здравей, скъпи — каза тя. — Чух, че са отложили процеса. Какво става?

— Ще му извия врата на това куче.

— Мисля, че това не е добра идея.

— Писна ми да ме опикава. Писна ми всички да се ебават с мен.

— Джо, какво става?

— Нищо. — Минах през кухнята и влязох в спалнята, за да се преоблека. Чувствах напрежение, доста силно напрежение в слепоочията, дори ми причерняваше. Почувствах ръка на рамото си. Докосването й обикновено ме успокояваше, но този път не се получи.

— Джо, какво не е наред? Кажи ми.

— Вероятно ще е най-добре, ако точно сега ме оставиш на мира.

— Да те оставя на мира? Защо? Какво съм направила?

— Нищо — отговорих. — И точно това е част от проблема.

Всъщност докато карах към къщи, трупах гняв и срещу Каролайн. Аз трябваше да се грижа за нея, което означаваше, че трябва да продължавам да работя. Но ми беше писнало да си скъсвам задника от работа за хора, които нито го заслужаваха, нито го ценяха. Писнало ми беше да ме използват, да ме лъжат и да се тревожа дали онова, което правя, е правилно или погрешно. Всичко ми беше дошло до гуша.

— Скъпи, обичам те — каза тя.

— Голяма работа.

— Днес си бил доста натоварен. Какво ще кажеш за една гореща вана?

— Не искам гореща вана. Защо не вземеш да направиш каквото те помолих и не ме оставиш на мира?

— Как смееш да ми говориш така! — възкликна Каролайн. — Зная, че си мразиш работата. Зная, че понякога мразиш и себе си, но това не означава, че можеш да си го изкарваш на мен. Не съм направила нищо, освен да те обичам и да се опитвам да ти помагам в трудните периоди, и няма да стоя тук и да слушам как ме ругаеш. Джо, аз не съм бърсалка!

Усещах единствено напрежението в главата си. Направо губех съзнание. Минах покрай нея и се върнах в кухнята.

— Какво правиш? — Тя стоеше точно зад гърба ми. Тръгнах към вратата. — Къде отиваш?

— Навън — отговорих. — Излизам.

Точно това и направих. Отидох с колата до един бар в Джонсън Сити, „Фритърс“. Седнах сам на бара и известно време пих водка. След това поисках чашка „Йегермайстер“. След това още една. Седях там часове.

Когато излязох от бара, валеше дъжд, но не ми пукаше. Казах си, че трябва да отида на още едно място. Прекосих града, като държах едната си ръка върху дясното си око, за да не виждам двойно. Минах през портата на Администрацията на ветераните. Завих към района, където бяха гробищата с дългите редици бели кръстове, и по пиянски внимателно стигнах до парцела, където беше погребан баща ми. Слязох от колата и залитах под дъжда, докато не го намерих.

След това легнах върху гроба и изгубих съзнание.

Сънувах, че лежа в гъсталак в джунглата на Гренада. По някакъв начин се бях откъснал от отделението си. Лицето ми беше намазано с камуфлажна боя и бях насочил картечница срещу някаква пътека. Група от шестима кубински войници се приближаваше към мен. Бях заложил мини „Клеймор“ в ров край пътеката и грижливо бях скрил кабелите.

Първият кубинец влезе в обсега на мините. Трябваше да изчакам да наближат и останалите. Щом и те навлезеха в зоната, щях да открия огън. А когато се хвърлеха в рова, щях да натисна бутоните и да взривя мините. Щеше да се получи чудесна касапница.

Щом и последният влезе в зоната, започнах да стрелям с М60. Покривах ги с къси откоси. Кубинците се хвърлиха в рова. Взривих мините и земята потрепери. Кубинските оръжия замлъкнаха и отидох да довърша акцията.

Чух свиренето от раната в гърдите на първия от групата, който лежеше по корем в рова. Лявата му ръка беше откъсната и запратена на метър от него. Подбутнах го в ребрата с крак и го обърнах. Вторачих се в лицето на дете. Беше някъде на шестнадесет и приличаше на мен.

Започнах да пищя.