Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (10)

Ток ток билонг бинетенг на стори билонг хим^[1]

Постепенно се събра доста голяма колекция главно от различни насекоми. Носачите с интерес наблюдаваха как се пълнят кутиите с пъстри бръмбари и често казваха имената им. Явно беше, че тези хора познават гората и нейните обитатели на пръсти. Същевременно понякога чувах най-фантастични коментари за моите находки. Веднъж къртех кората на едно голямо дърво и събирах многобройните насекоми и стоножки под нея. Доближи се Аяним и се загледа в моите „обекти“. Няколко едри тежки бръмбара пасалиди пълзяха по гнилата дървесина, заобиколени от множество тънки стафилиниди. Последните са твърдокрили, но с дълго телце и къси надкрилия. Аяним посочи към малките стафилиниди, после към едрите пасалиди и каза с тихия си глас: „Ем пикинини билонг хим!“. (Това са негови деца!) Той явно вземаше стафилинидите за ларви на пасалидите (двете групи твърдокрили се срещаха почти винаги заедно под кората). Това беше едно от малкото погрешни неща, които чух от местните хора за тукашните животни. То обаче ме наведе на мисълта, че ще бъде добре да се съберат повече данни за названията на животните на местните езици и за поверията около тези животни, за използуването им в живота на местните хора. Споделих идеята с лингвиста на групата Пол Еверет и двамата пристъпихме към работа. Избрахме между носачите хора от различни племена и започнахме съставянето на един шестезичен речник на имената на местните животни. Кутиите с насекоми и банките със спиртосани жаби и гущери бяха подредени на масата от дървесна кора в бараката, а край масата насядахме шест човека. Аз записвах номера на животното и името му на латински (доколкото можеше да се определи в такава обстановка), а също така и описателното име на български (напр. „жълтокрил сечко“, „син хоботник на д’Албертис“, „ивичеста дървесна жабка“). Пол слагаше някакво английско име. Телок, най-образованият, казваше името на езика тифал. Бимансеп го повтаряше на телефол, Немеа — на уопки. Аяним помагаше с големия си опит. Ако някой от събеседниците знаеше някоя „стори билонг тумбуна“ (легенда) или „стори билонг диспела бинетенг“ (поверие, свързано с това животно), го разказваше на пиджин, а Телок го превеждаше на правилен (!) английски. Аз пък си го записвах на български. Получаваше се сложен латино-англо-българо-тифал-телефол-уопки речник, придружен с доста интересни бележки. Оказа се, че местните хора имат имена за всяка от десетките видове дребни жабчици, събрани от мен, за разните тлъсти ларви на бръмбари, за гущерите и за всичко останало, което се яде. Разнообразните и красиви пеперуди обаче имаха едно-единствено име: айок. Пеперудите не се ядат и не вредят пряко на хората. Дойде ред на едно от най-интересните, хванати от мен, насекоми — огромна бодлива „жива пръчица“ от неизвестния в България разред Привидениеви (Phasmodea). При вида й нашите събеседници явно се развълнуваха и бързо заговориха нещо помежду си. На нашия въпрос „Игат сампела стори?“ (Има ли поверие?) те отговориха, че не трябва в никакъв случай да се докосва това животно, защото иначе на човек ще се схване вратът, а може да стане и по-лошо. Въпреки страшния си вид обаче тази гадинка, както и всички „живи пръчици“ и „живи листа“ от този разред са напълно безвредни за човека.

Много още неща научихме от тези горски чада. Те знаеха да различават мъжките и женските бръмбари пасалиди, но упорито твърдяха, че разните други бръмбарчета около тях са им деца. Истинските им ларви пък носеха съвсем други имена и ги смятаха за отделен вид животни.

Английските обичаи се спазват, както е известно, дори и вдън гората. Всеки ден към 17 часа прекъсвахме работата, за да пием чай. След първите дни в уреченото време Аяним напомняше с тихия си глас: „Маста, тий тайм!“ (Господине, време е за чай!).

Повече от десет години минаха от тези наши занимания, а сякаш виждам пред мен като живи дружелюбните, но изпълнени с достойнство лица на нашите сътрудници, които толкова ужасяват европейците.