Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (9)

Под стената Хинденбург

Старият немски маршал едва ли е знаел каква гигантска стена носи неговото име. На места висока над 1000 метра и с обща дължина близо 30 км, стената Хинденбург възбуждаше нашето въображение още като я гледахме в Лийдс на австралийските аерофотоснимки. Никой не знаеше какво представляват отворите по нея, никой не беше достигал огромните извори на Ок Каакил в основата й. Явно е, че водите, които циркулират по платото, трябва да излизат някъде там, може би през предълбоки и дълги подземни системи… Трябваше да се провери. Един ден тръгнахме на път Пол Еверет, Тони Уайт и аз, водени от Аяним. Родното село на нашия водач беше Баумгабип, под самата стена. Дълго слизахме по един безкраен улей, докато вечерта се настанихме в селото. Оказа се, че там вече е бил един етнограф, който е купувал животни за някакъв музей. Вече никъде човек не може да бъде първи! Или, да кажем, почти никъде. Оказа се всъщност, че това суперзабутано място е на една важна пътека, която тръгва от Табубил, минава под стената и през Голгобип след една седмица яко ходене се стига до Телефомин. А защо е важна пътека? Защото при Маунт Фабилан (близо до Ок Теди) беше открита медна минерализация, оценявана на 200–300 млн. тона от 0,9 на сто мед със следи от злато, сребро и молибден. При Табубил Ок Теди Дивелопмънт Майнинг Къмпани имаше база и малка самолетна писта. Местните хора се наемаха да работят в мините и много от тях вече имаха транзистори, одеяла и тенекиени покриви по къщите си. Ето ти ги и хората от каменния век! После при обсъждането на експедицията беше изказана мисълта, че вариантът за превоз на огромния багаж до Лае, оттам до Маунт Хаген и Телефомин, след това с носачи до Финим тел и пр. не е бил най-евтиният. Другият вариант е бил да се натовари багажът на малко корабче в Порт Морсби, да се закара по река Флай до Киунга и след това с малките самолетчета до пистата на Табубил или до Телефомин. Ще го имаме предвид за бъдещи експедиции!

Настанихме се в Баумгабип и още вечерта се заех да събирам колекция от местните редки видове жаби. Да ги търся, беше съвсем безнадеждно, но вече знаех един сигурен начин. Седнах пред колибата в края на селото, сложих пред себе си един буркан сол и бях готов. Жените започнаха да се завръщат от работа, която се състоеше главно в събирането на дребни животни за ядене. Всяка носеше две-три жаби. Те знаеха къде да ги търсят. Търговията потръгна — жабите за мен, а за тях по една или по две (според качеството на жабата) лъжици сол. Докато се стъмни, събрах голяма колекция.

На другия ден поехме към основата на стената. Там вече бяхме едни от първите европейци. Вървяхме половин ден през гъсталаците покрай Ок Каакил и ако не бяха водачите, трудно бихме се оправили. Местата бяха едни от най-величествените, които човек може да види. Стигнахме до основата на стената, но… в изворите на голямата река не можеше да се влезе. Какво разочарование! В стената зееше един отвор, там папуасите се качвали да ловят летящи лисици. Имало навътре пещера, но как да се изкачим без съоръжения по отвесната 30-метрова скала, и то под непрекъснатия дъжд? Папуасите разбраха, че разчитаме на тях и се хванаха на работа. Те насякоха дълги вършини, нарязаха от гората „бушроуп“ (лико) и започнаха да майсторят гигантско скеле към отвора. Скелето се издигна около 15 м, но дъждът се усили, всичко стана много хлъзгаво и ги извикахме да се върнат. Откровено казано, не ми беше много ясно как под дъжда ще се изкача 30 метра по плъзгавите бамбуци, макар че, ако се беше стигнало дотам, навярно нямаше да се откажа.

Та този път кажи-речи нищо не свършихме, само разузнахме обстановката. Упоритите Тони, Дейв Иендл и Фил Чапман обаче се върнали там през ноември, когато аз кръстосвах Нова Ирландия. Те довършили плетеницата от бамбук и лико, достигнали пещерата и вътре открили система от коридори и пропасти, на дъното на които ревяла река.

Все пак за гигантските мащаби на стената и на карстовите системи, които трябваше да имат изход някъде по нея, резултатите бяха малко разочароващи. Оставаха някакви отвори в стената, но на такива гладки пасажи, че бяха недостъпни за нас. Тези отвори не даваха мира на моите приятели. Междувременно Тони Уайт успя да се „вреди“ на борда на хеликоптера, който пренесе Род Уелс до Финим тел, и да убеди пилота да мине покрай самата стена. Навътре продължавала „дълга тъмнина“, както обичаме да казваме. Надвесът обаче изключвал спускане отгоре, оставало да се намерят желаещи да се изкачат по гладката скала отдолу. „Дупката в стената“ остана да вълнува пещерняците и да ги подбужда към нови експедиции. И те не закъсняха.

Спираме в селото Бултем. Намираме се на едно от гигантските „стъпала“, които образуват водосбора на Горен Флай. В далечината се мержелее равнина, огромна и безкрайна. Това са заливните равнини около долното течение на Флай, която „пада“ само 20 метра за последните 800 км от своя криволичещ ход към залива Папуа. Тези неизбродни тресавища са рядко населени, но и тук живеят хора. Хората на саговата палма. Тази висока до 10–15 метра палма (Metroxylon sagus) е извънредно важна за жителите на блатистите области. Ние също опитахме (чак тук, в Бултем) ястие, приготвено от безвкусната й сърцевина. Жените стриват тази сърцевина и я прецеждат през сито от кокосови влакна. Изтичащата течност съдържа „сагово брашно“, което се изсушава на „брикети“ или някакво подобие на бисквити. Много от жителите на планините никога не са виждали саго, но за хиляди хора това е главната храна. Една палма дава към 200–300 кг сагово брашно, но за да се достави то, палмата трябва да се отсече. Листата се използуват за покриви и огради. Сърцевината на саговата палма е калорична, но почти лишена от витамини и протеин. Жителите на низините си добавят необходимите хранителни вещества главно чрез риболов, а също така и с отглеждане (върху платформи) на таро и банани.