Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (26)

Уау и Булоло — злато, самолети и наука

С моя обемист багаж чакам край разклона за Булоло — Уау да мине някоя кола, обръщам камъни и си мисля за драмите, разиграли се по тези места в началото на века. В основата им е една дума: ЗЛАТО.

Още капитан Морсби споменавал, че в Нова Гвинея може да има злато. През 1896–1897 г. златна треска избухва в долината Йода в Папуа и на крайбрежните острови. Стотици любители на лесно забогатяване нахлули в тропичната гора без необходимата екипировка и опит. Малария, дизентерия, тиф и пневмония косели златотърсачите, кожните инфекции и отровните змии правели живота им ад, а останалото довършили разгневените от нашествието местни жители. Заедно с белите гинели стотици техни носачи, доведени от крайбрежието във враждебната планинска джунгла. По-късно злато било открито и край река Лакекаму на североизток от Порт Морсби. Добивът на злато бил важно перо в икономиката на колонията, която не изнасяла почти нищо друго.

Между златотърсачите имало и опитни хора, които не се спирали нито пред трудностите на джунглата, нито пред въображаемата линия, отделяща австралийските от германските владения. Тези корави хора първи пресекли гигантския хребет, който отделя залива Папуа от залива Хюон, и „бракониерствували“ в завладяната от германците част на острова. Историята е запазила имената на Метю Кроу, Артър Дарлинг и особено на Уйлям Парк („Акулското око“). Маскирани като ловци на райски птици, те се настанили край Булоло и започнали да разработват златоносните наноси. Предаването на територията под австралийски контрол улеснило златотърсачите, но връзките между крайбрежието и златоносните райони били изключително трудни. Седмици били нужни на керваните от носачи, за да преодолеят планините по тесните горски пътеки под непрекъснатите атаки на околните племена. Хората гинели от малария, зъзнели от студ по планинските проходи, но неотстъпно се стремели към долините, в които се спотайвал жълтият метал. След откриването през 1925 г. на още по-богатите находища при Еди Крик стотици хора се устремили в негостоприемната планина. Войната с местните хора не стихвала и при една „наказателна експедиция“ укрепеното село Кайсеник било унищожено до основи, а жителите му — избити. Явно било обаче, че се е създало нетърпимо положение и за белите, и за туземците, през чиито райони минавали керваните. Търсело се разрешение, и то било намерено през 1927 г. — самолета!

По времето, когато в много европейски страни гражданската авиация била още в пелените си, в дивата долина на река Булоло пристигнал един далновиден човек на име Сесил Ливайън. Той бързо съобразил, че замяната на керваните със самолет при пълната липса на пътища ще донесе големи печалби и купил в Мелбърн един стар Де Хавиланд 37. Самолетът бил превозен на части до Рабаул, после прелетял до Лае. На 18 април 1927 г. капитан Е. Мустар прелетял с него от Лае до Уау и с това открил една от вълнуващите страници в историята на авиацията. Кацането върху издълбаните в планинските склонове „писти“ било всекидневен подвиг. Мъгла бързо обхващала склона и го закривала от кацащия самолет. Дивата и силно пресечена местност по трасето не била още картирана, места за аварийно кацане практически нямало и всяка неизправност означавала сигурна смърт. Пилотът бил и механик, и още много неща. Като гъби изникнали още няколко „въздухоплавателни компании“ с по 2–3 самолета. Даже хотелиерът в Уау се сдобил със собствен самолет, за да не се бавят доставките на бира за хората му. През 1931 г. закупените от Германия „юнкерси“ отбелязали световен рекорд — за един месец пренесли между Лае и Уау повече товари, отколкото самолетите в целия свят, взети заедно!

Амбициозният проект достига своята кулминация през 1932 г. — в Германия са закупени Юнкерс Г-31, които пренасят на части от крайбрежието до минните разработки осем огромни драги за промиване на златоносен пясък, както и машини за дъскорезница и две електроцентрали — общо десетки хиляди тонове. Някои от частите тежали до 3,5 тона. Опитът, придобит в тежките условия на Нова Гвинея, е бил от значение за прогреса на световното самолетостроене.

Скоро биват построени нови летища — в Маприк, Уиуак и други селища в долините на Флай и Сепик. Самолетът коренно променя темповете и начините за изследване на централната част на острова, но това не значи, че полетите вървят гладко. Някои от авантюрите на пилоти като Гарер и Кемпбел са просто невероятни. И днес пилотите в Нова Гвинея са изключително квалифицирани (и както се твърди, най-добре платените пилоти в света). Подборът им се прави с голяма взискателност и обучението е дълго и сложно независимо от предварителния опит, с който идват. Самолетът помага да се открие неизвестният до тридесетте години свят на централното плоскогорие — Хайлендс, с неговото високоразвито население от неколкостотин хиляди души, които не поддържали връзка с крайбрежието.

През 1933 г. братята Майкл и Дан Лихи и Джим Тейлор с малък отряд носачи се добрали до гъсто населените долини на Чимбу—Вахги. Те срещнали там високи, красиви хора, които не били чували за европейците. Чимбу били обаче отлични земеделци, а украшенията им от раковини и пера на невиждани райски птици нямали равни на себе си. За отбелязване е, че между другите земеделски култури се срещали и царевица, а тук-там имало и метални брадви. Едното и другото било вече дошло от крайбрежието по сложните стари търговски пътища.

Съгласно плана си братята златотърсачи организирали туземците да изтъпчат площадка за приземяване на самолет и в един прекрасен ден там кацнал Ян Грабовски — първият пилот в централните части на острова. Грабовски бил потомък на полски емигранти в Шотландия. На местното население самолетът направил потресаващо впечатление. Първо, всички помислили, че това са завръщащите се духове на прадедите и паднали ничком, а след това поднесли на „голямата птица“ сладки картофи и други неща за ядене. Много от тези хора са живи и днес и аз вероятно съм се срещал с някои от тях. Жив е и още живее по тези места и един от братята Лихи — тези колумбовци на XX век. През 1968 г. Ян Грабовски все още работел в управлението на Трансавстралийските въздушни линии в Мелбърн.

Много други интересни неща могат да се разкажат за новогвинейската авиация. Твърди се, че Guinea Airways била първата въздушна компания в света, която превозила коне и превозни средства и която предоставила на пътниците застраховка живот. Втората световна война обаче с един удар ликвидира въздушния флот на тази забележителна компания. На 21 януари 1942 г. японците бомбардират летището в Лае и унищожават почти всички намиращи се там самолети на компанията (Юнкерс-34, Юнкерс Г-31 и Форд-АТ). Няколко самоотвержени пилоти обаче решават с останалите самолети да евакуират Маунт Хаген. Три хиляди местни жители се заемат да разширят пистата край града. Ден и нощ босите им крака тъпчат землената писта, докато накрая останалите 90 европейци били евакуирани.

За стотици хиляди хора в Нова Гвинея днес самолетът е нещо най-обикновено и е единственото превозно средство, което познават. Казват, че когато първите автомобили тръгнали по новопостроеното планинско шосе, местните жители очаквали всеки момент те да се издигнат в небето както познатите им самолети.

На острова могат да се чуят какви ли не истории за летци и самолети. Една от тях е историята на епископ Аркфелд, папски викарий на Уиуак. Когато през 1949 г. 36-годишният Лео Аркфелд бил ръкоположен в този висок сан, пред него се изправила почти непосилната задача да разпространява словото божие в една диоцеза от 35 000 кв. мили непроходими джунгли и блата, населени с четвърт милион души с различни вярвания. Аркфелд бързо разбрал, че трябва да се научи да лети, ако иска да бъде в контакт с паството си. И той не само станал първият и единствен в света католически епископ пилот, но кацал на горски поляни, на които не би се съгласил да кацне никой „нормален“ летец. За отбелязване е, че и сега много от мисионерите могат да карат малки самолети и голяма част от превозите във вътрешността на острова се извършват от самолетите на МАФ (Мишънъри Ейвиейшън Фелоушип). Това са крилатите таксита на мисиите.

Една кола спира и след малко се понасяме към Уау. Любезният човек се оказва колега (научен работник) и също отива на симпозиума. След 144 км достигаме потъналите в зеленина къщи на Уау и не след дълго сме пред зданието на Института по екология. Този забележителен научен център е създаден като филиал на Музея Бишоп в Хонолулу. Ръководи го един от най-големите специалисти по зоогеография на Пасифика проф. Л. Гресит. Слабичкият сух професор ме посреща и с интерес ме разпитва за всичко извършено от експедицията, за моето изкачване на Маунт Вилхелм, за България. Аз, от своя страна, гледам да науча колкото мога повече за тънкостите на новогвинейската зоогеография.

Настаняват ме в комфортната „битова сграда“ на института и четири дни прекарвам твърде интересно. На симпозиума са дошли около 50 специалисти от цялата страна, а също така от Австралия, Нова Каледония и други близки и далечни места. Докладите засягат главно въпроси, свързани с продуктивността на екосистемите, с опазването на фауната, на горите, на чистотата на водите и почвата. Споделя се опит, предвиждат се мерки още много преди да се е стигнало до трагичното положение на толкова други места. Моят доклад за стотиците нови пещери и необикновената фауна, открита от нас, предизвиква всеобщ интерес.

„Щастието не е в парите“, твърди класическата литература, но все пак в един момент се ужасявам при мисълта, че ми остават всичко 36 долара. Предишните 3 месеца съм изкарал с 14 долара, вкл. пътя дотук. На четвъртия ден Джордж, асистентът на Гресит, връчва на всички ни сметка от по 30 долара за престоя в станцията.

— Джордж, за колко време мога да достигна с гемия до Буна, а оттам да извърша прочутото преминаване през хребета Оуен Стенли, известно като „Кокода трейл“.

— Това пък за какво ти е? И как ще се движиш с такъв багаж?

— Нямам друг начин да стигна до Морсби. Като си платя за престоя тук, ще ми останат 6 долара, а самолетът от Лае струва 25. Шосе няма.

— Ще гледаме да уредим нещо.

Вечерта ме извика проф. Гресит. Дълго говорихме по различни въпроси на зоогеографията, а накрая професорът спомена сякаш между другото:

— Аз май забравих да ви кажа, че тук сте мой гост и, разбира се, няма нищо да плащате.

Оцених неговата деликатност и за кой ли път се зарекох да не пътувам без пари.

Големият зоолог загина при самолетна катастрофа. Последният ми спомен от него е дебел пакет с публикации, които ми подаде сутринта на изпращането на „конгресмените“. Пак имах късмет. Един новозеландски химик, който живееше в Лае, ми предложи да му погостувам там.

„Аз, дето се вика, може и у вас да отседна, докато съм в“… Лае.

Определено не съм привърженик на този начин на мислене, но нямаше как. Случаят беше единствен и неповторим. А и човекът беше наистина много любезен. Поканих го да ми гостува в България. Някой ден.